Християнство, култура, изкуство, политика

Най-непоносимата овца
е незаблудената овца.

Тя клепка с клепки,
ушка със уши
и пътя сочи
с настойчиво блеене.

Когато се научиш да блееш,
ще й обясниш,
че се е заблудила.

Здравейте! Четете и бъдете снизходителни!


сряда, 24 март 2010 г.

“Мостът между световете”

(Бележки по повод една грешка)


Преди известно време в реклама по БНТ за благотворителен концерт за Хаити един или една от участниците каза нещо в смисъл, че Бог е любов и “е превърнал камъните в хлябове”. Всъщност тук става дума за едно от изкушенията на Сатаната: “И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. А Той му отговори и рече: писано е “не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста” (Мат. 4:3-4). Виждаме, че именно превръщането на камъните в хлябове Христос е ОТКАЗАЛ да стори. Разбира се, тук не искам да сложа акцента върху неграмотността на сценаристите на посочената реклама – това за съжаление няма как да бъде изненадващо, нито пък, още по-малко, с желание да оспоря или да се опитам да компрометирам самата благотворителна инициатива. Вземам този пример, защото е “най-удобен”, за да посоча, че доста неща в областта на християнското православно учение в днешно време все повече се изопачават, докато се стигне до момента, в който вече искрено се вярва, че Господ е “превърнал камъните в хлябове”. Всъщност искрено се вярва, че за Бога може да се каже “всичко”, което ни се струва “правилно” и “добро”, и съответно да се отрече другото – “лошото” и “грозното”. Това инстинктивно разделение в метафорите може най-лесно да се представи от отъждествяването, което правим, на отношенията “добро – зло” и “светлина – мрак”. Логиката е следната: казва се, че тъмнината не е нищо повече от липса на светлина, СЛЕДОВАТЕЛНО злото не е нищо повече от липса на добро. Забележете как, първо, тук въобще не се пита КАКВО (по-точно КОЙ, но това е отделна тема) е доброто, тъй като вече предварително е прието, че то е “светлина”. На второ място, игнорира се фактът, че злото (както и доброто) НИКОГА НЕ Е БЕЗЛИЧНО и не може да бъде безлично. Дори и човек да няма философски или богословски познания, лесно може “по детски” да разбере това от собствения си опит. Тук обаче, и това е третото и най-важното - именно житейският опит е компрометиран заради “идеята”. Достоверността му се подлага на съмнение според същия принцип, според който знаем, че съществуват елементарни частици. Да, тях ги няма в реалността на личния ни опит, но науката знае, че ги има във “фундаменталната” реалност. Грубо казано, по този начин ЛОГИКАТА на едно правилно умозаключение СЕ ОБЕКТИВИРА и “върху” мисленето изобщо, както и в частност за нравствената реалност. Така става възможно и доброто и злото да се мислят строго рационално, т.е. абстрактно. Механизмът обаче не е само и просто философски, той е психичен механизъм (по-правилно - психолингвистичен). Етичните длъжности стават безлични и абстрактни, но не в трансцендентален смисъл, както Платоновите идеи например, а в някакъв чисто оперативно-социален и в крайна сметка утилитарен контекст. Оттам те стават и СУБЕКТИВНО ОТНОСИТЕЛНИ.

Но защо става така, че не просто не знаем фундаментални, “азбучни” истини на християнството, но и не желаем да ги научим? По-точно – искаме да ги научим “по своему”. Може би защото си мислим, че знаем много неща и благодарение на тях ще инкорпорираме и двете хилядолетия църковно БОГОМИСЛИЕ, веднага ще го разберем “изцяло” и оттам онова в него, което ни се види глупаво, ще изхвърлим като несъвпадащо и противоречащо на големите ни знания. Те са базирани на житейски опит, на прочетени книги (в общия случай несистемно) и, естествено, на светли емоции. Изхвърля се от съзнанието фактът, че интелектуалните ни натрупвания са по същество стандартизирани и няма как да бъде другояче, и въз основа именно на това “изхвърляне” се изграждат и теоретични изхвърляния без никакво житейски и поведенчески осмислено значение и приложение – на първо място, разбира се, за самите нас, изграждащите ги. Така простичката логическа релация “А е В, следователно В е А” се приема и по отношение на Бога, т.е. по отношение на Несъществуващото Същество (св. Симеон Нови Богослов). А тази логика, сами виждате, е и формално невярна, защото ако мъжът е човек, то всеки човек ли е мъж; ако кравата е животно, следва ли, че всяко животно е крава.

Тук докосваме една от най-големите липси на съвременността, а именно съзнанието за метафизичните измерения на битието. На практика днешната култура е изцяло лишена от това съзнание. Когато стане въпрос за метафизика, тя се свързва или с психични процеси (подсъзнание и т.н.), или с широко разпространените магично-окултни моди, или – в най-добрия случай – със сферата на изкуствата. Тази лишеност, от друга страна, ражда и една болезнена колизия – хората продължават да размишляват върху трансценденталните измерения на живота си, само че вече не го знаят, съответно са изгубили и “уменията” – езикът, който ползваме, не го позволява. По-точно казано – блокира “от себе си” и “в себе си” всеки опит в тази посока. Колкото и странно да прозвучи, процесът най-лесно може да бъде идентифициран ПО ЛИПСАТА НА АВТЕНТИЧЕН ФОЛКЛОР (Б.а. - Отделянето на човека от занаята и традицията, превръщането му в “масов човек” или в “институционализиран индивид”, загубата на разликите между “роля” и “лице” и т.н. – всичко това и, разбира се, още много други неща лежат в основата на този процес.). Приказката, която, образно казано, отвека е един от традиционните “мостове между световете”, бе разкъсана в постмодерната деконструкция. От нея останаха символите, чрез които най-често се обясняват психични механизми в един по-скоро езотерично-психологически дискурс. Забравя се простият факт, че ако символите бяха толкова “прозрачни” за психоанализа, ако бяха толкова пряко свързани с областта на “подсъзнанието”, “архетипа” и т.н., ако изобщо “принадлежаха-по-битие” на тези сфери и осмисляха именно преди всичко тях, то просто нямаше да има необходимост както от тях самите, така и от психоанализа. Тук не твърдя, че те нямат нищо общо, а че вече са напълно езиково-инструментално присвоени, а по-такъв начин са и трансформирани в процеса на обективацията. Науката в случая много повече легитимира себе си чрез тях в желанието си да провиди онова, което стои “зад” или “над” тях. Това също се дължи на горепосочената загуба на метафизични умения. Разделението, което се прави между “историческо” и “символно” съдържание, всъщност никога не е съществувало в такава степен. Колкото по-високо е равнището на абстракцията, с която боравим, толкова по-далеч сме от “поетиката”, от “плътта” на логоса. Звучи странно и “елементарно”, но проблемът тук е и в самата дискретност на словото, в крайността на думите, които ползваме. Ние не можем да измисляме до безкрай различни думи, още по-малко – да ги насищаме с безкрайно различни съдържания, едновременно смесвайки ги. Тук се срещаме със своеобразен гностицизъм – всяко по-високо ниво на абстракция е “енергийно” по-отдалечено от съдържанията, от които тръгва и които ползва. И накрая, когато превърнеш един символ/понятие в “чиста форма”, тогава лесно налагаш тази форма върху различни “материи”. Прост пример за това, за което говоря, е тълкуването за Ева като за женски архетип, тъй като името EVE на френски е обръщаемо, т.е. жената като ангелите от теофанията на Плотин притежава двойствена природа (Б.а - Виж Жан Шевалие, Ален Геербрант, “Речник на символите”, ИК “Петриков”, С., 1995, 313-314. Всъщност самата категория архетип се опитва да бъде едновременно “метафизична” и “обективна”. Аз поне изпитвам сериозни съмнения по отношение на нейните съдържания.). Само че далеч не на всеки език това е така. Срещаме се челно с една изключително несръчна “метафизика”, с някаква “кабалистична антропология” с претенция за аналитична психология/социология.

Искам да кажа, че в случая психолозите и психиатрите са си присвоили “незаконно” тази област и оттам нататък тя бива мислена само и изключително в парадигмата на един “научен мистицизъм”. Самият им език е “метаезик”, той подлъгва и СЕ ПОДЛЪГВА, че е в състояние да обяснява процеси и смисли от различни сфери, и това е нормално дотолкова, доколкото в крайна сметка научните езици по същество са склонни към метаезиковост. Това е рационална необходимост, защото в противен случай отделните и все по-тясно специализирани научни дисциплини изобщо няма да могат да “разговарят” помежду си, което пък ще ги обезсмисли и ще им отнеме и собствената основа. Но оттук често на практика се раждат “нови реалности”, които понякога са комично далеч от своя първоначален обект на изследване. Тези “нови реалности” обаче са, така да се каже, концептуално непоклатими, защото произхождат и са тясно вписани именно в концептуалния си “произход”, в собствените си допускания, които пък са рационално единствено възможни. Тук имаме по същество ПОРОЧЕН КРЪГ НА ВЪЗМОЖНО НАЙ-ВИСОКО НИВО. Както пише Стенли Фиш в “Няма такова нещо като свободно слово”: “Бих поставил прост въпрос...: ако предлагате да изследваме и оценяваме допускания, с какво ще ги изследвате и оценявате? И отговорът е, че ще ги изследвате и оценявате с мисловни форми, които сами почиват на основополагащи допускания. На всяко ниво инструментите на рационалния анализ ще бъдат уязвими от самата деконструкция, която претендират да извършват.” (Б.а. Стенли Фиш, “Няма такова нещо като свободно слово... и това е добре”, ИК “Критика и хуманизъм”, 2003, превод Милена Якимова, Милен Русков, 31.)

Ето защо грешката, с която започнах в началото, не е подсъзнателна, а обратното – тя е, така да се каже, свръхсъзнателна. Симптом е за ценностна анихилация, КУЛТУРЕН СИМПТОМ, а не въпрос на индивидуални мнения и намерения или пък недостатъци и незнания. Например в случая, с който започнах, “в името на любовта”. Повтаря се, че Бог е любов (което всеки мисли, както на него му изглеждат думичките “Бог” и “любов”), без да се разбира, че ЛЮБОВТА НЕ Е БОГ. Както пише К.С. Луис в “Четири пъти любов”, когато любовта стане бог, тя се превръща в демон.

