Християнство, култура, изкуство, политика

Най-непоносимата овца
е незаблудената овца.

Тя клепка с клепки,
ушка със уши
и пътя сочи
с настойчиво блеене.

Когато се научиш да блееш,
ще й обясниш,
че се е заблудила.

Здравейте! Четете и бъдете снизходителни!


петък, 28 май 2010 г.

Девиантните

Просмукан от цигари хол на социометрично семейство. Да речем, в София, защото и друго да речем, ще е все тая, както е все тая и ако въобще не го речем. Но твърде много мълчание се наслои, което все пак е странно да се каже, защото, от друга страна, грамади от словеса се натрупаха. Забелязали ли сте колко са? Поради тази причина по българските земи, които са тракийски и македонски, и византийски, и турски, и на Тангра бога – та по тези простори прастари с бисери прасета се кичат и кичът. То е и едно от обстоятелствата, препречващи пътя на българския гениален писател да бъде освен гениален, но и познат извън семейството си и съребрените драги роднини, с които заедно за родината милеят. За народа загуба велика, както проплаквал, колчем се сетел, Иванчо Йотата. Ние също милеем и проплакваме, да не решите, че не милеем и че не проплакваме, само че засега не сме открили как да милеем и как да проплакваме още повече, защото милеенето по площадите и по вестниците е сложна работа и не е за всеки.

Просмукан от цигари хол на подсоциометрична семейна двойка. Съпругът – почтифилософ от университетските, безработен, съпругата – малкосоциолог от институтските, работи като продавачка на кърпи и чорапи. Имат син и дъщеря – единият ходи с почти смъкнати гащи, другата и тя натам клони.

Той: “Живял е нявга в Туркестан един велик и зъл султан...”
Тя: Ей, наду ми главата с тая песен от снощи още...
Той: “Той имал чудна дъщеря...”
Тя: Подай ми цигарите... И запалката де!
Той: До тебе е...
Тя: А, да, мерси...
Той: “Той имал чудна дъщеря...”
Тя: Видя ли бележката за тока?

И така. Дом. По-точно - недвижима собственост. Хол. Псевдоперсийски килим – моден писък от време оно, малко книги, диван, ниска маса с пукнато стъкло. Два изтърбушени фотьойла, свален радиатор, телевизор в секцията с цвят на сварено пиле. На масата – вестник, до вестника – пепелник. Той и тя. От време на време – котка. Момент – сутрин. Време – един път. Ден – като всеки друг след вечерния блясък на големия град.

Той (с дистанционното на телевизора): Американците май ще нападнат Иран. Какво ще правим тогава? Ама и наште дупедавци...
Тя: Вчера котката пак ровила в саксиите...
Котката преминава по килима и се настанява на единия фотьойл.
Той: Разбираш ли колко е тъпо да ходим на избори, като политиците си правят каквото си искат... Ама прост народ сме това, българите! Прост! Дето вика Раковски – не народ, а мърша...
Тя: Не е Раковски, а Славейков. И вместо да философстваш, че всички са ти виновни, да беше почнал някаква работа...
Той: И каква работа? Да се хвана като Георгиев пазач ли?
Тя: Ако трябва и пазач... Здрав и прав мъж си, макар че напоследък нещо...
Той: Какво намекваш?
Тя: То си е меко. Казвам ти, стегни се и си намери работа!
Той: Намери си ти, като си толкоз ербап...
Тя: Ей, и това ми било мъж. Ама вие всичките сте такива...
Той: Нали искахте еманципация. Пък после хем еманципация, хем да са дами...
Тя: Идиот...
Той: “Живял е нявга в Туркестан...”
Котката скача от фотьойла и излиза от хола.

Когато се случи така в годините, че някое село опустее, съществува изразът “Шурале го е проклел”. В днешните дни, които са едновременно постмодерни и пренеприятни, шурале вече не ходят по селата, а са мигрирали в градовете и се крият или в българския парламент, или между храстите в парковете. Оттам дебнат и като видят да наближава сама жена или млади гимназистки, изскачат пред тях с навирен рог с влажно око.

Тя: В събота е Задушница. Мисля да идем на гроба на мама... От колко време вече не съм ходила на гроба на мама. Тия дни си мислех за нея, сънувах я...
Той: Не обичам да ходя по гробища. Там сякаш всички са длъжни да ходят да се самосъжаляват и... Абе, въобще, не ми е приятно.
Тя: Не ви разбирам вас, мъжете. Страхувате се от всичко, от един зъболекар, корем да ви заболи – рак е, лигльовци, на гробищата му прилошава, щото, нали, много за умен се има. Ама така е, като не давате живот, не ви и стиска да го понасяте.
Той: Айде сега феминистките дивотии. Те все, те най, ние идиотите, ние безотговорните, ние слабаците – само те златни...
Тя: Не е така, не обобщавай, обаче не е ли истина? Я се виж себе си и после ми разправяй. Разбирам да беше направил нещо свястно, къща да беше построил, ами то с апартамента от ваште се задоволяваш, щото те мързи като не знам какво. И тръгнал да говори, да критикува. Умници като тебе - много. Ама само това знаете. Прочел няколко книжки и вече си мисли, че светът му е ясен и животът трябва да се съобразява с книжките му. А другите кучета ги яли. Лилето сутринта с 50 стотинки го изпратих детето на училище. Срам ме е, от детето ме е срам и ми е жал, като я гледам как си мълчи и нищо не казва. Пък съученичките й... Обаче на теб какво ти пука...
Той: Такъв е животът...
Тя: Какъв е животът? Ти ли ще ми говориш за живота? Животът му бил виновен, с живота се оправдава. Ами живей го тоя живот бе, некадърнико! Хората се блъскат като гламави, на Данка мъжът й от сутрин до вечер бачка като ненормален на две места, завърши второ висше междувременно, защото, викал, че сега с неговата специалност няма много бъдеще. И се хванал човекът, дето се вика, с децата пак се хванал да учи. Обаче те ходят на почивки и децата им като кукли. Ти ще ми разправяш за живота! Дето на Данка на мъжа й на малкия му пръст не можеш да стъпиш, обаче нали си голям интелектуалец... Ама интелектуалното ти е само да пускаш саркастични забележки пред телевизора. Айде, гледай си работата... Опружил се тука...

