Християнство, култура, изкуство, политика

Най-непоносимата овца
е незаблудената овца.

Тя клепка с клепки,
ушка със уши
и пътя сочи
с настойчиво блеене.

Когато се научиш да блееш,
ще й обясниш,
че се е заблудила.

Здравейте! Четете и бъдете снизходителни!


вторник, 13 април 2010 г.

Върху понятието за банан

Марио Коев


“Навремето например думите “нищо не разбирам” са означавали единствено глупостта на произнасящия ги; днес те носят уважение. Трябва само с открито лице гордо да заявите: “Нищо не разбирам от религията... аз всъщност нищо не разбирам от изкуство”, и ще бъдете на недостижима висота. А то е и особено изгодно, ако наистина нищо не разбирате” (Ф.М. Достоевский, Дневник писателя). Това е писано през 1873 г., когато, осмелявам се да твърдя, хората все още не са били до такава степен смлени между зъбните колела на модерните времена, както е днес. Но този вид позьорство или фанфаронщина е разпространен и сега, особено между поредните “сърдити млади хора”, които наистина не знаят, че са просто поредните “сърдити” и че тук за тяхно огорчение няма нищо оригинално. Ако обаче през 1873 г. такова левичарско, бунтарско, нихилистично поведение и позиране донякъде е разбираемо и очаквано предвид тогавашните литературно-идеологически моди, сега наистина е по-трудно да се схване. Поне аз нищо не разбирам от него. Но по навик ще се опитам.
Преди много векове някой изрекъл: Pulchra res est homo, si homo est (Хубаво нещо е човекът, ако е човек), защото егоистично се заблуждавал, че е микрокосмос. Други пък се забавлявали с формулировката, че човекът е двукрако без пера и с растящи нокти, трети – че е форма на живот на въглеродна основа, но четвъртите – най-организирани, най-гласовити и сравнително най-неприятни – успели да наложат, че е маймуна с понятие за банан. Освен тях обаче и емпиричните наблюдения също недвусмислено показали, че когато човек с бяла престилка и очила и маймуна с кафява козина застанат един срещу друг, те извършват едно и също действие – заставане (сядане, клякане), и с еднакво любопитство в погледите опознават своя събрат по разум, докато белят банани. Онази качествена разлика между “многоъгълника” на емпиричното определение и “кръга” на светогледа, за която говореше Киркегор (Върху понятието за ирония), при тях не съществува и не може да съществува. Трябва да добавя също така, че те не са като горепосочените сърдити млади хора, тъй като – първо – не са сърдити, и, второ – вглеждайки се в очите на непознатия, но предполагаем интелект, започват да си предполагат, че в края на краищата ще разберат смисъла на живота (а за какво им то, никой не знае, те - най-малко). Никога няма да кажат “Нищо не разбирам” – тяхното мото е: “Това, което не разбирам сега, ще бъде разбрано от бъдещите свръхмаймунчета”. То е продукт на шизофренното им прозрение, че познанието е безкраен банан с два края. Все пак материята на понятието за банан предполага наличието на два края, а понятието за безкрайност - всички възможни и невъзможни случаи, но в крайна сметка - липсата на начало, следователно Бог няма, следователно битието определя съзнанието, следователно не съществуват реална морална вина или нравствен идиотизъм, тоест и великденските обичаи, подробно описвани всяка пролет от медиите, са израз на безкрайното възкресение – не на индивида, а на рода, не на Смисъла, а на Природата. От друга страна, и самите медии, които уж са “еманация” на правата на човека, не са нищо повече от елемент от определен културен модел. Той се крепи върху няколко принципа – производствени, финансово-икономически и политически, със съответните им метафизични предпоставки, за които тук няма да говоря. Важното е, както тъжно-иронично отбелязва Ерих Фром, че “този модел работи, а щом работи, значи е “добър”.