Така, съвсем грубо казано, житейският ни опит, чиито показания бяхме отхвърлили в името на “обективната истина”, по отношение на БОГОМИСЛИЕТО ни кара да заемем привидно противоположна позиция. В общия случай схемата е нещо такова: щом Бог е любов, следователно Той е и справедлив, следователно сътвореният от него свят също трябва да е справедлив. Обаче житейският ни опит ни сочи точно, че светът не е справедлив, значи, че или Бог не е справедлив, т.е. не е любов, или че Бог не съществува, което е същото, но казано с други думи. Богословската аргументация, че (опростено казано) за всичко това вината е наша, защото Бог не желае да ни отнеме свободата, няма как да бъде чута и да проработи поради простата причина, че понятията „любов“, „справедливост“, „зло“, „свобода“ и т.н. за нас са абстрактни. Те имат строго социална функция и оттам са и субективно относителни, и обективно правно задължителни – безличните им “чисти форми” до такава степен са възприели културните съдържания и особености, че е невъзможно да бъдат разделени. Това всъщност ни казва и известният израз “битието определя съзнанието”. Всичко онова, което чувстваме като “любов” и което мислим като “справедливост”, напълно логично се прилага (“се възлага”) и към Бога, защото за нас Той също е БЕЗЛИЧЕН. Той е “принципът на любовта”, “на справедливостта” и в юридически смисъл – на “последната инстанция”. Тъй като е немислим в Собственото Си битие, за разума Той е абстрактен и изпразнен от битие (тоест също става една от гореспоменатите “чисти форми”), а щом е абстрактен, се подчинява на законите на логиката, на мисленето, както и на задължителните и “самоочевидни” социокултурни изисквания. Въз основа на това няма как да бъдат приети онтологичните последствия на грехопадението. То дори и не може да бъде мислено като онтологичен “проблем”, “дълг”, “падение”, “развала”. Грехът също е безлично понятие – едновременно правно регулиран и субективно “изживяван” и схващан. Той, както и “любовта”, “справедливостта” и т.н. в съзнанието ни има характеристиките на “елементарните частици”. Разумът ни е узнал, че съществуват реално неща, които „не виждаме“ (елементарните частици), и точно ПОРАДИ ТОВА се бунтува против най-малкия намек, че базисни нравствени понятия като любов, справедливост, свобода и т.н. са, така да се каже, “инобитийни”, не принадлежат изцяло на този философски род и ред (нали в противен случай няма да са именно базисни нравствени ПОНЯТИЯ!). Тяхната „обективност“ се възприема чрез социалната им функция и това е напълно естествено – все пак без морално регулиращи принципи нито едно общество не би могло да просъществува и не съществува. Обективна даденост е, както видяхме, и относителността на понятията – затова спокойно и в определен смисъл справедливо може да се каже, че любовта, справедливостта и пр. са субективни и са въпрос на лично мнение и избор. Тук не може да става дума, че те са релативизирани, защото не съществува друг план, в който не са. Мисленето ни и съответно езикът са разделили “екзистенциалната” от “фундаменталната” реалност дотам, че първата се има като своеобразно “подмножество” на втората, а следователно и СЪС СЪЩИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ, приложени в друг контекст, в друга “среда”. Произходът на това разделение е философско-правен, но на едно по-дълбоко ниво е собственият “изказ” на ЗАКОНОДАТЕЛСТВОТО НА РАЗУМА, който е осъден непрекъснато да се завръща като по спирала към все по-усложнени, все по-чисти форми на пантеизъм (в най-добрия случай - деизъм). В противен случай няма как да обясни себе си, няма как да проумее собствената си “онтология”, а оттам и самозаконието си (което е предварително положено). Ако той не е част от “фундаменталната” реалност, от законите на природата и на битието; ако не е тяхна “върховна” форма и израз (Б.а. Оттам и словото, езикът се разглежда само като еволюционно най-висшата форма или пък начин за ОБМЕН НА ИНФОРМАЦИЯ в природата.), изглежда, ще трябва да се откаже от самия себе си и да изпадне в някакъв безкраен и безнадежден “солипсизъм”. Всичко онова в природата, в битието, в законите и т.н., което разумът обяснява, целият му стремеж към такова обяснение е свързан САМО И ЕДИНСТВЕНО със страха му да не може да обясни себе си, да не може да се “оправдае”. Инструментите, които ползва, обаче не могат да му помогнат, тъй като те не са предназначени да дирят “онтологичен смисъл”; те изобщо не могат да го изкажат така, че да бъде включен веднъж завинаги в цялостно и непротиворечиво познание. “Смисълът” като такъв принадлежи на друг порядък и се разпознава не като част, връх или логически завършек на специфичен ред, а като негово “начало” и “край”. Например, когато Айнщайн се е сблъскал с фундаменталните противоречия между Общата теория на относителността и квантовата физика, той е отказал да приеме, че на някакво друго, “по-високо” ниво те не си противоречат. Отказал е да повярва, че няма “смисъл”. Но дори и да бъде създадена такава обща “Теория на всичко”, тя, така да се каже, ще обясни евентуалната привидност на противоречията, но не и “смисъла на всичко”, защото “смисълът” е едновременно онова, от което се тръгва, и онова, към което се върви. Така интелектуалните инструменти, които се ползват, на практика са част от неговата наличност и не могат да го разкрият. Грубо казано, по никакъв начин не може да се търси смисъл, ако преди това не се вярва, че има такъв, но вярата по произход е извънлогична, не тъкмо “интелектуална”. Аз мога да обясня в какво вярвам, но не мога нито да докажа, нито да изкажа изцяло ЗАЩО вярвам. Не съществува рационален аргумент от такъв висок вътрешно непротиворечив порядък. А ако съществува такъв, следователно ще го има и еднаквия по сила противоположен аргумент. Отъждествяването между “механика” и “смисъл” тук следва същия принцип, който видяхме при отношенията между “екзистенциална” и “фундаментална” реалност. Онтологично “смисълът” има само и единствено екзистенциални “себеразкривания” и характеристики. Когато се прилага към “всичко”, “смисълът” губи смисъла си. “ВСИЧКОТО” Е КВАЗИПОНЯТИЕ, КВАЗИКАТЕГОРИЯ – ТО Е ТОЛКОВА ПРЕДЕЛНА ФОРМА НА АБСТРАКТНО ОБОБЩЕНИЕ, ЧЕ КЛОНИ КЪМ НЕБИТИЕ И В ТОЗИ СМИСЪЛ СЕ РОДЕЕ С “НИЩОТО”.

Ето според тези принципи, струва ми се, когато се казва, че “Бог е любов”, ДНЕС се има предвид, че “всичко е любов”, по-точно – че “любовта е всичко”. Тук презумпцията за ЛИЧНОТО БИТИЕ НА БОГА е предварително изключена, тъй като за съвременното съзнание, за съвременните културни “норми” едно такова допускане клони единствено към груб антропоморфизъм, който е несъчетаем с категориалното мислене, с “високите” изисквания на абстракцията. Метаезикът на днешната култура е “мостът между световете”...

(със съкращения)

петък, 19 март 2010 г.

Несправедливостта на празнодумието



“Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо. И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден; защото по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден... Още ли не разбирате, че всичко, що влиза в устата, минава в корема и се изхвърля навън? А онова, що излиза из устата, иде от сърцето; то именно осквернява човека...”

(Мат. 12:35-37, 15:17-18)


Възможно ли е да се ранява с думи? Разбира се. Този израз дори се е превърнал в символ-клише като силуета на виещ вълк пред пълна луна. Само че това не кара вълка да спре да вие от неудобство, че са го нарочили за клише. По същия начин думите продължават да нараняват, нищо че употребяваме израза под път и над път. Ще дам един по-краен, граничен пример, за да се открои ясно онова, за което пиша. На всеки от нас се е случвало да се скара с някого, да му каже тежки думи. След време, представете си, този някой умира. И тогава, именно на “фона” на смъртта, стават пределно видими безсмислието и дребнавостта на скарването, тогава идва подмолният страх от ИЗКАЗАНИТЕ СЛОВА, независимо дали сме вярващи или не. Откроява се като силует на прилеп пред пълната луна разбирането, че в общуването си като човеци сме допуснали непоправима беда. Думите остават да тежат подобно на онези замръзнали в пространството слова и изрази, описани от Рабле в “Гаргантюа и Пантагрюел”. Няма как да ги върнем обратно и да направим все едно че ги е нямало никога. Защото не е “все едно”.

Най-вече от тщеславие и от горделивост, общо взето, всеки ден си разменяме обиди и повече или по-малко “оригинални” квалификации. Един казал едно, другият бърза да му отговори подобаващо. Дори, забележете, сякаш се опиянява от удоволствието да търси “подходящите” думи за това. Да направи така, щото мисълта му да “удари” като юмрук, да “порази”, да “направи на нищо” другия. Само че словото е живот, то не е предназначено да “прави на нищо” и когато го ползваме с целта да унизим или да “разбием” човека, ние всъщност постепенно буквално убиваме себе си – сърцето ни трупа все повече в себе си своите “лоши съкровища”, тъй като “несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото” (Лука 16:10). А е “несправедлив” не защото непременно другият е бил “прав”, а защото посредством словото е пожелал да го “направи на нищо”. По този начин е направил и самите думи “празни” и за тези празни думи, казва Иисус Христос, всички ние ще отговаряме в съдния ден.

Такава е връзката, струва ми се, между празнодумието и несправедливостта. Пак казвам, не защото непременно другият е “прав”, а защото чрез думите си се опитваме да направим този друг “на нищо”.

Както е написано: “Кой ще ми даде стража за устата ми и печат на благоразумие върху устните ми, за да не падна чрез тях и да не ме погуби езикът ми!” (Сирах. 22:31).

Светлина, повече светлина!

Ти, кълна си, си най-забележителният прародител и никой с теб не може да се мери в тази всеобхватна, пълна с дрязги и невероятно объркана история. Направо страхотно! Какво излиза, значи вътре в нея се спотайвала една добре дошла и от самия Бог създадена възможност, която ти си оплодил с малка част от мъжкото си трудоплодие. Храс, и вътре в нея! Вклинил си се да служиш! Продължавай доброто дело, озорил си се, знам, и махни с ръка на разните му там учени и малтусианци да вървят по дяволите (Джойс, Одисей, 444-445). Ще ти се притече на помощ и глиганът от Корнубия (крал Артур, б.м., М.К.) и с копитата си ще смачка вратовете им (Галфрид от Монмът, История на бритите, 107).

Макар и старинна, тази история е твърде странна (Честертън, Вечният човек, 244) според свидетелството на Снуре Стюрлюсон в “Саги за кралете на Севера”: “Мечовете пееха в играта с режещите си остриета”, тъй като наистина би било странно, ако пееха със затъпени остриета. Поради това се решихме да принесем своя вклад, тоест според силите ни крехки свойто малко подношение, за да не би да остане нещо неясно и да се препотвърдят думите на апостола: “И до днес, кога се чете Мойсей, покривало лежи на сърцето им” (Кор. 3:15).

Струва си да започнем разказа си от онази българска ерес, наречена на името на един съвършен поп Богомил, с която се запознали братята на Кръста и на Храма във времената на светите си пътешествия към Гроба Господен. Поп Богомил ги покръстил, според легендата – с катран, и така станали катари. Други автори, като например Адсон от Мелк, твърдят, че името “катари” идва от Великата Истина, която те приели да носят и да съхраняват през вековете, както катърите – тези безбрачни животни, носят тежки товари по световните пътища. Във всички случаи обаче трябва да бъдем уверени, че донякъде става дума и за онова духовно чувство, sensus spiritualis, което според Бейкън се явява петото от седемте стъпала на духовния опит.