Най-незабележимо в долните слоеве на Римската империя започва да се губи онова чувство за традиционна привързаност и локален патриотизъм, на което се крепят горните слоеве. Само че, както би се изразил трудолюбивият и много симпатичен мъж на Данка, дайте сега да се не отклоняваме от истинските проблеми на деня. А какви, ще попитате, са истинските проблеми на деня? Мъжът на Данка ще ви отговори. Той ги разбира нещата. Всъщност вие също ги разбирате т.нар. неща. Нали ако не са т.нар., няма да са неща, а щения. Така че нека да оставим слоевете в империята и да насочим по-бързо вниманието си към курбана, защото като лояса, после за нищо не става. Така де, цял слой лой.

Той става и излиза от хола.
Тя: Е на това си майстор... Като не ти харесва нещо, и айде... Боже, Боже...
Той (от коридора): Абе отивам да взема цигари... Все аз съм ти крив. Писна ми вече...
Тя: И с какви пари ще ги вземеш цигарите, ако мога да попитам?
Той: Все за толкоз имам...
Тя: Пак си взел от някого назаем... Как ще ги връщаме, до гуша затънахме, не мога хората да погледна в очите...
Той излиза и хлопва външната врата зад себе си.
Тя: Боже, Боже...

Котката рови в саксията, поставена на хладилника в кухнята. Избутва я и тя пада отгоре върху тенджерата с боб. Бобът се разплисква по пода, а котката се сурва зад хладилника. Пред входа хормонално луди ученици пушат и вият с мутиращи гласове. Съученичките им пищят с алармата на автомобила на гореспоменатия Георгиев. Гореспоменатият Георгиев в момента пази чужди коли, така че неговата кола пищи ли пищи. Всичко е някак смотано. Всичкото обаче е абстракция. Важното е да се разгледат фактите. Сега тя става и отива в кухнята да разгледа фактическото състояние на разсипаната манджа по теракотката се измъква иззад хладилника и побелява хамелеоноподобно, седи насреща и плаче за Персея юнакагеоргиева отгоре тупа чаршаф. От чаршафа падат интимни телонавирвания и потупвания. Тупа-туп, сър-цесър-цесър. Безсърдечните инфаркти на безплодното съешаване на житиетата. Макабрено, твърде макабрено. Всъщност нещата не стоят така. Нещата, от една страна, стоят, разбира се, така, но все пак, от друга страна, не може да се обобщава сега. Бобът не бива да бъде обобщаван, пък и голяма работа е да обобщиш един боб.

Тя: Като гледам как стоят работите, мисля, че повече няма да мога да издържа.
Той (междувременно върнал се от магазина): Цигара искаш ли?
Тя: Данка и мъжът й ги отказали. Те живеят здравословно...
Той: Цигара?
Тя: Сипи и малко ракия. Уф, като си помисля как биха могли да стоят работите в тази кухня, си викам, че повече сигурно няма да мога да издържа.
Той: Като не издържиш, голяма работа. И аз няма да издържа.
Тя: Да бе, а за децата не помисляш ли...
Той: Да мисля, да мисля – колко да мисля...
Тя (палейки цигара): Наздраве! Ти в главата не си много силен, така че недей...
Той: Наздраве! Няма...
Тя: За децата трябва да помислим.

Мислят, а слънцето се е вдигнало и балконът им е в сянка. На Витоша все още има сняг, но те не могат да го видят поради новия строеж пред блока. Там преди имаше градинка, където играеха като деца. Те така се и запознаха, още като деца там, в градинката. Бабите им също се познаваха. Родителите им си ходеха на гости и когато те се ожениха накрая, никой не се учуди. Нещо повече, очакваше се точно това да направят. Първа любов без изненади. Така преминаваха годините. Радваха се на първото дете, после се радваха на второто дете. Радваха се, когато комунизмът падна наужким. Плакаха, когато умря майката на жената. Скърбяха за бащата на мъжа. Ядосваха се, когато останаха без работа. Надяваха се, когато едни приятели направиха частна фирма. Станаха скептици, когато мутрите пребиха приятелите им. Отчаяха се, когато им поискаха да си платят вноските в здравната каса. Примириха се, когато синът им престана да се прибира по няколко седмици, а дъщеря им не желаеше да им каже къде ходят – и той, и тя. Най-накрая се скараха. Нямаше любов помежду им, само от време на време секс, защото желанията не изчезват по същия начин като чувствата. Навици. Някакви глупости по телевизията. Пък после се чудете защо са се самоубили групово. Така да се каже. Защото те не са група, само двамата си бяха. И не са се самоубили. Глупости пишат. Съпрузите не правят така. Бракът е друго нещо. Старият им бойлер гръмнал, казвах им... Вестникарска му работа, Георгиев! Вестникарска.

Георгиев: Абе журналисти, чудят се какво да измислят! Ами аз сега какво да правя, а? Кажи бе, Пешо, какво да правя, половината ми апартамент за нищо не става след тоя гръм! Плочата в банята се откъртила, ей такава дупка зее. Да не ти разправям!
Пешо: Здраве да има, другото се нарежда...
Георгиев: Какво да правя сега? Пък и 1000 лева имаха да ми връщат!