И тук, както в средновековните мистерии, ставаме свидетели на псевдочудо, защото псевдочудото е явление, което може да бъде обяснено със средствата на лабораторното мислене. То започва с това, че все по-големи групи от любимите бъдещи поколения, на които, исторически материализирано, се разчита хем да дообелят банана, хем да го хапнат, спускайки се нагоре в дебрите на пространство-времето, та точно те изведнъж започват да се сърдят. Отказват да разбират каквото и да било, а още по-малко – да белят банани. Нещо повече, според достойните синове и дъщери на общуващите със и помежду си човекоподобни именно неразбирането е върховен кеф и е много по-яко (поне колкото планинска горила). Те казват: “Аз не се интересувам и нищо не разбирам от политика”, “Не се интересувам и не разбирам тъпите ви философии”, “Не ми пробутвайте старите си банани”, “Оставете ме на мира с вашия Бог” и т.н. Тяхното мото е, примерно: “Живей и остави другите да живеят”, “Всеки има право на мнение” и други подобни оперативно-дресьорски безсмислици. Те всъщност са лексиконни и затова им държат влага някъде докъм трийстата година (най-много). След това в масовия случай нещата си идват по местата, демек или в някоя канцелария (офис), или в цех (завод, работилница, магазин и пр.), или на полето. После се женят (омъжват), идват децата, първите бели коси, оплешивяване, напълняване, болести, неприятности, развод (доста често), децата вече са “сърдити”, после... После не е ясно.
Всъщност ясно е: маймуните и горите се топят като прастар син айсберг, губят се в приказна мъгла вълците, мечките, лисиците, зайците. Дядовата ръкавичка отдавна лежи заровена под скиорската писта, а дядовите кости – под зелената трева на ново голф игрище, където бивши сърдити млади хора са се цанили за обслужващ персонал и дори и през ум не им минава да се сърдят. Е, в крайна сметка именно това е смисълът на живота – не за индивида, а за рода. В противен случай няма да ни говорят за чукане с яйца и за козунаци, а за молитвата, за светите тайнства и т.н. Обаче това е не само невъзможно, то противоречи на идеята за развиващата се от “просто” към “сложно” обществена история. Тази идея не е нито особено сложна, нито пък е прекалено проста, но в случая не е важно това, а само да не й се противоречи. Всъщност няма как да й се противоречи на практика (освен с революции, но те в действителност я подхранват), а само теоретически. Може да й се противоречи с други идеи, което също не е кой знае колко умно, тъй като всички идеи са “братовчеди” помежду си. Но за да не стане дори и това, трябва да се говори за боядисване на яйца, а не за страдания, смърт и възкресение. Тези три думи са изключени от речника на нашего брата медийния човек (когато на първа страница пише “Луксозно возило размазва тийнейджър”, не се има предвид смъртта на човека, а ословесяването на размазването, което “продава”). В голяма степен заради това впрочем така се разлютиха на филма “Страстите Христови”.
Мисълта ми е, че като краен продукт (именно продукт, а не творба) на Идеята днес има два типа хора – или сърдити от нещо, ала на всичко, или – обратно – добре обучени да запълват нуждите на бизнеса (стопанството). Разбира се, “сърдитите” рано или късно също запълват съответните нужди, но на по-ниските нива. Няма къде да ходят. По аналогичен начин и техните шефове са подобни на тях марионетки, само че по-добре платени, по-добре образовани (тоест по-добре дресирани) и с по-големи пещери за живеене. И двата типа са склонни към конформизъм, всъщност конформизмът е онова, към което полуосъзнато се стремят. Едните, защото са сърдити на всичко и на нищо, тоест нищо не разбират и не са в състояние да оценят и да оценностят, а вторите – защото не ги интересува, стига да притежават и да консумират по възможност повече. Затова, когато загубят пари, често се самоубиват - те са загубили не просто пари, а смисъл.
Всичко, казано дотук, е наедро и в съвсем начални и груби мазки. Ще продължа да говоря за тези неща и по-нататък. Не защото мисля, че с говоренето или писането ще променя каквото и да било, а защото все още вярвам, че човекът е достоен и заслужава да получи истински избор (между другото заслужава и истинско екзистенциално страдание, съмнение и бунт, които единствено могат да го доведат и до Възкресението, до Богоосиновлението), а не идеологемите “право на мнение” или “право на щастие”. Правото на мнение се предхожда поне от “правото на плач”, инак никакво право не е, а е безкраен банан с два края в клетката на дресирана да го бели от средата маймуна.

понеделник, 12 април 2010 г.