За съжаление, както в много други неща, така и тук ние, днешните хора, можем само да се взираме в сенките на отминалите дни, стъпили на раменете на онези неколцина гиганти, живели на острова, наречен Албион, за което свидетелства и гореспоменатият Галфрид от Монмът (стр. 21). Така Великата Истина остава за нас само спомен, преминал през деца и внуци, през бащи и деди, както флотът на Ордена на Храма, натоварен с незнайни съкровища, изчезнал в мъглите на Авалон, за да не се върне повече в отсамния свят, а да пребъдва в елфическите владения в очакване на Завръщането на Краля. А Великата Истина е, че Иисус Христос, който за непосветените е Божий Син, в среднощен час се съчетал с Мария, наричана Магдалена, от което вклиняване (виж по-горе) води началото си Родът на Посветените в Тайната. Всъщност не се изразяваме точно - самата Тайна е, че те са Посветените в Тайната, защото вклиняването е било тайно и на тъмно. В час полунощен, самотен – както казва поетът, когато само Мечката (Артур) грее на свода небесен. Така Посветените в Тайната, които са едновременно самата Тайна, се разсеяли по света, след като Рим унищожил Йерусалим. Много по-късно, в следващата епоха, откъслечни данни за която могат да се открият в един по-късен епос от ХХ век, съставен от Джон Толкин, “Властелинът на пръстените”, третата част от който се нарича “Завръщането на Краля”, та тогава потомците на Тайната, които, както изтъкнахме, също били Тайна, създали Ордена на Храма, в чийто външен кръг се допускали хора с остри мечове, а във вътрешния кръг не се допускали, тъй като бил запазен за Тайната. За да не би другите - с острите мечове, да заподозрат, че са лаици и предтечи на сноби, били изпратени да воюват на Изток със синовете на Робинята, които по нейното име се наричат агарянци, или още измаилтяни – по името на сина на Авраамовата робиня Агар – Измаил, защото Бог обещал и на нея, и на Авраам, че от Измаила Той ще създаде голям народ, който ще воюва със синовете на Сарра – жената на Авраам (Бит. 18:19-21, 21:9-10, 12-14, 17-20 и др.). Там те се запознали със Стареца от Планината, ръководител на тайнствена секта от убийци. Воювали с него, уважавали го и пренесли в Европа хашиша и думата “убиец”.

Така минавали годините – във войни и песни за ветхи завети, орденът забогатял, придобил власт религиозно-политическа и тогавашните политици и олигарси в лицето на френския крал и на римския папа (който в този момент бил май авиньонски, тоест под командването на французина) решили да го унищожат и да си поделят съкровищата му. От своя страна римско-авиньонският папа имал и други причини да бъде обиден. Той разбрал, че не е допуснат в Тайната Църква, която била основана още от Христос и благоверната му съпруга и за чието пазене (неизвестно от кого) била създадена и видимата, нетайната църква. Впоследствие се установило, че дълбока мъдрост (“софия”=България) се криела тук, тъй като видимата църква започнала да преследва Тайната Църква, което пък потвърдило причината да има Тайна Църква. В противен случай щяла да бъде унищожена от нетайната църква, която била създадена именно за да се съхрани в тайна Тайната Църква. Както и да е, това са сложни неща, които не могат да бъдат разбрани от непосветените, защото логиката, както се знае, е онова, което служи на посредствените умове да не се залутат в сложността на битието.

Та успели френският крал и римско-авиньонският папа в нечестивите си деяния, но само привидно, защото оцелялото ядро от Ордена се пръснало из Европа и се съхранило в Испания, а най-вече в Шотландия, където живеели потомците на единия от неколцината гиганти, споменати от Галфрид. Там те се слели с ордена на хоспиталиерите. Затова през въпросния период се говори за един орден – Ордена на рицарите на св. Йоан и на Храма. Тамплиерите помогнали на крал Брус във войната му с англичаните, най-вероятно в онази известна битка при Банокбърн (крал Брус обаче бил в съюз с Франция по това време, което е странно все пак), а впоследствие създали Ордена на свободните зидари. Според някои автори просто завзели съществуващата гилдия на майсторите на катедрали. Съществуват и други варианти на зидарската сага, някои от които започват от строителя на Соломоновия храм Хирам, но за това няма да говорим, тъй като то е ясно от само себе си – цар Соломон е баща на цар Давид, а Иисус Христос е от рода на Давид (Мат. 1: 1-17).

Но нека спрем сега дотук с онова, което някои наричат митологизирана история, и да се върнем в наши дни, в страната, наречена България по името на поп Богомил. Все още не е установено с яснота как точно от “Богомил” е станало “България”, но самите българи се гордеят с попа си и дори са кръстили една улица в столицата си на него. Има още един “Поп”, но там се събират наркомани и ученици, които отиват на купон – тоест да се опитват да достигнат петата степен на духовния опит. Поради това този “Поп” не е истинският поп, макар че българите, които се гордеят с поп Богомил, се гордеят и с него – тоест с неговия противник. Това обаче е лека форма на шизофрения, няма значение. Освен това и самата столица на българите се казва София, което на гръцки език значи “мъдрост” и според традициите на нетайната църква е името на Третото Лице на Светата Троица – Св. Дух, Премъдростта Божия. Както казахме обаче, традициите на нетайната църква не бива да се вземат под внимание, защото са само параван за Тайната Църква, за което свидетелства и огромната статуя в центъра на града София, която е “София” и е ипостас на няколко антични божества, слети в едно. Другите традиции – тайните, се знаят и от неколцина българи, които пък били просветлени от свои сръбски братя, и така се създало на земите им Звено – по-точно Приорат (не знаем дали вече е придобил статута на Велик Приорат, но се надяваме на това с все сили) на Ордена.

Една от целите, заслужаваща възхищение, одобрение и най-вече уважение, е усилната работа на братята и сестрите во Храме по обединението на християнството по цялата вселена, т.нар. ойкумена, откъдето произлиза понятието “икуменизъм”. Богословските, философските, историческите и политическите тънкости на разделението между нетайните църкви за тях нямат никакво значение. Първо, братята и сестрите не познават тези тънкости – за Тайната Църква обаче същите са маловажни като игра на деца с тънък ластик, така че липсата точно на това познание не им пречи никак. Второ, защото в света на злото (според съвършения поп Богомил и неговите последователи ойкумената е създадена от дявола) всичко е разрешено (потвърдено и от Достоевски) и следователно всичко може и да се купи. Така например е бил купен авиньонско-римският папа от френския крал, а по-рано – и “предателят” Юда, за да не се разбере с точност какво е станало със семейство Иисус и Магдалена Христови, та нетайната църква в Негово име да започне да властва и да заблуждава глупавите люде, трупайки богатства и власт. Имаме предвид, че и тук всичко може да се купи, стига да имаш необходимите средства за тази дейност, които пък могат да бъдат намерени и взети и от глупавите люде, и от нетайните им църкви. В тази връзка навсякъде по света в Ордена се приемат най-вече хора с такива възможности, независимо от това дали могат да въртят меч или да събарят противника с пика от коня – все пак в днешните хуманизирани времена не се сече с мечове, а се разстрелва с пистолети. По-лесно, по-чисто, по-бързо и по-тайно. От друга страна, охулването по медиите върши горе-долу същата работа. Към Ордена биват привличани – и това е много важно - и отделни видни интелектуалци и журналисти, с чиято помощ, както и с помощта на собствената им суетност, Орденът си осигурява онзи необходим му баланс между властта на златото и силата на човешкия дух, от което съчетание според пророчеството на Заратустра (Зороастър) ще се въздигне Свръхчовекът. Тук имаме още една препратка към поп Богомил и катарите, защото тяхната философия е в голяма степен сходна с метафизиката на персийския зороастризъм и вероятно произхожда от него със съдействието на гностиците, за които се знае, че били яростно гонени от нетайната църква. В тези гонения били унищожени много техни книги и по този начин нетайната църква направила Тайната Църква още по-тайна. Томас Малори, чието познание за Тайната е безспорно, е изказал едно пророчество, вероятно отнасящо се до днешната епоха (няма време вече за други епохи): ”И никой друг рицар в Артурово време не бил извършил и половината от техните подвизи. Както се казва в книгата, и десет рицари не били извършили половината от техните подвизи...” (Смъртта на Артур, 149). Например една част – но само една – от тези подвизи са някои благотворителни добротворства, където Златният телец влиза в ролята на дядо Коледа, с което ни се напомня, или – по-точно, братята и сестрите си напомнят, че Денят на зимното слънцестоене е един от старите келтски празници и друидите с бели мантии свещенодействат под дъба, както се пее в песните на бардовете. Нетайната църква го приема за Рождество на Божия Син, но Тайната Църква много по-добре знае за какво става въпрос всъщност – за тези свещени дни говори и Мерлин, а за него може да се изпише толкова много, колкото малко може да се каже. Тайна е. Както е писано от ръката на анонимния автор на Codex Luminarium, открит от водолази под илюминатора на един потънал кораб, неведоми са пътищата на сем. Христови и на техните наследници - рицари, архонти, приори и светила земни.

Духът на духчетата

“Мислех си неотдавна: всъщност нашето време (нашите “установки”) познава четири позиции, четири типа отношение към всичко, четири светоусещания. Това са (от ляво на дясно) – радикалът, либералът, консерваторът и реакционерът. Но какво да прави онзи, комуто са еднакво противни, нещо повече – дълбоко омерзителни, и нискочелият фанатизъм на радикала, и безкостното “всеразбиране”, всеприемане и повърхностност на либерала, и глупостта на консерватора, и нравствената подлост на реакционера?” (протойерей Александър Шмеман, Дневники). Изглежда, че за такъв човек в днешния свят няма място, или по-добре – няма ЧУВАЕМОСТ за такъв човек, а точно това днес е истинското “няма място”.

Нека сега помислим върху нещо, свързано с горните питания. То е, така да се каже, друга страна от тях. Нека помислим колко често се говори днес за “духовност” и съответно за “бездуховност”. И да зададем сериозно въпроса какво означават те.
Първото, което се набива на очи, е, че за “духовност” говорят само онези, които говорят и за “бездуховност”. На тях духовността и бездуховността им се привиждат като времева двойка – или едно време имаше духовност, съответно сега няма, или едно време живяхме в бездуховност, съответно днес се опитваме да възстановим духовността.
А що е то духовност? От техните думи съдим, че е “четене на книги”, “ходене на театър”, “интерес към културата”, “мислене за високи неща” и т.н. В такъв случай трябва да призная, че баба и дядо, Бог да ги прости, бяха напълно бездуховни. Всъщност и доста хора, които познавам и обичам, също са напълно бездуховни. Те нямат време за четене на книги, защото по цял ден работят. Не ходят на театър, тъй като вечер са скапани от умора. Нямат интерес към “културата”, защото за тях “културата” се олицетворява от телевизията и вестниците, а телевизията и вестниците ежедневно ги заливат с помия, която не е подходяща и за прасето в кочината, та поне да има някаква полза от нея. Не мислят за “високи неща”, понеже “нещата” им преминават в ниския регистър на кръговрата “работа – дом – работа”, “грижа – заплата – грижа”. Следователно, щом познавам и обичам такива хора, значи и аз съм като тях – бездуховен.