Утрини

Рано е. На площада, под ароматните липи, са насядали трима мъже и пият кафе. Пушат. Чакат вестниците, преди да дойде минният рейс с нощната смяна. Откъм боровете се чува крясък на сойка, някъде бързо потропва кълвач, реката шуми, на гарата електрически локомотив включва двигателите си и се смесва с бръмченето на моторна косачка по задната улица. Лек ветрец раздвижва клоните на върбата над бронзовия паметник. Слънцето не се е подало иззад баира, но върховете на боровете вече се губят в светлината му. Сутрините все още са мразовити, над площадчето лъха на топъл хляб. Две баби излизат от фурната, приказват си нещо и тръгват надолу. Изведнъж църковната камбана започва да бие и птиците рязко излитат.
- Седем часа - казва единият - едър мъж, около 40-годишен, и поглежда часовника си, - поп Петър по радиото гледа. Да си свериш часовника по него! - пластмасовата чашка в грубата му шепа е като врабче яйце. - Розата пак ще се сърди, че го събудил. Пак ще има - попе, попе, да те лопам… А, чакай… ей-й-й, добре, че я видях… - скача бързо и изтичва до пътя. - Лельо Денке, лельо Денке! - вика и възрастните жени се обръщат. - Лельо Денке, кажи на Стоян… ее-е тая камбана! - маха с ръка. - Чакайте! - и се затичва към тях.
- Какво бе, Иванчо? - леля Денка, жена между 70 и 80-годишна, възпълна, с шарена забрадка и малки мустачки, се упътва насреща му. - Уф, тая камбана, не мож си чу приказката!
- Лельо Денке, кажи на Стоян, че надвечер ще мина… той знае… за колата… Че утре, живот и здраве, ще вървим.
- Добре, Иванчо, ще му кажа! Майка ти как е?
- По-добре е сега, от снощи, ама нали знаеш!
- Е, тъй ше й то! Нали знайш, то жив човек - се го боли! Божа работа. Най-хубаво утре да идете.
-Тъй ше й тя… - бърка в джоба на ватенката. - Да не забравиш…
- Няма, няма! Айде, лека работа!
- Айде!
Леля Денка придърпва жилетката си, премества в другата ръка платнената торба с хляба и тръгва надолу да настигне комшийката си. Иван се обръща бавно, вадейки пакета с цигарите, навежда се, пали нова цигара и се запътва обратно към масите.
- Абе какво направи тоя човек, бе! Все закъснява. Вестниците му ги карат в пет! Рейса ей сега ще дойде! - мъжът до него се закашля и храчи в тревата. Той е по-млад, слабичък, но жилест, лицето му е надупчено от шарка, очите му са тъмни и нервни. Личи си, че не си е доспал. - Абе, Пеньо, адашът ти да не се е успал? Нали снощи бехте заедно?
- Адаша нема да дойде днеска, Кольо - третият отпива от чашата и смачка празния пакет. - Кравата му се разболяла и ще ходи за ветеринарния.
- Ти немаш ли уста бе, за кво мръзнем тука! - Никола ядосано хвърля запалката си на масата, тя обръща една чаша и пада на асфалта.
- По-леко де, по-леко! Огнян - на книжарницата - е днеска с пощата. Вчера се разбраха да го замести за днеска. Иване, я дай една от твойте!
- Аха! Да бе! Ти Огнян ако чекаш, много има да чекаш - Никола още не се е успокоил, макар и да говори по-тихо. Навежда се и вдига запалката. Подава я на Пеньо. - Знам го аз Огнян, той, щом каже в седем, чекай го в десет. Бамбашка работа. Ротният навремето вика налево, той се върти наопаки. Чудя се как взе книжка за кола.
- Абе рече, че той ще иде за вестниците днеска, пък ще видим. Ти все си махнаджия, все си крив…
- Абе, чекай си го Огнян, чекай го, пък аз отивам за баничка! - Никола става, вдига си сака. - Давайте да вървим вътре, тя работата е ясна! Огнян! Оня ден го гледам на реката, на Кръстов вир… вторачил се. Гл-ее-еда. Викам му, Огняне, Огняне, да те треска кой те фане! - смее се. - Не бе, приятел е, свестно момче е, ама си е вейнат! Бай Радой, баща му, Бог да го прости, имаше една приказка, дето съм я запомнил от него, нали си беше гавраджия…
- Гавраджия я, и ти си същият, да не сте нещо род! - Иван се изправя, взема си сака и го перва с едрата си ръка по гърба. - Остави го, ами айде, че рейсът идва!
Отгоре се задава малък “Чавдар” и спира пред паметничето. Още няколко души излизат от фурната и от кафето.
- Бай Радой викаше - аз кат` съм Радой, ти дан`си от сой! А, ей го бе, а стига бе, ама тоя взе че дойде!
Очукан “Форд” паркира пред книжарницата и от него слиза слаб мъж, още младолик, леко олисял. Отваря вратата отзад и започва да вади пакети с вестници на тротоара. Мъжете - и чакащите, и прибралите се, на групи тръгват към него. Смеят се, явно Никола пак е казал нещо. Единият от нощната смяна - по-възрастен, висок и с дълбоки белези на бузата и на челото, се приближава до Иван и го хваща под ръка:
- Ваньо, как е мама?
- По-добре е май! От снощи е по-добре!
- Мислех дали да не се обадим на Мария?