Християнофобията



Джефри КУНЕР, “The Washington Times”

www.dveri.bg

Християнството умира. Някога то беше бастионът на западната цивилизация. Сега е само жалка останка на отминалото си величие. Навсякъде на Запад то е в отстъпление. Скандал със сексуални посегателства разкъсва Католическата църква, очерняйки и самия папа. Англиканската църква се стопява, губи членовете си, докато се поддава на либералния полъх на гей правата и допускането на жени да заемат постове в нея. Редица протестантски деноминации изоставят своята вяра и пламенно мисионерско усърдие, прегръщайки модерните климатични проблеми и разводнения социализъм като евтин заместител на традиционното евангелие. Европа, древната опора на християнството, се е превърнала в светска неопаганистка култура. За европейците Бог е мъртъв. Той е заменен от материалния човек.
Светската вълна удари и заля също Америка. От ’60-те години на миналия век САЩ са жертва на сексуалната революция, която прославя хедонизма и личното освобождение. Порнографията, абортите, хомосексуалността, СПИН епидемията, извънбрачните раждания, високо ниво на разводи и разпад на семейства – това са отровните плодове на „Плейбой” философията. Моралът на MTV се приема, моралът на Иисус – не.

Войната, започната от либералите срещу християнството, обаче премина на друго, много по-опасно ниво, граничещо с по-мек вариант на тоталитаризма. Наскоро в град Дейвънпорт, щата Айова, от местния календар беше премахнат Разпети петък. Комисията за граждански права на Дейвънпорт иска да замени името на празника с не толкова разделящо и по-вселенско име. Последва писмо до общинските служители, според което занапред Разпети петък ще се нарича “Пролетен празник”. Градските служители изтъкнаха, че празнуването на Разпети петък нарушава разделението на Църквата от държавата.

“Просто дадохме препоръка името да се смени с нещо различно от Разпети петък, казва Тим Харт, председател на комисията. В нашата конституция се прави разделение между Църквата и държавата. Дейвънпорт се счита за разнороден град и имайки предвид различните видове религии и етноси, които представляваме, предложихме тази промяна.”

След мощен протест от разгневени християни градският съвет реши да върне старото име. Общинските секуларисти бяха победени. Засега.

И все пак налице е зловещ симптом. Левите са решени да изкоренят християнските празници и символи от нашето общество. Либералите са решени да унищожат традиционните ценности и да изтикат християните под земята. Левите в Америка следват срамните и доста кървави стъпки на марксистките режими. Вместо да изкоренят религията с оръжие, левичарите използват бюрократичен диктат и масова пропаганда.

Резултатът е същият. Християнството постепенно бива почистено от публичното пространство. Празнуването на Коледа стана обидно. “Весела Коледа” сега се счита за политически некоректно. Правилният поздрав е “Весели празници”. Десетте Божи заповеди не могат да бъдат излагани на публични места. Молитвата е забранена в публичните училища. Християните са периодично подигравани във филмите и телевизията. С парите на данъкоплатците се субсидира “изкуство”, което изобразява Христос по неприличен начин. Холивуд прави филми като “Ангели и демони”, изобразявайки Католическата църква като репресивна, зловеща и примитивна институция.

Антихристиянският фанатизъм е последната мода на омраза. Лесно е за християнофобите от Дейвьнпорт да се захванат с Разпети петьк. Какво би могло да им се случи? Ядосани хора да им звънят по телефона или да пращат имейли? Срещи в общината? Може би улични протести? В крайна сметка прогресивните членове на комисията осъзнават, че няма да платят голяма цена за своето действие. Всъщност те ще бъдат почетени от либералните елити за своите „просветени идеали”.

Същите стандарти не важат за исляма. Мултикултуралистите от Дейвънпорт никога не биха посмели да премахнат например Рамадана от календара и да го прекръстят на „Месец на пости”. Страх ги е да не обидят мюсюлманите и да предизвикат вероятни ответни реакции като издаване на фатва. Чувството за самосъхранение и страхливост ги възпира да атакуват определени религии.

Християните обаче са лесна мишена. Те не вярват в джихад или в самоубийствените бомби. За разлика от радикалните ислямисти те почитат вьрховенството на закона и човешките права. Те приемат преследването, дори то да е със санкцията на държавата, като част от своето религиозно бреме. Либералите знаят, че християнството е автентична „религия на мира”. Ето защо не се страхуват систематичното да го мачкат. Бащите – основатели на тази страна, са подчертали, че конституционната република зависи от енергично и силно религиозно общество.