Сега да погледнем набързо какво са постигнали “духовните” у нас. Написали са няколко хиляди тома литература, ОГРОМНАТА ЧАСТ от която не става за нищо. Заснели са стотици хиляди километри филмова лента, ОГРОМНАТА ЧАСТ от която не става за нищо. Покрай написването и заснемането са изпили десетки цистерни алкохол. Изговорили са милион празни думи, съчинили са милиард себевъздигания, трилион самооблажавания. Интелигентствали са зад гърба на неинтелигентните. Оформяли са у същите разбирането, че “духовността” не е работа, а нещо по така – небесно. Блаженствали са в това свое “небесно”, ловувайки с “божествата” из селенията им. Не, не са били крадци, нито подлеци - онова, което са получавали, са го заслужили. Пита се какво са заслужили днес. Пита се защо предпочитаме и аз, и много други да четем например Чехов, О’Хенри, Джойс или Достоевски, а не родните ни съгледвачи на пернатата муза. Защо предпочитаме да гледаме Тарковски, Фелини, братя Коен или братя Тавиани, да речем, а не терзанията на социалистическата душа в ада на служебните клюки.
Ами защото сме бездуховни. Защото бягаме от реалността. Защото сме нихилисти. Защото не обичаме родината си. Защото сме чуждопоклонници. Бре, бре! И ето го горния въпрос, но по друг начин. Какво да направи онзи, за когото ГОВОРЕНЕТО за духовност е най-паче мастурбация през панталон? Какво ли? Ще цитирам стихче от бездуховния (защото ми е приятел, нали) проф. Свилен Стефанов от Художествената академия:

“Га си пия мастиката,
фърлям мотиката
и полягам в ямата
от ядрения взрив”


О, не само “духовните” могат да пият цистерни алкохол. Това и ние го можем. И вероятно по-добре от повечето от тях. И да полягаме във всякакви ями. Абсолютно по-добре... Изобщо, както викаше Хаджи Ахил: “Добиче се роди и говедо умря”.
Ама кой това?
ТЕМА ЗА ЕВЕНТУАЛЕН СПОР


Где ли е конят с ездача? Рогът засвирил къде е?
Где ли е бронята, шлемът, где ли косата се вее?
Где е ръката със арфа, где ли огнището грее?
Где ли са пролет и лято, где ли пшеницата зрее?
Дъжд ги отнесе и вятър над планини и над степи;
дни отминават на запад в хълмове мрачни и слепи.
Кой ще повика обратно дим на изтлели дървета,
времето кой ще завърне иззад далечни морета?*

*Джон Толкин, "Властелинът на пръстените", превод Любомир Николов


Покрай възобновената за кой ли път идея за въвеждане на обучението по “Религия” в средните училища ми хрумна нещо, което крее в съзнанието ми от доста време, но едва сега започна да се оформя и да придобива що-годе някаква цялост. Възможно е това, което ще кажа, да бъде възприето от много хора като смешно, несериозно и абсурдно най-малкото защото повечето възрастни приемаме тези неща като “детинщини”, а други пък биха се изненадали, че някой, претендиращ, че е православен християнин, решава да предложи нещо толкова далечно от Църквата.
Казано накратко, идеята е следната: Защо вместо религиозно (по-точно псевдорелигиозно) обучение да не се помисли за предмет, който да запознава учениците и да ги кара да размишляват върху приказното? С други думи, да се занимават с приказките, с фентъзи литературата и т.н. (пък дори с компютърните игри). Да разсъждават върху теми, които ги вълнуват лично, в “рамките” на образователното пространство. Да спорят за дракони, за вълшебства, за зли и добри магьосници вместо за абстрактни понятия. В този смисъл подобен предмет може и трябва да бъде само свободно избираем – задължително или не, не съм в състояние да преценя, а и в крайна сметка не е моя работа. Ще се опитам да обоснова това свое предложение, без, разбира се, да мисля, че с това изчерпвам възможните “за” или “против” него. Тук става въпрос за тема, върху която да се разговаря, а не за готов проект. Освен това сега ще нахвърлям само някои първоначални “философски” доводи, без да засягам оперативни проблеми от типа например кой би могъл да преподава такава дисциплина и по какви учебници и методи. Идеята, повтарям, вероятно ще се възприеме като фантасмагория от педагози и методолози, както и от много родители, но независимо от това дали тя е практически осъществима проблемът за светоусещането на човека, за въображението му, за съзнанието за голямата тайна на човешкото същество, на неговия свят и на Вселената остава и, страхувам се, в следващите години и десетилетия ще продължи да тежи и все повече да обезличава хората в онова, което отец Юзеф Тишнер определя като криза на надеждата, или криза на основите.
Кризата на основите е нещо много по-дълбоко от простото незнание на едни или други религиозни догми, понятия и вярвания. Още повече запознанството с религиозните истини под формата на учебен предмет изобщо не е в състояние да я преодолее, да я “превъзпита” в радостна религиозна вяра. Сам по себе си взет, в тази ситуация предметът “Религия” може да бъде сравнен с кирка без дръжка. Както и да я хванеш, както и да се мъчиш да удряш с нея, ще отхвърчат само отделни камъчета, ще остават неравномерни драскулици по скалата плюс кръв по дланите и безсмислена умора.
Днешната култура по мое мнение не е християнска култура, но тя НЕ Е И ЕЗИЧЕСКА. Ако вземем за отправна точка твърдението на Честертън, че има две достойни за съвременния човек състояния – или да е истински вътре в християнството, или да е истински извън него, т.е. в езичеството, то множеството от днешните хора не попадат нито в едната, нито в другата категория. И това не е вина, а “заболяване”.
Един от знаковите културни феномени на нашето съвремие според мен е т.нар. фентъзи литература. Той по една или друга причина все още убягва от вниманието на повечето критици и изследователи, изграждайки паралелно интелектуално, творческо и психологическо пространство от разнообразни, художествено маргинални групи и клубове, чиито членове търсят покой и поне временна наслада извън все по-механизираното и стандартизирано общество. Само в този груб щрих вече като че ли става видно какво представлява явлението и положително много хора биха решили, че нещата са ясни и няма специална необходимост да му се обръща повече внимание. Но именно тук е грешката, която допускат и те, и литературоведите, тъй като обяснението “търсене на покой и поне временна наслада извън все по-механизираното и стандартизирано общество” съвсем не е достатъчно (а само по себе си е и подвеждащо), за да бъде разглеждан феноменът “фентъзи литература” - неговите причини, предхождащите го жанрове, съдържателните му страни, както и дълбинните връзки с множество културни, исторически и религиозни смисли. Един толкова прибързан и евтин психологизъм, да перифразирам Киркегор, се сдобива с безпрецедентната слава да обяснява нещо, задавайки нова загадка. Учени и писатели като Джон Р.Р. Толкин, Клайв Стейпълс Луис, Урсула ле Гуин, Дейвид и Лий Едингс, Реймънд Фийст, Джордж Мартин, Робърт Джордан, Тери Гудкайнд, Марион Зимър Брадли, Бърнард Корнуел - за да спомена само по-известните - най-малкото заслужават по-сериозно отношение към творчеството им и към проблемните сфери, представени в него. Да не говорим за огромния и инак необясним успех на книгите за Хари Потър, макар и аз лично да не съм готов да ги поставя изцяло в жанра фентъзи.
Урсула ле Гуин в предговора към “Приказки от Землемория. Другият вятър” пише следното: “При цялата ни радост от неустойчивото, възторгващо трепкане на електрониката също така жадуваме за непроменливото. Питаем любов към старите истории заради тяхната неотменимост. Артур вечно мечтае в Авалон. Билбо може да ходи “дотам и обратно” и “там” винаги е любимото и познато Графство... Така хората се обръщат към владенията на фантазията заради стабилността, древните истини и неизменчивите прости неща.
А мелниците на капитализма им ги осигуряват. Предлагането отговаря на търсенето. Фантазията се превръща в стока, в индустрия.
Остоковената фантазия не поема рискове: тя не изобретява нищо, а имитира и тривиализира. Лишава старите истории от тяхната интелектуална и етична сложност, превръща действието им в жестокост, актьорите им – в кукли, а искрения им разказ – в сантиментална баналност.”
Така, от една страна, е налице безнадеждността, която стои в сърцевината на гореспоменатата криза на основите, а от друга страна, остоковената фантазия, чийто стремеж е всъщност да се възползва от тази безнадеждност, да я превърне в “суровина”, в нещо като златна руда. А това не е сериозно, така ли?
Тук би могло да се възрази, че аз предполагам кризата на надеждата като нещо саморазбираемо, а то не е такова. Признавам, че това възражение е важно, но няма как на тази страница да се разсъждава върху него. Убеден съм обаче във верността на наблюдението на Даниъл Бел в “Културните противоречия на капитализма”, че основният проблем на съвременността е проблемът за религиозната вяра. Този проблем първо трябва да бъде идентифициран, за да има изобщо някакъв смисъл да се търси решение. А и как да си представим, че едно дете ще е в състояние да възприеме “богословието на Откровението”, ако е загубило онова “естествено богословие”, т.е. усета, че “природата” не е просто мястото, където ходим на излети? Това е по-странно дори и от мисълта, че няма Бог. Все едно да твърдим, че болестта няма никакво отношение към болния. А безнадеждността не се състои в това, че хората нямат познания и понятия “какво са” Бог, Църква, религия и т.н. и каква е историята им. Още по-малко например защо едните се прекръстват от дясно на ляво, а другите обратно. Безнадеждността идва оттам, че е прекъсната връзката между тези неща и личния живот. Началата на тази връзка в чисто човешкия смисъл на думата нямат допирни точки с философията и историята, с каноните, догмите и споровете, а с тревите, горите и планините, с нощта и утрото, с реката и “с тайните неща между храстите” (Толкин). Поне според мен останалото са “празни приказки”. Приказки без вълшебства. “Църква” без тайнства.

ОТКАК СЕ ПОМНЯ

Откак се помня, а аз много се помня, познавам един човек. Ще го нарека Ган-бури-ган – на персонаж от “Властелинът на пръстените”. Анонимизирам го, тъй като всички ние живеем в град голям и прашен, поради което сме безименно безстрашни. Онези от нас, които се страхуваме да сме чак толкоз безименни, ставаме още по-такива поради едно странно на пръв поглед корумпиране в структурата на пространствено-времевата саксия, наречена медийно пространство, а още – обществено пространство. Заради това напукване на саксията, ако някой много се напъва и се опитва да изкласи, той друг избор няма, освен да се изкриви. Изкривявайки се, изкласява нагоре като в хистерична дъга и колкото по-крив става, толкова повече се уголемява. И се получава парадокс – искам, без да мога, защото се изкривявам, или може би мога, но никой не вижда това, тъй като не изкласявам. Тъ-дъ-дъ-дъ-ъ-ъм... (Лудвиг ван Бетовен, Симфония №5, сол-сол-сол-ми, благодаря).
И така, да се върна на Ган-бури-ган. В ранното утро на повече седемнайсти, отколкото септември, съдбата почукала и на неговата врата, натискайки звънеца (зън-зън-зън-зъ-ъ-ън). Той спял до топлото, до стройното, до негавото още младо тяло на Буриганица и сънувал как къщички в снега се гушели, а коминчетата им - кремиковски. Стреснал се, отворил очи, видял връх на фикус. Буриганица помръднала бедра под нощница с прозирна мекота. Зън-зън-зън-зъ-ъ-ъ-ън! Раздразнен, Ган-бури-ган станал и се упътил към вратата по размъкната пижама, опитвайки се междувременно да смири утринната своя мъжка слава. Открехнал вратата леко, както тревожно лалугер оглежда небето, а там (не в небето, а на етажната площадка) група костюмирани господа с бележници, придружавани от стройна дама с прям поглед. Личало си неведомо ясно, че тя била медийният съветник на единия от господата, т.е. специалистка по PR (досаждане на всяка общественост, пък била тя и по пижама, тъ-дъ-дъ-дъ-ъ-ъм).
Главният, в чиито ръце нямало бележник, пристъпил напред, а един от другите ловко се мушнал и подпъхнал под мишницата на Ган-бури-ган лъскава листовка с букви и със снимката на същия господин - още по-широко усмихнат, но с отвесно строга бръчка между веждите на успял бизнесмен и добър стопанин. “За повече морал в политиката” – познати слова, но лъскави и бели. “Ама това е нашият мажоритарен кандидат, дето вчера по телевизията го даваха как обикаля по домовете на хората” – електрически импулс през мозъчните неврони на Ган-бури-ган го принудил да се ухили объркано, но по-скоро тъпо. Потрил потна длан в бедрото, пижамата се посмъкнала още, протегнал ръка да се здрависа и... “леви-леви, един-два-а-три...”, закънтял в главата му маршируващ спомен. В него Ган-бури-ган – млад космомолец на бригада, вървял по черен път в крак с други съученици, а отстрани мажоритарният кандидат, само че без корем и с черна коса, в синя униформа с две златни звезди на червен фон на гърдите, отброявал: “Леви-леви, един-два-а-три...” Птичките чуруликали, селяните кооператори в малиновите блокове се подхилвали, а в бистросинята мараня на хоризонта със заканително вдигнат юмрук стоял трактор с ремарке и ги очаквал.
“Дай тон за песен!” - отекнал познатият глас над главите и младият Ган-бури-ган поел с млади си гърди свеж въздух и изревал, без да мисли: “Ела-а-ате хи-и-иляди младе-е-ежи...” Съседът, който в момента излизал от апартамента си, стреснато погледнал зяпналия в костюмираната групичка зяпнали го обществени застъпници Ган-бури-ган. Буря. Когато гръм удари, как ехото заглъхва, нали! Побързал да слезе по стълбите, якето му се закачило за перилата, очилата му паднали и така нататък...