- Аз й се обадих снощи, след като тръгна. Сигурно ще дойде утре или вдругиден. И тя не можа да каже точно, ама ще дойде.
- А, добре! Утре ще вървим ли?
- Да. Ей сега видях леля Денка и й казах да каже на Стоян за колата.
- Добре.
- Ти кво тъй?
- Ами, нищо, уморих се.
- Отивай почивай, пък после…
- А, почивка! Кой ще изкара козите?
- Аз ги пуснах отзарана, бате. Отзад, до леля Къна, тя ще ги наглежда.
- Абе тя, жената, няма си друга работа, наште кози да оправя. Аз сега само ще хапна, ще се поумия малко и ще ги изкарам нагоре.
- Както искаш, ама по-добре почини малко. Следобед, като си дода, трябва да идем да приберем струга, нали знаеш. От оня ден приказвах с Добри. Свършил си е работата. Да видим как ще го прекараме.
- Ще се оправим. А докторът идва ли?
- Беше.
- И?
- Ами кво, същото.
- Не рече ли нещо.
- Кво да каже. Вика, най-добре в града, вика. Там имат рентген. Аз, вика, тука нищо не мога повече да кажа, докато няма снимки.
- Аха. Взе ли вестник?
- Не съм още, ей сега таман мислех.
- Кажи на Ганчо да изчака малко, няма да закъснеете, има време!
- А той де го?
- Сигурно за кафе е отишъл. Ей го там. Кажи му, пък аз ще ида да купя.
- Аха.
Прозорецът над книжарницата се отваря с хлопане и се подава главата на дядо Драгни.
- Огнянчо, Огнянчо - запази ми един “Труд” бе, аз ей сега…!
- Добре, бай Драгне, ще ти отделя!
- Аз ей сега ще сляза… К’во ново, има ли нещо?
- Все си е същото!
- Огнянчо-пеликанчо, как стана толкоз рано бе, чедо? - Никола се приближава заедно с още няколко души. - Да не си накарал Ленчето да ти държи оная работа, да не мож спа, а? - мъжете се смеят, докато бъркат по джобовете си за парите.
- О, Коле! - Огнян добродушно се усмихва и вади последния пакет вестници от колата, оставя го на тротоара до другите и хлопва капака. - Има какво да държи - държи! Нали така, бай Драгне?
Дядо Драгни, който току-що е излязъл от съседната на книжарницата портичка, се засмива:
- Така беше, ама аз май веке съм забравил!
- А, забравил, гледам те как подкачаш булките! - намесва се един от работниците.
- На човек кво му остава, Пешко! Ти ела на мойте години, пък…
- То ний да ги доживеем твойте години, бай Драгне - Огнян му подава един вестник. - Не бързай, после ще платиш!
- Абе аз сега да ти дам, че после…
- Айде по-живо, че нема да ви чекам - кой купил, купил - да вървим, че по пътя нагоре има свличане и ме бави - Ганчо, шофьорът на микробуса, към петдесет-петдесет и пет годишен, стои от другата страна на улицата и дояжда кифлата си.
- Ей-й, нема страшно, Гена! Нема да се плашиш - Никола се обръща. - Ще стигнем, без нас нема как!
- Абе, нема, ама…
- Спокойно де, идваме!
Мъжете припряно издърпват вестници от пакетите на тротоара, подавайки парите на Огнян, и един по един тръгват към рейсчето. Никола остава последен, озърта се и заговаря тихо:
- Оги, майка им на Иван и Сандо как е… разбра ли… че те нищо не казват?
- Не е добре. Одеве видях Капка, сестра е в поликлиниката…
- Че тя откога…
- От десетина дена. Видях я и ми каза - питах я де, нали говорихме с тебе оня ден, вика кака Стояна не е добре, вика. Докторът мислел, че ще излезе рак, ама не бил съвсем сигурен без снимка, ама почти бил сигурен.
- Ами те дали подозират?
- Абе май че знаят, ама човек нали все се надява…
- Кольо, айде бе, само тебе ли ще чекаме! - Ганчо се е подал от шофьорската кабина.
- Идвам де! - Никола пак се обръща. - Оги, говорихме си в бригадата да съберем по некой лев. Ти…?
- Е как!? Само ми кажи предварително, че да си направя сметката!
- Добре! Ама не казвай на Иван!
- Тъй и тъй ще разберат…
- Абе по-добре да не знаят засега. Като ги съберем, като им ги дадем, нема къде да мърдат.
- Прав си.
- Прав съм я! Айде, че сигурно с Гената вече се сродихме - махва с ръка и тръгва към микробуса. Преди да се качи, се обръща, ухилва се и извиква:
- Огняне, и да поздравиш Ленчето, нали!
Рейсчето прави няколко маневри на площада, обръща и тръгва нагоре по улицата.
Огнян отключва вратата на книжарницата и прибира останалите пакети вътре. След малко, като свършва, взема един вестник и се запътва към кафето. Поп Петър вече е там. Дядо Драгни се е настанил до него и му сочи във вестника. Явно нещо го е ядосало. Тук-там по масичките са насядали неколцина от служителите в кметството. Слънцето огрява част от площада, бронзовият паметник блясва. Към пейката пред пенсионерския клуб се е упътила баба Цанка и две котки с навирени опашки вървят подире й. Откъм гарата се понася локомотивна сирена. Гълъбите излитат и после отново се спускат пред фурната. Денят започва.