„Нашата Конституция е направена само за морални и религиозни хора, е казал Джон Адамс. Тя е изцяло неадекватна за управление при други условия.”
Бащите основатели не са били секуларисти. Напротив, те са били набожни християни, с изключение на Томас Джеферсьн, който се е страхувал от Църквата, особено английската, която е преследвала дисиденти. Ако бяха свидетели на днешното изопачаване на концепцията за разделението на Църквата от държавата в радикална форма на секуларизъм и антихристиянски предразсъдъци, биха го определили като странно и отблъскващо.
Нашето юдео-християнско наследство осигурява основите на конституционното ни управление поради една проста причина. То признава трансценденталната природа на човека. Нашите фундаментални свободи произтичат от Бога, не от държавата. Ето защо индивидуалните права – на живот, свобода и собственост, са основните опори срещу властта на правителството. Даденото от Бога никой човек или режим не може да отнеме. Загуби ли Америка своята християнска идентичност, несъмнено ще загуби и своите свободи.
Християнофобията формира основите на модерния либерализъм. Прогресивните левичари са решени да унищожат традиционна Америка и нейните плодотворни институции – Конституцията, капитализма, националния суверенитет и семейството. Това е причината да обявят война на християнството. Ако християните не се събудят от апатията си и не заемат мястото си на идеологическите барикади, отново ще бъдат изтикани в катакомбите. С тяхното поражение ще настъпи краят на нашата велика република.
Трябва смело да се изправим срещу всеки опит за унижаване на християнското ни наследство. Трябва да ги идентифицираме като практикуващи една от най-неприемливите форми на фанатизъм и омраза – християнофобията. Ние имаме не по-малко право да приемем Христос от тяхното право да водят перверзен начин на живот.

Джефри Кунер е колумнист на “The Washington Times” и президент на Института „Едмънд Бърк”.

събота, 3 април 2010 г.

Марио Коев: Писмо за несвободата

Марио Коев: Писмо за несвободата

Писмо за несвободата

Игнатий Простосмъртни



Разсъждавайки в среднощния час на дългото свое превъзпитание от грубата кайма на плътта към мекотата на разума на въцърковения егоист (комуто подобават честта, славата и апатията), реших да изкажа онуй, което до днес мислех само на тъмно, под покрова на нощта, обител на всички тайни. Та нали макар и да не съм видял с очама своима нищо от бъдното и нищо от отминалите дни, па дори и смътно през огледало, както би подобавало на трудещия се с трудовете си под слънцето, аз все таки облагородих се поради самата си ипостасност, а и поради четенето и съставянето на много книги, което според Еклисиаста няма край, и като помъдрях с преголяма мъдрост (достигайки края), заслужих велелепен език. Казано без лукавото смирение на някои събратя - хризостомен станах. Нали все пак подражавах на древните според съвета на Златоустия в "Уроци за възпитанието", а и защото няма да се посрамя да се изложа поради смиреномъдрието си, което ми помага да не се интересувам от мненията и от единодушието на стадото (което точно поради стадността си няма как да е и смиреномъдро).

Следвайки Хераклит, изследвах себе си, яко задължен единствено на себе си за знанията и уменията (макар че Татиян Асириец не го одобрява в "Реч срещу елините"). Еже този тежък дял - да изследваш всичко под слънцето - според Проповедника Бог е дал на човека. И аз ли ще бъда онзи, който ще се противи Богу в името например на нещо неясно и неизбежно като мисълта за смъртта, спохождащи (мисълта и смъртта) всеки или поне по-добрите измежду нас (докато се трудим с трудовете си под слънцето).

Има два вида знание - абстрактно и интуитивно (notitia abstractiva et notitia intuitiva), казва Уилям от Окам, разумен мъж, преди мен по време. Поради това и аз, вземайки повод, ще го преинача по аналогия към действията човешки - acta (а не действията на разума - intelligentia), и ще се потрудя тук, следвайки настоятелните веяния в главата си, да утвърдя какво че също има два вида acta - интуитивни и абстрактни.