Тъ-дъ-дъ-дъ-ъ-ъм... Отвесно строга бръчка от разбиране в очите на кандидат-депутата, лош дъх от неумитата тъпа усмивка на свободния му избирател, белозъбо повдигане на рамене откъм бележниците, прям поглед от стройната контактьорка нейде под пъпа, снегът на спомена вали, вали отново. Трупа се над новите дрехи, над новите автомобили, в детските стаи. Тъ-дъ-дъ-дъ-ъ-ъм! Прав си, бай Лудвиг - тъдъдъдъм е!
Откак се помня, а аз много се помня...

РАЗГОВОРИ НА МЕЖДУСЕЛСКИЯ ПЪТ

(не по Хайдегер)


Вече не се казва: “Да скова кочина”,
вече се казва: “Да реализирам кочина”...


Цитат от филма “Опасен чар”

Любезна дама от Шампан от мене пожела роман. (Дьо Троа, “Ланселот, Рицаря на каруцата”). Роман не мога да напиша и дамата обърна гръб. Отзад бе също тъй чудесна, както отпред... Млъкни, сърце! Тук рима няма.
След като установих, че не мога да съчиня роман за дама от Шампан, ни за мома от Виетнам, всичко някак се успокои, дойде си на село, седна на сянка под асмата, сипа си мастика. Но няма спирка за неспокойния дух (има таблетки). Режейки си сланинка на тънко върху стар вестник, погледа ми спряха думите “екопътека” и “биоземеделие”. Така у мен през очите проникнаха нови въпроси (аз твърде въпросителен човек съм) и се окумих да им търся отговор. Дълго време пребивавах в окуменост, докато ме връхлетя саторито (просветлих се) и разбрах какво означават тези, пък и много други петнословия върху мазната хартия. Съчиних и приказка. Ей я на:

Приказка

Беше ранно утро, росата мокреше до колене и пияни от младост листни въшки тресяха клонки над главата на случайния пътник, когато бай Чичо тръгна за града. Разбира се, пое по новата екопътека, която се беше случила край забележителностите в природната гора, тук-там пренасяйки се през новосковани и дъхтящи на наскоро умряло дърво мостчета над потоци със зоопъстърва. От съчетанието между боров дъх, росни капки и пронизващ въздух махмурлукът на бай Чичо, както обикновено, се оттегли в следващата сутрин. Вървеше бай Чичо и си фюфюкаше, когато на екопътеката изневиделица се появи еколисица. Чичо пушка не носеше и затова спря на раздумка.
- Как си, еколисицо? Къде си тръгнала рано сутрин? – вика бай Чичо и се ядосва на акъла си.
Еколисицата, след като се е убедила вече, че бай Чичо е безпушкест, мръдва с опашка:
- Хамчи тръгнала съм към дупката на екозаека, ей там, през мостчето!
- И какво те е повело, я да видим? – лукав бай Чичо.
- Ще финализираме един отдавна стартирал проект! – лукава еколиса.
Тук бай Чичо се озадачава.
- Повтори...!
- Викам си сутринта, като станах, абе що не ида да финализирам проекта с екозаека! Аз по принцип бях планирала дестинация накъм вас днеска, че биокучета нямате, а екококошките са ви стартирали бол, ама нещо ме домързя. Та викам си, що не ида да финализирам екозаека.
- А-а-а, така ли? Добре, добре – аз пък си помислих да не си тръгнала да го ядеш! – клати глава бай Чичо.
- Само ще финализираме!
- Ами айде тогава!
- Айде...
Разделят се – бай Чичо към града, а еколиса – по нейния си проект. Сенките се скъсяват.
Върви си бай Чичо по екопътеката и си фюфюка. Вие се екопътеката зад, под и пред бай Чичо и си се случва. Изведнъж, гледа Чичо, ековълк. Чичо без пушка, ековълчо – с няколко зъба, та спират да си поприказват, да похортуват за туй-онуй, дето го няма... пушка и зъби.
- Добрутро, ековълчо! Къде си се упътил! – Чичо шапка сваля и лицето трие потно.
- Е-е-е натам! Горе има едни биокошари такова.
- Кое, кое? Ти да не би за егреците...
- Е-е-е, биокошари има едни там такова!
- А-а-а, ами хубаво тогава! Айде лек ти път!
- И на тебе такова...
Случва си се бай Чичо по екопътеката, сенките почти вече се обръщат от другата страна на дърветата, астрослънцето немилостиво пече, а насреща му биомечка. Клечи и го гледа с ей такива очи. Ами сега?
Заковава се бай Чичо и зяпа биомецата. Клечи биомецата и се пули в Чичо. Накрая той се престрашава - мечка страх, мене – не, и вика:
- Кво правиш, екомецо, а?
- Ъ-ъ-ъ, не видиш ли, акам!
- Хей, ама що върху новата екопътека, дето я случиха!
- Че кво? Като е нова екопътека, моето да не би да е старо техно?
Тук бай Чичо се обърква.
- Абе то така, ама...
- Нема ама! Айде, остай ма да са орахатя...
- Ами айде! – бай Чичо заобикаля отдалеч екомецата и продължава в пълно екооблекчение, потен до под кръста, проекта свой.
В крайна сметка, и то е най-нормалното, бай Чичо до града не стигна, че по-нататък край екопътеката негов братовчед, син на леля Стринка, дето водеше вуйчо му Лелинчо, от своя страна беше финализирал идеен проект за екокръчма. И като му седнаха в “Идеята”, и като му законсумираха една екоракия, и като му зазамезваха едни биодомати, така се антрефилираха накрая, че само за първа страница бяха или за последна. Прибра се посред нощ бай Чичо по екопътеката, на която оттук нататък, общо взето, това щеше да й се случва. Настъпи пътьом Чичо екоакото на баба Меца, разнесе го до биококалите на овца и професионално се прибра да спи. Бабожена му обаче го биологиса с екоточилката навън под астрото. Тогава, след като се бухна слепешката в оградата и фрасна с глава и коляно подпряната на крушата стълба, бай Чичо се пльосна в сеното под сайванта, заспа и захърка за нещо, което щеше да забрави веднага на сутринта...

Тъй приказката свършва без поука. Поука няма тука. Наука също няма. Но да не ви пука. То всъщност нищо няма. Само глупости, преписани от тъпанари, повтаряни от идиоти и запаметени от кретени.

Изкуството да бъдеш дядо поп

(Спекулация по Джойс)


“Мир на този дом”, фъфли наум, докато от прокъсаните улуци на стрехите разтопен сняг пада във врата му и по кожата затоплена все по-надолу плъзва. Благословията осолява домовете един по един. Така трябва да бъде. Носи се с расото си над разбутаните плочки тротоарни ту като вечния мир Имануелов, ту като немирницата Емануела в езерната напаст на грешната, в грейката скелетна на благословената плът. Dum spiro spero. Dum spero speiro . Хвърля семена в различни почви. Чука по портите като кълвач. Иронично колкото си иска. А не е до искането, нито е до моженето - до нищо не е. Опира се на нищото, ала не пада. “С нами Бог”, ободрява се и с наплюнчен показалец прелиства смачкания календар. Дневен богослужебен кръг, седмичен богослужебен кръг, годишна богослужебна окръгленост, кръгове под очите, кръговрат на житиетата. Кръгла нула между единиците на цифровизираното общество от всекултурни хора. Не стига че им живеем, ами и ще им мрем. Подлютени всезнайковци...

“- Ако солта стане безсолна, как ще гори раните на този свят?” - чеше брада. Въздухът е ранен, птичета бдят и пеят. “- Кой ще гори раните на света? Птичета Божии, почуруликайте Богу за нас!”

Ако солта стане безсолна, раните ще дълбаем с блестящите жестове на толерантността. Няма да има свещи в свещниците, няма да има свещници за свещите. Ще има свещосвещници. Тръпнещи електрически играчки. Ще има разлигавена заедност, мукавена едност. Изплашени телешки муцуни, позлатени с мармалад. General paralysis of the insane.
Каква лукавщина! Нечестиви мисли, а? Мисли, щом искаш, винаги ще бъде така. Смесище. Антилопа гнус...

Но защо се уплаши, маловерецо? Тури дивисил, разджуркай боба и не бой се. Пей тропари или тропай с крака – на кого му пука. Най-добре и двете едновременно. Ще те покажат по телевизията. Ще станеш поп икона.

“- Ама защо е така никой кълвач на света не знае, както и аз не зная, което все пак и кълвач не ме прави, та повече от себе си аз вести не желая, до мозъка на костите си с мене се прощавам...”

Мирис на разтворени орехи, хладина от жилетки и подрасници, закачени отдавна зад кухненска врата, която никой не отваря. Цели къщи, дами и господа, цели къщи и поселения, където се мотаят сенки от специалисти и живата вода изтича по разкаляните улици, подминава дворовете, утаява се на мухлясали храмове в подмолите. Пикират лястовици и мухи отгоре, щурци препускат между плочките отдолу, космат комар, голям и страшен, виси на паяжина ланшна. Да, така е и вече така ще бъде. Та какво е туй, какво ни среща под тварното небе, че да пресрещне туристическия плам пиринчен наш...

Дядо поп пресича кръстовището на “Царя” и “Раковска”, носейки кръста си. Да бъде дядо е свойствено на почти всеки потомък на Адама, мъж и воин някога, вдъхновен от заплата до заплата днес, а утре, утре... пак така и все така, и т.н...
Да бъде дядо поп е свойствено на дядо поп. Била обидна някак думата, казват, та свещеник и отец по вестниците и списанията с буйни дами на първата и с реклами на ножчета за бръснене на последната страница го наричат. Свещеник. Разсеян като светлинките по преминаващите автомобили. Светлина и мрак. Перихорезис.
Поп също е “папа”, който е “папас”, гръцкия татко на европейската ни поп култура, Бог да я поживи и да я запази от напасти и борсови беди. Да, папа, с ударение отзад, както французите и образованите руснаци от старите романи се обръщат преди обяда в градинската беседка към пенсионираните тайни съветници. Тъй че дядо поп е дядо папа, което е същото като дядобаща, което пък е чудо на чудесата.