В чест на орденоносците, на събудителите, на техните цезари и на личния им 24 май

Диванета. Тоест такива, които се разполагат в дивани. Дайте да не се обиждаме, нали!? Толерантоприроден бъди. О, да си роден в святата природа на родината е чест, която мнозина търсят със свещ. Ама не ще ги огрей. Разположи се в мек диван, разложи мисълта си на съставните й части. Час по час курдисвай честността си. С окултно око следвай деянията, скрити и тайни, на партократите и на техните ваятели. Спят там, почиват велики мъртъвци, така живи, както приживе са спали, все воини и принцове със знатно потекло. “Паяк, спускащ надолу нишката си, означава печелене на пари”, пише славният Хенрих Корнелий Агрипа фон Нетесхайм, рицар, доктор по гражданско и канонично право, съветник на Негово свещено величество цезаря и съдия в Прерогативния съд.

Да, да. Положи глава на морното си рамо. Ще получиш самородно крив врат. Ще получиш орден от президента на републиката пред вакла публика. Там, на Балкана. На Стара планина. Чик-чирик, вика врабчето и дебне трохите от устите. После го дава на заден ход: чирик-чик – защото го може. Левентоид. Всичко мога, всичко знам, аз вълшебник съм ебати. Защото един вид от буйна младост е прописало, вместо да се пропие. Отдало се на творчеството, музите го мушкали с пръст под завивките, та да не легне под пръстта ей така, за едното нищо. Общувало с по-големите с пламнали бузи. Hic mortui vivunt, hic muti loquuntur (Тук мъртвите са живи, тук немите говорят – надпис на библиотеките). Играло на жмичка до старост и запазило ума си непокътнат. Целта е постигната, родината с все сили рита камбаната. Дан-дан. Пръстите счупени, подут глезенът, в болницата гипс няма, от гладен доктор лекар не става. Професорът приема от два до четири, ама е на прием. После оная я крадат за претопяване. Дал Господ бронз. Дал Бог бюст. Дан-дан-дан. Дандания по вестниците. Да живеят роднините. В чужбина. Я кажи си, облаче ле бяло, отгде тръгна, где сега си спряло. Вятър работа. Роми плачат на пристанище.

Защото Андрей Тарковски умря. И баща му умря, ама след него. Всичко наопаки взе да става във вашия свят. Тоест започна да се случва. Нали онова, което се случва, винаги е по-кратко от това, което става.

Вот и лето прошло,
Словно и не бывало.
На пригреве тепло.
Только этого мало.

Всё, что сбыться могло,
Мне, как лист пятипалый,
Прямо в руки легло.
Только этого мало.

Понапрасну ни зло,
Ни добро не пропало,
Всё горело светло.
Только этого мало.

Жизнь брала под крыло,
Берегла и спасала.
Мне и вправду везло.
Только этого мало.

Листьев не обожгло,
Веток не обломало...
День промыт, как стекло.
Только этого мало.
(Арсений Тарковский, Стихи разных лет, 1983)


Ама нищо, ти да си здрав. Тоест вий да сте здрави. Толерантост е това, не е за всяка уста. Честит празник, орденоносни поети, писатели, художници и оратори! Може и да е на патерица, но ние сме си нефелни. Да живейте вие, на лаври лауреати и бъдещи на народното съзнание депутати. Представители.

Няма време за съпружество

“Каква е реалността на съпружеството за безверното съзнание? Най-напред “секс”, “физиология”, с други думи тъкмо тази “плът”, за която френският поет Маларме, доста далечен от какъвто и да е християнски аскетизъм, толкова правдиво казва, че тя сама по себе си е, “уви”, нещо невесело. Ах, това им е хубавото на истинските поети, че макар и невярващи... не участват в рекламната пропаганда на ада... На второ място идва “психологията”, тоест спонтанните емоции, които по определение са преходни и противоречиви; на човека му “се искат” едновременно най-противоположни неща. Емоциите са си само емоции... Не стига, че “психологията” при такъв възглед е част без цяло; самата тя продължава да се дроби на гмеж от противоусети. На трето място е “социологията”: семейството като “клетка на обществото”. Невкусно. На четвърто – “икономиката”: съвместното водене на стопанство. Тъй-тъй. На пето – “моралът”. Още по-зле.” (Сергей Аверинцев, Брак и семейство: несвоевременен опит за християнски поглед върху нещата).

Изобщо отношението днес към съпружеския живот се гради върху някакви общи приказки без каквато и да било връзка с тайнствеността на човешката личност. От друга страна, имам чувството, че много от хората, вземащи отношение по въпроса, сякаш не са женени или омъжени. Ако някой от тях лично е разочарован от своята “половинка”, все пак това си е негов проблем, а не на обществото. Тук не ми се ще да говоря за църковния брак – какво представлява той, какви са неговите цели и смисъл. Впрочем много хора си мислят, че целта на брака са децата. От църковна гледна точка това, разбира се, не е така. Целта на брака е т.нар. домашна църква. Целта е – казано е още в началото на Стария завет – мъжът и жената “да бъдат една плът”. Да бъдат едно в Бога. Както и да е.

Ние днес сме особено влюбени във формулата “на мен така ми се иска”, “имам право да живея както си искам”. Че това въобще не е вярно, е ясно. Няма човек, който живее “както му се иска”, нито пък прави “каквото си пожелае”. Въпросът е защо се повтаря като мантра. Моят отговор е – за да се подмени смисълът на свободата на човека. Да се направи така, щото “свобода” и “произвол” да станат синоними. Тоест онази гмеж от противоусети, за която говори Аверинцев, да се превърне в “светогледна позиция”. Има една категория хора, които живеят по този начин. Уверявам ви, че това въобще не е приятно. С тях обикновено се занимават психиатрите и животът им никак не е лесен. Практически тази идеология, която ни се натрапва, цели да превърне живота ни в бъркотия от безсмислени болки. Не смея да говоря тук дали това се прави нарочно или не – по-скоро, струва ми се, както обикновено, повечето хора не знаят нито за какво говорят, нито какво искат.