Според както е посочил небезизвестният онзи Боеций в "Коментари към Порфирий", логиката чрез метода на разсъждението (disputandi) и на умозаключението (ratiocinationes), а също и по пътя на различаването (internoscendi) ни дава възможност да разберем кое разсъждение в даден случай ще бъде лъжливо и кое - вярно, а също и кое ще бъде винаги лъжливо и кое - никога. От това ще се възползвам, че да посоча кое е мъдро, кое - премъдро, а кое - нито едното, нито другото, ала нещо трето - с други думи, посредничещо помежду двете. Така, сякаш участвайки в онези мечешки боеве, за които говори блаженият Августин в "Против академиците", ще се опитам да не се посрамя и да заслужа публичното ръкопляскане, споменато и там.

А защо, приятелю, уподобявам начинанието си на мечешки боеве? Защото както за мечката не е според природата й да участва в театрални битки, но е заведена там от господаря си, който, като я е покорил, е променил тварното й назначение, което ще рече, че е в силата му да го стори, така и аз ще се заема да докажа на глупавия, че е глупав, макар че това съдържа вътрешно противоречие и предварителна присъда за неуспех. Но нали затова деянията, рекох, биват абстрактни и интуитивни.

Пък ще ме заклеймиш, чини ми се, че като съм се заел да ти доказвам глупостта, демонстрирам собствената си суета - е, не е ли по-добре е да демонстрирам суетата си, отколкото липсата на такава. Все пак, когато показваш нещо, което нямаш, лъжа сторваш. Така че ако не си суетен и показваш колко не си суетен, ти всъщност правиш нещо, което го нямаш и съответно не разбираш. Биват деянията абстрактни, нали така?

Интуитивните дела пък биват според модела, чрез който сме си избрали да изграждаме мненията си. А както пише Клайв Луис – мъж мъдър, в “Онази грозна сила”, има десетки различни мнения, но те се отнасят само до времето, преди да е станала ясна същността на съответния проблем. След това не би трябвало да има десетки различни мнения. А каква е същността на проблема?

Да се върнем на мечката, заведена от стопанина си на боевете мечешки. Какво иска той от нея – да побеждава и да му носи пари. Ако мечката го попита: “Права ли съм да побеждавам и да ти нося пари?”, тя всъщност нищо не го пита. Ако пък рече: “Прав ли си ти да искаш тези неща от мен?”, той в най-добрия случай ще й обърне внимание, че от парите, които му изкарва на боевете, той й купува храната. Така цялото житие мечешко ще се затвори в кръгомислието на няколко излишни въпроса. Ще се подмени проблемът – от питане за смисъла на деянията във въпрос за начина на извършването им. Все едно да казваш: “Аз ям, за да живея, следователно трябва да живея, за да ям”. Подобен силогизъм на този е и следният: “Аз постя, защото обичам Бога, следователно Бог ме обича, защото постя”; или пък: “Бог е заповядал да обичаме ближния, ерго трябва да обичаме ближния, защото Бог е заповядал”. С други думи, ако не беше заповядал, може и да не обичаме. Така излиза. А после по конференции, форуми, купони и други конгресуси си самодоказваме колко е важно човеку свободен да бъде, защото ако не е свободен, не е човек, а ако не е човек, Бог няма. И от всичко това излиза, че Бог има, защото е заповядал да бъдем свободни...

И в какво собствено се състояла тази свобода? Простичко е, думаш ти, свободата е това или да си с Бога, или против Него! Ами сега. Откога диалектиката има пряко оформяща сила върху екзистенциалните питания? В това “или-или” има нещо твърде абстрактно, има нещо недотам явно, но пък безчестно – мечката или може да изкарва пари за стопанина си, или той ще я убие. Ами ако по тази логика си зададем въпросите “Всякога ли сме с Бога?” и “Всякога ли сме против Него?”, няма ли да видим, че и на двата не може да се даде положителен отговор. Следователно има нещо друго, някакво различно от тези две състояния, в което нито сме със, нито против Него. Това, ще речеш ти, понеже си многоопитен в четенето на различни мъдрости, е топлохладност. Е, добре, но може ли човек да бъде по отношение на нещо безразличен, а по отношение на друго – не. Разбира се, че може. Тогава каква ще да е тази глобална, тази всеобемаща топлохладност? Някаква абстракция, рационална категория, ползвана от незрелия ти ум, от която извеждаш живота на личността и без която си безсилен да разрешиш противоречието между безкрайността и времето и между Божественото битие и човешкото житие. Не виждаш ли, че и топлохладността е само думичка, с която се прикриваш – себе си или вярата, в която мислиш, че е правилно да вярваш? Не знаеш ли, че известните думи от “Откровението” св. Андрей тълкува само за добродетелта и греха – тоест “горещ” по отношение на добродетелите и “студен” за греха. Той не си е позволил да навлиза в сферата на дискурсивното мислене и оттам да дава квалификации.