Изкуство е да бъдеш дядобаща за разлика от баща и дядо, което по реда си вековечен бива. Първо син, после баща, по някое време дядо, след туй надгробное ридание сред лютичета, а накрая съд. Liliata ritulantium te confessorum turma circumdet: iubilantium te virginum chorus excipiat (Нека множество богомолци, блеснали като бели лилии, се съберат край теб. Нека славен хор от девици те приеме).

Така че тук и сега той все още е дядобаща, което – разбираш ли, Фройде - е чудо на чудесата...

Жития по Матей

"И тъй, по плодовете им ще ги познаете" (Мат. 7:20)

Не е случаен и „лесен“ този стих от Евангелието по Матея. Не ви ли e направило впечатление, че при цитирането на думите на Христос често се използва единствено изразът "по делата им ще ги познаете"? Това ми прилича на (под)съзнателна грешка. Как така ще познаеш някого просто "по делата"? Делата могат да бъдат външно добри, могат да са „велики“ - така всеки лукаво трябва да бъде предварително оневинен, дори и почитан за делата си. Например комунистите, които се "борят" за "свобода в името на народа" и някои от тях искрено и наивно вярват в тази вопиеща до небесата безсмислица.
Защото съвсем друго е, когато се вгледаме в плодовете на делата. Плодовете на "борбата за свобода на народа" у нас са терорът, диктатурата, съсипването на житейски съдби – лични и семейни, и трайното отделяне на обществото и до днес от нормалния, сложен и противоречив свят...
Такива неща си мисля, престрашавайки се да напиша нещо за трите книги на Матей Стоянов за Ники Франсето и Алес Гут. Казвам „престрашавайки се“ най-малкото поради житейските, поколенческите разлики и това, мисля, е разбираемо. Няма да се правя на критик на литературните достойнства на трилогията - не защото тя е без такива – тъкмо обратното, а защото това би било своеобразно нейно „подценяване“, някакво отклонение от същинския й смисъл поне според мен. А той като че ли е подсказан от самия Матей Стоянов още с иронично-тъжното мото: „Всичко, описано тук, не може да не се е случило, след като с такова вълнение го измислих“.
Ще ми се да запазя особено неспокойния и човечен дух на тези, нека ги нарека, „Жития по Матей“, разказващи за изкуствено и неадекватно разполовения свят на хората: “Като напускали Содом, жената на Лот се обърнала и брала ядове – мрачно както винаги подхвана редник Топчиев. – Същото стана, когато язовирът заля едно село. Онази, дето се обърна, такива ги наприказва, че после мъжа й го парализираха...”
Гротескното “извращаване” на библейския разказ е от тези измислици, които не може да не са се случили. Инак защо ще парализират мъжа, ако жената не се е обърнала? А накъде се е обърнала? Към живота си, към дома си, които вече ги няма в буквалния смисъл на думата. Всъщност мъжът й щеше да бъде “парализиран” независимо дали беше казала нещо, или си бе замълчала.
Това обаче не е всичко. Вземайки повод от този откъс, ще кажа, че в него се провижда и безумната претенция на Партията да бъде “църква” в чисто земната, властническа представа на нейните идеолози. Как беше – “ти права си, когато съгрешиш дори”, или нещо подобно. С други думи, съгрешаването не е слабост, нито е осъдително – съвсем не. Когато язовирът залива селото или например когато воловете стават “народна собственост” – и в двата случая грехът е сила, следователно не е грях. Тук се вършат “велики дела”, “гради се нов свят”. В това вършене и градене здравият смисъл няма място, нито пък съчувствието. Всичко се прави “в името на народа и за благото на народа”, тоест няма на кого да се съчувства. Не са важни “плодовете”, а “делата”.
Има и нещо твърде важно в тези книги, за което държа да спомена. Това е разказът за градския дух, за онази, предишната София. Разбира се, предполагам, че по един или друг начин такива разкази можем да чуем за и във всеки от българските градове – Пловдив, Варна, Русе, Велико Търново, Бургас и т.н. Става дума, от една страна, за унищожаването и за унижаването на традициите, а от друга – за техния носител, който парадоксално сега се оказва “улицата”. Съпротивата на живия живот срещу унифицирането и срещу плакатното мислене е “гаменска” съпротива. Много от онези, които в нормално общество едва ли щяха да са пример за подражание, тук се оказват нормалните, запазващите своите човешки (противоречиви и понякога нелицеприятни) качества. Това е факт, който казва много повече за комунизма, отколкото която и да било теоретизация.
Богатият някога дом, чийто собственик е прогонен, е къща на призраци, където само леглото в спалнята все още пази вдлъбнатината от тяло. Там не живее никой, защото преди това единият от двамата партийци, състезаващи се за него, трябва да стане “по-равен” от другия. Сякаш домът не е свят и традиции, които се съграждат с любов и труд, а просто престижна награда за партийно-бюрократична хитрост. И все пак именно от напуснатата къща може да бъде наблюдаван същинският, “уличният” живот. Тя като че ли е средоточието, около което се завърта той.
Уличният живот не е призрачен за разлика от дома. Той има свои правила и герои, свои разбирания за достойнство, свои любови и раздели. Те донякъде се съобразяват с официозното, но винаги му се подиграват. Затова от него се интересува “гениалното копеле”, както сам се нарича, ченгето Брусарски.
Определението “гениално копеле”, струва ми се, е най-точното, което може да се измисли по отношение на представителите на системата на терора. Та нали в известен смисъл и сатаната е “гениално копеле”. Копеле, защото се е отказал от всякаква идея за синовство, от самата си същност на Божие творение. Ченгето, “разузнавачът”, който си слага всякакви маски, защото разбира, че светът на улицата е опасен свят. Лъжа върху лъжа, привидност върху привидност – всичко това в името на контрола, дори, забележете, не толкова партийния контрол, колкото личния. Да бъдеш харесван и уважаван навсякъде – и на улицата, и в коридорите на властта, както сме свикнали да казваме. Тази особена раздвоеност може да бъде привлекателна, нещо повече – може да се превърне в стимул за подражание и в начин за измъкване. Това също е показано ясно, без осъждане и без извинения...
В края на тази твърде кратка и напълно непълна статия искам да кажа и това, че трилогията за Ники Франсето и Алес Гут е единственото (или поне познато на мен) литературно произведение за годините след окупацията на България от съветските комунисти и нашенските им слуги от човек, който ги е преживял и надживял. Благодарен съм му, че е успял да ги напише (впрочем от него разбрах, че в момента подготвя и четвъртата книга от поредицата). Тези книги са необходимост за хората – поне за някои хора, от моето поколение (родените през 60-те години) и за другите - за някои от другите, след това. Дори и да не познаваме лично Матей Стоянов, “по плодовете му ще го познаем”. А и не само него...

Благодарствен адрес

Да му се не види и времето макар, дето се родих в него, викам оня ден в пространството. Да, но сетих се, че и във всички останали времена много човеци са викали същото. Къде без основание, къде с повече. Знам го, щото книжки съм чел, да си призная. Поради което оставам с впечатлението, че всъщност нищо ново под слънцето не викам. Ех, все пак това смирява и е полезно поне за душата.

Скоро беше, когато научих от Националния статистически институт, че доходите ми през таз почти буколическа година били се вдигнали с еди-колко си процента. Юпи-и-и! Не юпи, а иха-а-а! За всеки случай и бря-бря...
Това между другото означава и че ще ми бъде все по-трудно да постя, щото с повече пари е по-трудно да се кара на леща и варени картофи през ден и нещо. По-трудно е, ха на бас. А ето това не смирява и съответно никак не е полезно за душата (поне).

Ох, и в кръчмата, дето съм изписал ей толчав те лист с вересии (да не ви разправям), като научат от националната таквоз, че доходите ми са се вдигнали, току-виж сега си ги поискат (вересиите, да не ви разправям), пък аз нали все се опитвам да скрия мъгливия тоз факт от кандидатсветийското си житие. Ама ще го разберат, щом националната таквоз го каже, щото съм всеизвестен човек, макар и полусмирен, ама нали националната ме знае мене тя, па и какво ми е на стомаха най- и най-подир...

Какво е най-подир ли? Ето какво. Рано или късно (по-скоро веднага) и жена ми ще разбере таз прелюбопитна промяна, случила се напоследък с мъжлето й, смирено постещо по потник. Пък не вярва (да не ви разправям), че съм чак толкоз вятърничав и постещ, колкото се показвам пред хората, и не е възможно, ще викне тя в пространството между празния хладилник и студения креват, невъзможно е да не съм укривателствал от нея нарасналите доходи на националната статистика, също както ятак укривателствал обирачи на мандри, а днес неговият внук - техните внуци, осмуквачи на еврофондове, и така нататък.

А щом съм укривателствал, ще проплаче чак до съседите от другата страна на тихата нощна улица, съм гадина мръсна, черен неблагодарник и нехранимайко, а също така и скапаняк подъл с воняща на укривателстване (на нараснали доходи) душа, дето се е обесил на врата й и дебелее... пиявица с пияниците.
Все пак, като се размисля, и от това може да дойде нещо добро (гледам позитивно на нещата бе). Може например да я направи яростна феминистка, мъжемразка и някаква нова Айн Ранд даже. Що пък не, всичко става. А от това при всяко положение ще има полза.

Благодаря на националната статистика за този жест на внимание към бедната моя жена и към невинните мои – предполагам - деца.
На маймуни се обърнаха


...кака Цона от Златарци,
кака Пена от Войнарци,
в деколтета полуголи,
с диаманти се наболи,
с ръкавици, с гривни злати,
с рокли дълги, опашати...

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Licet superbus ambules pecunia, fortuna non mutat genus, което ще рече: Колкото и да се гордееш с богатството си, то няма да промени твоя произход. Ще рече, ама какво следва от това, че ще рече? Какъв е произходът? Откъде е богатството? Хоп, рибка изскочи от вирчето, блесна в синевата, разтресе опашка в ефира, изгуби се.
И така, отиваме на виенския - виенцкия тоест, бал в столицата на България, наречена София. Тя е наречена на Второто лице на Св. Троица, Премъдростта Божия, т.е. Иисус Христос. Нищо общо няма вече с тая работа който и да било от нас, я да си признаем овреме. И на виенцки бал да си ходим, че и да тамплиерстваме надисторично и готино някак.
И продължаваме да отиваме на виенцкия бал в столицата на България. Не ни пускат обаче по естеството ни, та отвън стоим с глухи вопли от срам. От срам, защото не сме образовани, не сме амбициозни, не сме и с езици, а и с носове дори не сме, че да ги наврем поне тях. На другарите такести се пада на хляба мекото, на работата – лекото, на миските – великото, и на европейците пейзанското. По-точно, на техните синове и внуци. Понеже, както имах логореята да спомена, те са образовани, те са амбициозни, те са с езици, те са и с други, пък и от други органи.
Та стоим отвън, пред виенцкия бал на родината. Подсмърчаме, пушим, плюем, люпим семки, люпим псувни, ругателства изричаме.
Гледаме как идат валсуващите, които правят всичко това единствено заради гласуващите. Да не си мислим, че им е лесно да научат разликите между виенски и английски валс. Изисква се огромен интелектуален капацитет, че и каламитет (туй второто що го включих не знам, обаче някак пасва). На маймуни се обърнаха заради нас. Заради нас, викам, и заради нищо друго под слънцето на родината, наричана от един от бившите им господари Бълхария.
Ето ги, слизат от лимузините, придържат си илюзорните саби, нагласят евентуалните коронки – голоумни еснафи... Не, не еснафи, еснафът не е лоша дума.
Паркетни лъвове във Военния клуб. Да имаше поне един истински офицер там, с истинска сабя, че да ги набаска, както казваше Чудомир, по меките части – ама няма. Там има офицери – бивши, ама от по-другите офицери, дето са работели твърде тайно и само за Родината (с ударение на “о”, ако обичате, навсякъде, където е спомената тук). И офицерши има – от по-младите офицерши. Засукани. Мяркат се и тамплиери. Рицари. Не от литературните, не от Артуровите, не и от Сервантесовите. От истинските - с изкуствените мечове (двурък меч и да искат не могат да вдигнат) и зъби. Пърхат и тамплиерки в монашеския им орден, дето са си го закичили в името на толерантността, феминизма и историческите алабализми.
“Голяма снобария, ей!” – подхвърля случаен минувач, ама няма нужда да подхвърля, щото и той е от нашите - неумните, необразованите, неамбициозните, хората без план в живота и без части от магистрала в джобовете най-вече и паче. Затова от завист плачем. Дето викат хората: “Знам те аз тебе, Гьоте – малка нощна музика, тъ-дъ-дъ-дъ-ъм...”
И песен на безработен славей