От друга страна, много люде твърдят, че държавата няма право да им се бърка в личния живот. Съгласен съм. Но нека да продължим нататък тогава. При това положение да бъдат така добри, когато им се роди дете, да не го прехвърлят на държавата в някой дом, нито пък да искат от същата държава социални помощи. Иначе някак не е честно. Аз ще правя каквото си искам в леглото си и в дома си, а “продукта” от това правене ще прехвърля на другите, защото не ми се иска да се занимавам и с него. Брей.

Накрая, има ли смисъл, отговорете ми, да пиша тук и за онова, което обикновено се нарича човешка отговорност. Изглежда, няма нужда. Та нали много от нас държат да се самоосъществят като личности. Под личностно осъществяване те разбират професионалното и социалното израстване. От тази гледна точка от децата практическа полза няма, а ние държим на практическите ползи тук и сега. Децата пречат на “мъжката” подлост и на “женския” егоизъм. Няма време сега за децата. И после същите тези ми говорят, че са свободни и не просто го говорят, а си го и вярват. Както казах, повечето хора въобще не знаят какво приказват и какво точно искат...

ПРОСТО СЕ ОГЛЕДАЙТЕ

“Но оптимизмът на епохата ни винаги е бил фалшив и обезкуражаващ, защото се е опитвал да докаже, че светът ни е по мярка. Християнският оптимизъм се гради върху факта, че светът не ни е по мярка.”

Честертън, “Ортодоксия”

“Който поучава кощунника, ще си спечели безславие, и който изобличава нечестивеца – петно” (Притчи 9:7), пише в Книгата на книгите. Така с риск да си спечелим безславие и да ни лепнат петното на нетолерантността ще се опитаме да поговорим за някои кощунства и нечестиви деяния у нас днес. Разбира се, част от казаното би могло да важи и за “цивилизования” свят въобще, но в случая ни интересува нашата родина, колкото и наивно да звучи. Предполагаме, че е наивно, тъй като в последно време думата “родина” е заменена от “дестинация”. Да не би част от хората да се срамуват да я използват, да не би да си мислят, че ще ги нарочат за несмислени романтици или за националисти, или за почитатели на отминалото (сякаш някой може да бъде почитател или враг на бъдещето)? Интересно би било да се види и кои са онези, нарочващите, но ще ни дойде в повече и обвинението във вяра в световната конспирация. Не за друго, а защото вярваме в Бога и в Неговия Единороден Син. Останалото можем да предполагаме, да отричаме или да утвърждаваме.

Лев Шестов пише: “С идеите и само с идеите трябва да се бори онзи, който иска да победи лъжата в света.” Тук няма място да се разпростираме върху идеите, затова ще се спрем накратко само върху някои днешни техни прояви, широко рекламирани и добре финансирани, като се придържаме единствено към православната християнска гледна точка според възможностите си.

“Обещават свобода, когато самите те са роби на развалата” (2Петр. 2:19) – тези думи на св. ап. Петър намериха потвърждение в недалечното ни минало. Не кой да е, а комунистическите велможи и техните слуги “доведоха демокрацията” у нас, разпределяйки помежду си онова, което вече бяха заграбили партийно. Те обещаха свобода и тази свобода се яви под формата на мутри, на продадени и продажни медии, на всевъзможни пошли шоупрограми и т.н. Те поеха вината с мезетата и след това станаха бизнесмени, посланици, съветници, носители на ордени. Дори и творци. С тях се случи същото като в пословицата - “псето се върна на своята бълвотина” и “изкъпаната свиня в тинната кал” (2Петр. 2:22). Те лицемерно прекръстиха улици и площади с имена на избити и на низвергнати от бащите им, защото не бяха чували никога думите на Христос: “Горко вам, лицемери, задето зидате гробници, украсявате паметниците на праведните и казвате: да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем съучастници в проливането на кръвта; с това сами против себе си свидетелствате, че сте синове на ония... Ето, оставя се вам домът ви пуст” (Мат. 23:29, 30, 31, 39). Междувременно голяма част от младите хора напуснаха домовете си и заминаха по света, докато “героите на нашето време” продължиха да се разстрелват къде публично, къде потайно, както си е отколе прието в терористичната им организация. Лъжеха с помощта на социолози (по-точно социомери), откърмени с правилното мляко на Димитровския комсомол, че пътят е верен и прав. Всъщност продължават да лъжат и днес. За онези малко по-млади читатели, които не знаят, “комсомол” означава “комунистический союз молодежи” (комунистически младежки съюз).

Едно старо и все пак глупаво възражение гласи, че хората могат да се променят и това не бива да им бъде отричано. Съгласни сме. Има само една подробност – толкова дълбока душевна промяна (на църковен език - покаяние) се познава, поне външно, по два начина: първо, защото човек се срамува до болка и от себе си, и от хората и или се самоубива, или става религиозен; второ, защото последното нещо, което би му хрумнало в тази ситуация, е отново да е на власт или да е рупор на общественото мнение. Това е психологически невъзможно. Така че нека не ни говорят за правото на промяна. Покаяние от богохулниците нямаше, няма и най-вероятно няма и да има. Съществува едно записано пророчество на св. Серафим Саровски Чудотворец, който, след като описва доста точно онова, което ще се случи в Русия, казва, че единствено всенародното покаяние може да направи от Русия такава, каквато е била. Това важи с пълна сила и за България, разбира се. Нито в Русия, нито в България се извърши такова покаяние. Вместо него се пропагандира някакво държавно-протоколно “православие” там, съответно протоколно-туристическо тук. Всичко това с услужливото поддакване на повечето от правоправящите владици, които не се интересуват от съдбата на семействата на избитите свещеници например (дано има изключения). Процесът е известен също като “възраждане на Православието”, само че неговите пропагандатори не знаят, че християнството не може да бъде просто част от културата – то или е нейната основа, или се превръща в неин противник (все пак християнската култура е разпознаваема, макар че идеално общество на този свят няма). При всички положения онова “християнство”, което живее удобно и лесно, съобразявайки се със силните на деня, няма много общо с Христос и Неговата Църква. Словосъчетанието “християнски конформизъм” е класически оксиморон.