За теб обаче това не е спънка – и ето, рационалната категория придобива нормативна стойност, а пък човешката личност се проявява едва ли не само като акцидентална нейна характеристика. Ти, защото не можеш да отделиш себе си от начина, по който вярваш (или вярваш, че вярваш), пък и никой не може, изведнъж започваш да искаш от другите да могат да го правят? Вероятно понеже не разбираш какво точно искаш, а преди това – какво говориш и мислиш. А какво ти е внушило, че само твоят начин на вярване (или на вярване, че вярваш) е правилен, ако не именно неразбирането? И това, понеже, както рекох, си многоопитен в четенето, ти определяш като свобода – да си с Бога или против Него. Когато вярваш, си с Него, когато не вярваш – си против. Само че кога вярваш? Когато казваш и вършиш определени неща? Тоест онези, които не казват и не вършат тези определени неща – те са противниците Божии. Ала нали и те могат да кажат същото за теб и тогава кое казване ще е правилно – един вид, от божествена гледна точка, а?

Горко на свободата човешка, когато я определяш така, викам ти! Горко и за Христос, Който се смири до кръстна смърт заради тази твоя “или-или” свобода! Тя е най-добрият начин да отвърнеш поглед от различните и винаги лични страдания на човеците в тази наша долина на скърбите. И ще ми припомниш може би Неговите думи, че “Който не събира с Мен, разпилява”, но защо ще ми ги припомниш. Те са казани в контекста на упованието, което да имаме в Него, а не като заплаха. Или ще ме убеждаваш, че Бог се заканва като някой набит в училище – как ще си го върне “после, след възкресението, ще видите вие”?! Че за какво Му е тогава изобщо да умира, а преди това – да се въплъщава и да страда? Че Той не може ли да си “го върне” предварително, щом така мислиш, че постъпва? Или пък ще ми обясниш, че Унизилият Себе Си чрез това унижение господарува над нас! Така не ти ли заприличва на някои наши събратя, които натяквайки непрестанно колко са самопожертвувателни, карат близките си да се чувстват виновни? Но с тях се занимават психотерапевтите. Ами да Го пратим и Него на психотерапевт!

Ти определяш себе си като “воин на Христа”. Това ще рече, че ние, останалите, сме “цивилни в Него”. Добре, дори и така да е. На военния подобава да изпълнява заповеди и да не разсъждава върху тях (надявам се, поне в казарма си бил). Сигурно затова си тълкуваш Господните деяния по военному – “показвам, а после наказвам”. Но тези неща, признай, изобщо не се изискват от цивилните. Ако пък тръгнеш да ме убеждаваш, че всички ние сме “воини на Христа”, ще трябва и да ме убедиш, че си ми и командир, тъй като няма как инак да ми даваш заповеди, които да не мога да обсъждам. Тоест ще трябва да ме убедиш и че Църквата Христова е армейско съединение. А това, че са твои тези заповеди, мисля, няма съмнение, макар че непрекъснато отпред им слагаш прилагателното “Божии”. Разбираш ли, в убеждаването е твоят проблем. Ти искаш от мен да следвам твоята свобода и да напусна своята. Но с какво право? С правото на обичащия ме? Едва ли. С правото на самопожертвалия се за мен? Не мисля. С правото на по-знаещия и по-мъдрия? Това най-малкото е спорно. Тогава с какво право?

Ти си загрижен за мен и за моето спасение. Но нима аз искам от теб това? А дори и да не разбирам какво искам, мислиш ли, че си толкова силен и убедителен в словата и делата си, че да ме вкараш в правия път? Та ето поради туй първото писмо, което ти пиша, е за несвободата. Поумней, приятелю, и последвай думите на Апостола: “Имаш ли вяра, имай я за себе си...” Не ме изкушавай с глупостта си, та да не стане така, че покрай нея да похуля и онова, което добре и правилно говориш. Не ме товари с непосилна за мен отговорност, “с правила мъчни и тежки за носене”. За мен, простосмъртния, е предостатъчно бремето, че живея и че всеки ден отново и отново се уча да вярвам...

Твой, и т.н.