“И зашеметяващ аромат на акация, и песен
на безработен славей…”

М. Булгаков, Залог за любов

От около три до пет години насам постепенно погрознявам. И едни сънища неразбираеми - блъскам си главата, но не мога да схвана, така да се каже, смисъла им. Уж страшни и гадни, а сутрин се будя в кондиция, ако разбирате какво имам предвид. Да, ама само сутрин. Може и затова да е. Няма мърдане. Пък и помрачнях, лицето ми се измени, ходя по улиците с онзи особен вид достойнство като че отивам да купувам великденски яйца. Влизам в аптеката - нямат. Надничам в книжарницата - току-що ги свършили, търсене имало. Елате другата седмица. Че има търсене, това го знам и без да ми го казват. Намирането му е майстора. Но снощи, по-скоро рано тази сутрин, докато чаках кафето, разбрах и защо погрознявам. Защото не се храня редовно. Няма я ритмичността в приемането на витамините, мазнините, въглехидратите и тъй нататък. Освен това пуша много и много евтини цигари и къркам спирт. Че ми кипна отвътре, че кафето ми и то кипна. Слепоочията преляха и гневът ми, невъзпиран, налетя:
- Ииискам яйцааа! Дайте ми яйцатааа! Дайтееий ми гиий! Иискаам си гиий! Ще вияяяаъъ! Ще умирааам! Даай яйцааа! Даай гиий!
Да, така беше. Вих, редих молитви и проклятия, ръмжах с оголени венци (венци, то зъби няма вече, само венци на гроба привечер), избих го на рев и се скапах. Седнах, запалих цигара, сръбнах кафе: - Какво? - успокоявам се. - Кой в днешно време се храни редовно и здравословно? … Депутатите … Изчезни с тия депутати, че само на депутати ще ми станеш, ако взема да пийна малко сода каустик! Депутати! На човек главата му пламнала, ушите му шумят, а той - депутати.
Кой още освен депутатите се храни? Уф, пак тия! Добре, да видим.
Например, които се състезават за “Гинес” кой ще изяде най-много яйца. Кой ще изяде най-много говежди пържоли (хак им е на тия с лудата крава сега). Кой ще погълне най-много сладолед. И така нататък. Важното е, че има и птичи грип. Птичи грип му е майката. Салмонелоза. Хипертония и исхемична болест поради затлъстяване. Лош холестерол. Трябваше да уча медицина навремето. Паля следващата цигара и започвам да си записвам на листче. В крайна сметка ето какво излезе:
“Уважаеми дами и господа! Безпокои ви надебелял от нерви и нередовно хранене ерген, бивш женен и баща, днес безработен пияница. Ако случайно някои от вас са като мен, по-добре да не ми се обаждат на адреса, който съм оставил накрая. Не търся себеподобни. Себеподобни срещам всеки ден, а всяка нощ, когато лунната светлина се настани над канапето, което ползвам за спане, с полуотворени очи и напукани устни аз хъркам - най-сетне за малко избягал от тях. Така че не ми се обаждайте, ако сте като мен. Няма какво да си кажем.
Уважаеми дами и господа! Не търся сродна душа, нито грижовно сърце с добри ръце, които да ме тешат в старините. Всичко това е за по-окомуш хора. Освен това аз душата си не познавам и не зная с коя от всичките останали тя би била честита. Нека не се разочароваме взаимно в надеждите си. Не че идеята сама по себе си е лоша, обаче престанах да вярвам в звездните взаимоотношения. Едно време, като малък, си мислех, че когато книгата е затворена, всичко, описано в нея, живее собствен живот, който се крие от мен. Затова понякога внезапно отварях някоя, но, разбира се, нищо такова нямаше. Повярвайте ми - няма, каквото и да пише в романите. И в този смисъл самотата е за предпочитане, защото знаеш какво да очакваш от нея. С една дума, не вярвам в хората аз, пък и не се стремя някой да вярва в мен. Утежнява нещата, усложнява ги. По-добре е така.
Преди време един богослов, с когото се напихме, ми каза, че трябва да се вярва в Бога. Само така, рече, ще намериш покой тук, а и после там. Сигурно е прав, само че аз не съм неспокоен, само съм объркан и не знам какво да правя, но не съм неспокоен. А и да повярвам в Бога не умея, не ми е ясно какво се има предвид, когато се казва това нещо. Питах го онзи, същия, а той ми рецитира катехизиса. Знам го катехизиса. Дядо ми беше свещеник и освен че беше свещеник, беше и най-свестният епикуреец, когото съм виждал. А съм виждал доста. Тъй че моля, моля - не ме призовавайте, познавам ви.
Уважаеми дами и господа, това е песента ми на безработен славей. Не ме принуждавайте да пиша повече, съобразете се с болестното ми състояние. Единственото, което искам - не, за което ви моля от дълбините на падението си, е да ми дадете някаква работа. Каквото и да е - ще го работя. Ще работя, честна дума. И висше образование имам, макар че беше толкова отдавна, че нищо не помня. Но щом трябва, ще си припомня. Пък ако няма места за висшисти или съм прехвърлил възрастта, каквото ми дадете, това да е. Само да е работа, че жив съм погребан и когато умра, никой няма да разбере, никой няма да ме помни и да тъгува за мен и този бял свят ще олекне от една душа, която е била родена, живяла е, но докрая не е разбрала това.”
Антоан дьо Сент-Екзюпери