“А тия хулят това, що не знаят; което пък по природа като безсловесните животни знаят, в него се разтляват” (Иуда 1:10). Сигурно защото се опитват да ни убедят като бесовете, че светът ни е по мярка. Да, става дума за всякакви шоупрограми, “елити” и “звезди”. Първото, по което могат да се разпознаят и то е общо за всички тях почти без изключения, е показната наглост, сексуалната разхвърляност и моралното безразличие – тези трите неща минават под лозунга “права на човека”, “свобода на словото”, “всеки има право на мнение” и други подобни, красиво звучащи думички. Хайде де! А правата на тези, които не харесват наглостта, отвращават се от простащината и се присмиват на малокултурието на повечето от т.нар. ВИП персони (съжаляваме за тавтологията)? А свободата на словото на онези, които например не са би-, хомо-, метро-, уни-, нито желаят те да им бъдат навирани в очите непрестанно? С тях какво да правим? Има отговор. Просто трябва да бъдат още повече и по-силно облъчвани от медиите до пълното им видиотяване, до осъзнаването от тяхна страна на “ценностите на модерния свят”. На всичкото отгоре от това се печели добре. Прочее – една от основните ценности на модерния свят.
И отново се натъкваме на старо и пак глупаво възражение – всеки може да смени програмата на телевизора. Повтарят го непрестанно, сякаш от това то ще стане и вярно. Първо, уважаеми дами и господа твърдящи го, програмите не са създадени, за да бъдат сменяни. Точно обратното е, всяка програма се стреми да бъде гледана възможно повече, инак няма да има рекламодатели. По този начин повечето телевизии стават еднакви. Тогава защо да ги сменяме? Или може би ще ни посъветвате да изключим въобще телевизора? Твърдейки подобно нещо, вие плюете в кладенеца, от който пиете. Няма как да ви повярваме, това е притворство за пред хората, продължение на играта с “правата на човека”. Защо тогава да не забраним телевизията въобще? Защото ще нарушим правата на онези, които искат да гледат? Не е вярно. Ако няма телевизия, никой няма да иска да гледа телевизия. Вие обичате ли да ядете киликанзери?

Второ - и малко по-сериозно - като цяло продуктите на масовата култура и в частност – телевизионните, са предназначени предимно за децата, за юношите и девойките, т.е. за хора, които все още не са си изградили ценностна система и нямат достатъчното познания, за да са в състояние да сравняват (впоследствие вече няма да искат, няма и да могат да го правят). Медийните умници твърдят, че просто давали на хората онова, което те желаят, без да споменават, че преди това са създали това желание. А съществуват институти, издават се учебници и книги как да накараме човека да стане потребител, а след това още повече. Просто се огледайте наоколо. Интересното е, че не правим връзката между двете – между онова, което хората “искат”, и научните методи как да бъдат дресирани да го искат. Казано по друг начин – как да се “прелъстяват неукрепналите души” (2Петр. 2:14). Кой нормален човек се интересува от факта, че например някоя си филмова хубавица е забременяла от човече с обица на носа, че друга подиумна пешеходка си е купила яхта, а трети юнак с един удар е вкарал отдалеч малка топка в малка дупка насред широко поле и през цялата година го е правил най-добре? Отговорът е: никой. И тук е проблемът с т.нар. нормалност. Нормалното не е модерно, не е и модно. В крайна сметка никой и не е в състояние да каже кое е нормално или поне, в общия случай, не би се осмелил поради криворазбрана толерантност и опасения от кариерно-битово естество. Не сте ли забелязали, че огромната част от онова, което се нарича културни новини, страници или колонки, е препълнено най-вече със съобщения от този род. С неща, от които твърде малко хора се интересуват наистина и без които спокойно биха могли да продължат да живеят и да осмислят собствения си живот. Но колкото повече се пише и се говори за манекенки, поп икони (!?), фолк певици и певци (у нас), толкова повече потребителите ще искат да знаят за техния частен живот – например коя си е уголемила бюста, кой си е удължил пениса и кой за колко сребърника е купил яхта за сватбата на сина си (вместо да се поинтересуват, да речем, откъде ги има тези сребърници). От друга страна, колкото повече на потребителите се говори за частния живот на блестящите с нищожността си представители на светското снобско домашно общество, толкова повече потребителите ще имат потребност да потребяват продуктите на тяхната глупост, безочие и фалш, както и да предпочитат техните предпочитания – независимо дали става дума за дамски превръзки или за патица по пекински. Кръгът е затворен по същия начин, по който змията е захапала опашката си в онзи може и източен, но далеч от мъдростта символ. Това всичкото е част от гореспоменатата лъжа, че България - в случая ние, вие и децата ни - върви по правилния път. Твърдим, че е лъжа, тъй като пътят е само един, т.е. няма какво да се избира. Следователно непрекъснатото внушение, че е правилният, подсказва, че липсата на избор трябва сама по себе си да бъде възприета като избор. Точно така е – цивилизацията не се избира. Работата е да се мисли, че макар и тя да не се избира, в нея всичко подлежи на избор. И това ако не е двумисъл, ще бъде трудно да се покаже по-ясно кое е. Вероятно тук стана малко сложно и объркано, но пък не може всичко на този свят да бъде обяснявано простичко, по ленински, както са свикнали някои изроди (имаме предвид, разбира се, етимологичния смисъл на думата – “излезли из рода си”).

Без заглавие

(На Красимир Крумов – Грец)

НО КОЙ Е ОНЗИ, възвисил се от гледане, с език - малък член за големи работи , който би страданието укротил? Нали от своето е отдалечен той, за какво му е чуждото? Тревите надолу ще растат и коренчетата им ще се впият в очите ни, когато жив светец видим пред себе си. Ние, които не знаем що ще се случи утре, защото нашият живот какво е - надгробен камък, подминаван от свои и чужди.
А все още, Боже, се крепим някак.

Най-вероятно не, а съвсем,
онова, което свят наричаме,
твърде надалеч е отишло.
Като прах.

Сега е трудно, Боже на чудесата,
невъзможно е, Боже на елените,
да се опълчим на пълчищата с ведри усмивки
и с бузи, пълни с пуканки и изкуствена сперма.
Боже, Боже, Боже на боговете,
на папратите и на човеците.
Със снимки ли вече ще живеем,
ще гонгнем ли петалата без въздух
и без милост.

Где си, Боже,
Господи на господарствата,
на корените и на сълзите.
На делфинските усмивки
и на бреговете.
Небесата като свитък се прибраха
и палимпсестите от своето опако се извадиха.
Кляфнаха камъните и пръстта плясна, та литна.
Мисля, надявам се, очаквам, старая се
да не мисля за всичко.

Боже на покривите
и на мазите,
дай ни, дай ни.

Детето в нас вече прорасна и излезе.
Сега да седнем не можем, да клекнем не можем,
да легнем не можем, да стоим прави едвам можем.
Детето в нас, макар и прогнило, прораства.

Господи, детето в нас остави при теб да дойде.
Не можем да легнем, не можем да седнем,
да стоим едвам можем.

Детето в нас, макар и почернено, броди по Тебе.
Ничком ще падна, Господи, и ще тръшна
тялото си и главата своя в бордюра безкраен.
Детето в нас, макар и страхливо, храбро е още.

Не давай им, Боже на ръцете,
в дупката да бъркат,
прорасналото да оскубят.
Да го изядат, да го продадат на пазаря,
за да живеят от него.
Да живеят от него -
това най-много желаят.

Господи, не позволявай детето в нас да порасне.
Не си благословил да кълчат краката му,
да тумбят главата му,
да блудстват с кожата му,
с боженцето му,
с петната от мастило и от диня върху блузката.
Не давай, Господи.
Няма да кажа аз “Господ да ги убие”.
Не давай, Господи.

Ето в невечерието
хора се бутат.
Свещ в ръката им.
Беззъби вонливи усти -
по иконите чисто място не остана.

Стиснали брадавици, подминават
нагоре, нагоре към престолите,
към властите,
към силите,
към господствата,
нагоре
към тебе, към мене, към нас
и още по-нататък.

Търсят, Боже, търкат,
надат се, не знаят
и се кръстят.
Дребни душици с голям кахър.

Господи, чуй молението от сметището.
Боже на вкисналото мляко
и на прогорените тенджери,
в своите очи са те виновни.

Пияни под стоманените блокове,
дърлим се, псуваме,
работни, безработни,
бездънни,
калпави.
В сиви дрехи и препрани ризи,
за евтина ракия тъжни,
за тебе, Господи на ракията,
на замрежените дупки от цигари.

Къде си, къде си ти,
къде си, попе,
владико,
животе наш.
Къде си, защо те няма, кучките родиха.
Никой вече не се интересува от нас.

Паднахме, а няма кой,
а няма какво, няма защо,
няма.

Боже на скандалите домашни
и на смръщените деца.
Не им говорете, не им говорете.
Боже, забрани да им говорят за Бога.
Бездънните хора
и вечните им деца,
Господи погали.

Боже на захабените кожи.
Господи на разширените вени.
Владико на незнаещите да крещят.

Онези там с петдневните бради
и с подвитите поли,
и с мътните очи,
които от влака виждам.
Онези, към които се е запътил
някакъв човек с каруца на прелеза.

Онези, за които четем у класиците
и по вестниците.
Които не знаем,
които не обичаме,
които ни дразнят с простотията си.

Боже на простите,
не ни давай да им се пречкаме.
Акъл да им наливаме,
ние - производителите на екзистенциални неврози.

Ние - производителите на екзистенциални неврози -
замаяно и гордо крачим между нас си.
Смъртта ни е като бяла река,
любовта - като бяла река.
Пропасти и тепета с метафори заравняваме.
Накичени с пространства
и с пристрастия.
С драматични мисли.
Ние - производителите на молитви.

Господи, погледни към нас.
Приласкай ни.
Боже на сърдитите от нещо.
Владико на чантичките.
На хладните коридори.
Господарю на скуката,
приглеждай ни.
Не ни изоставяй съвсем.
Дребни душици с голям кахър.

Чуй молението от пицариите.
Боже на пластмасовите вилици.
Господарю на брадите и на лулите.
На безбрачните библиотеки.
Чуй безпристрастието ни.
Вдигни го нависоко и го разчупи.
Дори в наглостта си,
дори в блудкавата си мъдрост
Теб дирим.
Или не.

Владико на съмненията.
Обсебени сме.
Покажи ни, че сме обсебени.
Макар да кимваме против тебе,
детинщините на разума прости.

В невечерието
приеми молението,
приеми децата,
приеми жената,
приеми мама и татко,
приеми умрелите,
приеми света,
приеми душата.

Вседържителю, благослови
тревите злачни и пътеките.
Линейките, тротоарите,
мръсните подлези
в кварталите евтини.
В кварталите скъпи.
В невечерието
на свещите.
И на лампите улични.