Писмо до генерал Шамб*

Драги генерале,
Скоро направих няколко полета с “П-38”. Чудесна машина. На двадесет години щях да се радвам да получа такъв подарък за рождения си ден. С болка съзнавам, че днес, когато съм на 43 години и съм летял 6500 часа по всички земни ширини, тази игра вече не ми доставя голямо удоволствие. Самолетът сега е само средство за придвижване, в случая военно. Когато на почетна за тази професия възраст се поставям в зависимост от скоростта и височината, по-скоро ме подтиква стремежът да не пропусна нито една отредена за нашето поколение неприятност, отколкото надеждата да преживея отново радостите на миналите години. Може би това е тъжно, а може би не. Навярно съм се лъгал, когато съм бил на двадесет години. През октомври 1940, когато се върнах от Северна Африка, където беше емигрирала ескадрила 2/33, захвърлиха съсипания ми автомобил в някакъв прашен гараж и открих двуколката със запрегнат кон. А с нея и растящата край пътищата трева и овцете, и маслинените дървета. Тези дървета съвсем не бяха нужни, за да пробягат със 130 километра в час зад стъклата. Виждах ги в истинския им ритъм, бавния ритъм, с който узряват маслините. Овцете вече нямаха за цел единствено да ме накарат да намаля скоростта. Те отново оживяха. Оставяха след себе си истински изпражнения и даваха истинска вълна. И тревата също беше истинска, щом като те я пасяха. Усетих как оживявам в това единствено кътче на земята, където и прахът е ароматен (несправедлив съм - в Гърция прахът е също като в Прованс). И ми се стори, че цял живот съм бил глупак.
Разказвам ви всичко това, за да ви доверя, че в стадното съществуване на американската база, в обяда, който изяждаме на крак за десет минути, в ходенето напред-назад между едноместните самолети от 2600 конски сили и сградата с неопределен вид, където сме струпани по трима в стая - с една дума, в тази страшна човешка пустиня няма нищо, което да стопли сърцето ми. Това е нещо като полетите през юни 1939 г., от които нямаше нито полза, нито надежда да се върнем. Болест, която трябва да се прекара. Аз съм болен за неопределено време. Но не смятам, че имам право да бъда избавен от тази болест, това е.
И така, ужасно съм потиснат и унинието ми е дълбоко. Боли ме за моето поколение, изпразнено от всякаква човешка същност. То не познава друг начин на живот освен баровете, математиката и автомобилите “Бугати”. А сега изведнъж се оказа въвлечено в една чисто стадна дейност, която е напълно безцветна. И никой не е в състояние да види това. Вземете войната преди сто години. Погледнете колко усилия са били нужни, за да се утолява човешката жажда за духовност, за поезия или просто за човечност.
Днес тези глупости са смешни за нас, хората, изсушени като кирпич. Мундири, знамена, песни, музика, победи. В наши дни вече няма победи. Изобщо няма нищо, което да се сравнява с поетичната наситеност на един Аустерлиц. Има само взаимно смилане - бавно или бързо. Всякаква лирика звучи смешно. Хората не искат да бъдат събудени за какъвто и да било духовен живот. Дори на война те приличат на добросъвестни работници на конвейер. Както казва американската младеж, “ние честно вършим тази неблагодарна работа”. А пропагандата в цял свят безпомощно разтваря ръце. Нейният недостатък съвсем не е липсата на ярки таланти, а наложената забрана да се опира, без да изглежда патетична, на великите митове, които носят обновление. Човечеството клони към упадък. То е паднало от гръцката трагедия до пиесите на господин Луи Верньой. Трудно е да се слезе по-ниско.
Век на рекламата, на системата “Бедо” (за отчитане на работното време), на тоталитарните режими и на армиите без тръби и знамена, без литургии за мъртвите. С всички сили ненавиждам своята епоха. В наши дни човекът умира от жажда.
Генерале, целият свят е изправен пред един проблем. Един-единствен. Да се върне на хората духовната значимост. Духовното безпокойство. Да се излее върху тях нещо, което да прилича на грегориански псалм. Ако бях вярващ, след като отмине времето на “необходимата, но неблагодарна работа”, не бих понесъл нищо друго освен Солем (старинен бенедиктински манастир). Повече не може да се живее само с хладилници, политика, белот и кръстословици, чувате ли! Това е непоносимо! Не може да се живее без поезия, без багри, без любов. Достатъчно е да се заслушаме в селска песен от XV в., за да измерим дълбочината на своето падение. Останал ни е само гласът на робота на пропагандата (извинете за израза). Два милиарда души вече чуват само робота и не разбират нищо друго освен робота. И сами се превръщат в роботи. Всички сътресения през последните 30 години имат само два източника. Безизходицата на икономическата система от XIX век и душевното отчаяние. Защо Мермоз последва своя тъп полковник (Дьо ла Роз, дребен фашистки лидер), ако не от жажда?
Хората се опитаха да приложат картезианските ценности и не успяха освен в естествените науки. Има само един проблем и той е да преоткрием живота на духа, който стои над всичко, дори над живота на разума. И който единствен носи на човека удовлетворение. Това надхвърля рамките на религиозния живот, който е само една от формите на духовния (макар че духовният живот може би непременно води до религията). Животът на духа започва там, където видимото битие се ражда от нещо, което стои по-високо от съставните му елементи.
Любовта към дома (непозната в Съединените щати) също е живот на духа. Както и селският празник. И култът към мъртвите. Споменавам това, понеже откакто пристигнах тук, загинаха двама или трима парашутисти. Случаят беше потулен. Нали вече не можеха да служат. Това е от епохата, а не от Америка: човекът вече е загубил значението си. За това трябва непременно да се говори на хората. Трябва да се говори на хората, защото те са готови да се присъединят към каквото и да било.
Ах, драги генерале, колко странна е днешната вечер! Какъв странен климат! От стаята се вижда как светват прозорците на онези безлични сгради. Чувам как разни радиоприемници започват да изригват глупашка музика за тълпата празни хора, дошли тук отвъд морето и чужди дори на носталгията. Тяхната готовност да приемат смирено нещата може лесно да се сбърка с дух на саможертва или морално величие. Това би било ужасна грешка. Любовта, свързваща човека с другите същества и вещите, в наши дни не се отличава нито със задушевност, нито с трайност. Затова човекът не преживява раздялата като преди. Това ми напомня един тъжен еврейски виц: “Значи отиваш там? Колко далеч ще бъдеш?” - “Далеч откъде?”
Това напуснато от тях “къде” всъщност не е било нищо повече от безформена купчина навици. В нашата епоха на разводи хората също така лесно се развеждат и с вещите. Хладилниците са взаимозаменяеми. Къщите също, ако са разглобяеми. Жените също. Или религията. Или партията. Дори измяната става невъзможна: на кого да измениш? Ако си далеч, то откъде? Ако е измяна, то към кого? Човешка пустиня. Колко послушно и кротко е човешкото стадо. Мисля си за бретонските моряци от старо време, слезли на брега на Магелановия пролив, за Чуждестранния легион, който се нахвърля срещу някой град, за сложното преплитане на чудовищни апетити и непоносима носталгия, което неизменно възниква, щом мъжете попаднат в твърде сурова изолация от света. За да ги обуздаят, някога са били необходими или силни жандарми, или велики принципи, или могъща вяра. Но никой от тях не би проявил неуважение към селянка, която пасе патици. Според средата, към която принадлежи, в наши дни човек може да бъде усмирен или с белот, или с бридж. Всички ние сме учудващо добре кастрирани. Така най-сетне сме свободни. Отрязали са ни ръцете и краката, а сетне ни оставят да се движим свободно.
Ненавиждам нашата епоха, в която под гнета на всеобщия тоталитаризъм човекът се превръща в послушно, ласкаво и кротко животно. Уверяват ни, че това било морален прогрес! Ненавиждам нацизма за това, че по самата си същност е тоталитарен. Показват на руските работници платна от Ван Гог, Сезан и безвкусни цветни картинки. Работниците, разбира се, гласуват за безвкусната картинка. Това е тя, народната истина! Кандидатите за Сезан и Ван Гог и всички големи нонконформисти биват плътно затворени в концентрационен лагер. Покорният добитък се захранва с бездарни картинки. Но в нашата епоха на всеобща бюрократизация накъде вървят Съединените щати, къде отиваме и ние? Човекът-робот, човекът-термит: първо работа на конвейер по системата на Бедо, сетне игра на белот. Човекът, лишен от цялата си способност за творчество, който и в най-затънтеното село вече не е способен да създаде нито една песен, нито един танц. Човекът, когото под формата на култура захранват със стандартно серийно производство като вол със сено. Това е днешният човек.
А аз си мисля как само преди по-малко от триста години хората са писали “Клевската принцеса” или за цял живот са се оттегляли в манастир заради една нещастна любов. Така силно са умеели да обичат. И днес, разбира се, някои се самоубиват. Но техните страдания приличат на нетърпим зъбобол. Това няма нищо общо с любовта.
Сега, разбира се, още сме на първия етап. За мен е непоносима мисълта цели поколения френски деца да бъдат хвърлени в търбуха на ненаситния Молох. Над самия живот е надвиснала заплаха. Но когато бъде спасен, пред нас ще се изправи основният въпрос на нашето време. Въпросът за предназначението на човека. Отговор не ни се предлага и ми се струва, че наближават най-безпросветно черните времена в историята.
Безразлично ми е дали ще ме убият във войната или не. Какво ще оцелее от онова, което съм обичал? Не говоря за хората, но за обичаите, за неповторимите отсенки, за духовната светлина. За обяд под маслиновите дръвчета в провансалска ферма и за Хендел. Не ме интересува кои неща ще оцелеят. За мен е важен порядъкът на нещата. Цивилизацията е невидима връзка между нещата, защото не се съдържа в самите неща, а във връзката помежду им. Отношения, установени по един начин, а не по друг. В резултат на масовото производство ще имаме отлични музикални инструменти, но кой ще бъде музикантът? Не искам да знам дали ще ме убият във войната, дали ще ме връхлети яростта на онези летящи торпеда, които вече нямат нищо общо с истинския полет и чиито бутони и циферблати превръщат пилота в нещо като главен счетоводител. А полетът също е вид връзка. Но ако се върна жив от “неблагодарната, но необходима работа”, пред мен ще стои само един въпрос: какво може, какво трябва да се каже на хората?
Всъщност нямам право да говоря за тези неща. Трябва да пазим спокойствието на околните, а не да усложняваме проблемите. Сега е добре да бъдем главни счетоводители на нашите бойни самолети. Това е най-доброто, на което сега сме способни.
Докато пишех, двамата ми другари заспаха пред мен в стаята. Аз също трябва да си легна, защото предполагам, че светлината им пречи. Как ми липсва мое собствено кътче! Двамата ми другари по своему са чудесни. Прями, благородни, чисти, верни! И сам не зная защо, като гледам как спят, изпитвам някаква безсилна жалост. Те не усещат собственото си безпокойство, но аз го чувствам твърде добре. Да, прями, благородни, чисти, верни. Но и ужасно онеправдани. Те имат така силна нужда от някакъв бог!
Драги генерале, простете, ако лошата електрическа лампа, която сега ще загася, е попречила и на вашия сън. И вярвайте в моето приятелство.

Сент-Екзюпери


* Със съкращения, “Военни записки”, изд. “Аполон”, 1995, прев. Констанца Дянкова
Само за деца

“Ами че възможно ли е да се представи бай Ганьо без гнусотийка? Тя е такава съществена черта в неговия тип, щото без нея губи се физиономията... Аз мисля, че повече полза ще принеса на народа, ако го накарам да съзнае бездънната гнусотия на нашите славни триъгълни нужници, в които трябва да ходиш на кокили, отколкото да напиша цели томове “За малкия ер в Дивдядовска околия”, които никой не чете...”
Алеко Константинов, писмо до Стоян Бешков, 18. V. 1894 г.


Ходенето на кокили все още е жанр, поне у нас. Но не за това ми е думата. Не ми се обсъжда и 2138 епизод, т.е. том на “За малкия ер в Дивдядовска околия”. Има специалисти по въпроса, но има и пътници за всеки влак. Горят в стремежи и надежди (простете ми черния хумор) – горенето унищожава бактериите и осветявайки наблизо, прави тъмнината наоколо още по-пригледна.
Ще си позволя да кажа, че бай Ганьо е име световно, не просто българско за съжаление на патриотите. Бай Ганьо е... голяма работа. След като от лакомия срина финансовите борси по света, сега е тръгнал да ги оправя на гърба на другите. Нали все “за бъдещето на децата си” мисли, горкият, изпусна на днешния ден смисъла. Правейки се на финансов анализатор, вярващ, че пазарът е част от природните закони и се описва чрез няколко диаграми, сега ни убеждава, че диаграмите са си наред (има си хас да не са) – демек ще има да патим. Ама защо? Защото е лаком. Лакомията не е природен закон, нито я хващат диаграмите, нито е криминализирана. Лакомията е грях.
Лято беше и докато едни се правеха, че почиват, а други си мислеха, че печелят от реализираните човеколеглодни, Земята бавно се извърташе в необятното пространство, което наричаме Космос, значи – подреденост, красота.
Това, че Земята се извърташе (и продължава) бавно, няма естествено отношение към греха на лакомията, обаче ми се ще от време на време и аз да погледна наедро “нещата” (res). Тогава те започват да изглеждат много дребни, ей таквиз на, колкото църковна тема в главата на муха.
Мисля си, че същинската гнус на нашето време може да бъде определена с една дума – дребнавост. Тя върви подръка със стремежа ни да мислим в едри планове. На практика само тогава върви. Най-лесно се разпознава по съответните им едри твърдения, минаващи за съждения. Например така понякога прави Ричард Докинс (биолог) в “Делюзията Бог”: “Както можем да предположим, хората с теологически уклон много често са и хронично неспособни да разграничат истината от онова, което им се иска да е истина”. Няма да обсъждам понятието “истина” и неговите съдържания. Самото твърдение, от друга страна, е почерпено от стандартния псевдопсихологически наръчник на съвременния многознайко. Нищо ново. Тук аз лично не разбирам друго - откъде идва това “както можем да предположим”. Откъде можем да го предположим? От собствения си опит? От статистически данни? Не. Това е реторически подход - “както всички знаят”. Както всички знаят, всъщност биологията няма кой знае какво отношение към философията (по-вероятно е обратното, но биолозите се сърдят). В биологията този тип висши бозайници (надявам се, че “висш бозайник” не е обида) се характеризират с вярата, че поезията е продукт на проблеми от физиологично естество, за които или не е прието да се говори на маса, или пък само след полунощ.
С други думи, вярва се днес (именно вярва се), че колкото по-специализиран си в дадена наука, тоест “дребнав”, толкова повече ги разбираш “нещата изобщо” (res). Идеологическа (в по-широк смисъл) схема, но нейсе. А са казали навремето: Res in tantun intelegitur, in quantum amatur (Едно дело го разбират толкова, колкото го обичат).
Ето я тънкостта. Мнозинството от нас не обичаме работата си, занаята си. С всички сили объркваме обичането с ползата и социалния статус. С лакомията. В най-добрия случай – с тщеславието или с “трябва да се живее”. Съответно и толкова разбираме занаята си. Я ми отговорете например каква полза има от някаква си гипсова заврънкулка нейде високо на фасадата на стара къща. Никой не я вижда, ако не се вгледа. Обикновено за вглеждане няма време в забързания наш живот, оле! - пък и улиците са олеле. Защо е там тогава? Ами така, за кеф, защото строителят е обичал къщата, която строи, и е разбирал, за разлика от нас, че домът няма да е цялостен без нея. Точно това не е дребнавост, точно това е мислене за Космос. В богословието то е пътят на т.нар. естествено откровение. Усетът, че зад красотата на цялото има един Творец. Лошото за нас сега е, че и за самата тази красота също е необходим усет. А това вече е тема, “както всички знаят”, надхвърляща менталните способности на всичко знаещите. Това е тема “за гипсови заврънкулки”, тема само за деца.