Под този камък тук лежи Джон Трак,
убит с патлак.
Той казваше се Уд, не Трак,
но Уд не се римува със патлак,
за разлика от Трак.
Епитафия
Бих ли могъл да започна това второ мое писмо за несвободата, драгий ми събрате по цивилизация, с напомнянето, че всичката ни мисъл, устремена яко ястреб, явяващ се всред ято и разпиляващ го, доде в ноктите му пляска с ненужни вече криле жертвата – та, казвам, всичката ни мисъл не ти ли напомня онази детска песничка: “Имало един прегърбен човек, който си построил наклонена къща”?
Бих ли могъл да започна това същото и с едно различно от горното, но също толкова поучително и, бих казал, непоносимо в истинността си списувание, при това патещо от бързокрилата форма на модерност, иже нарицаема рекламност, като например: “Тази каменна сол е на около 200 милиона години и е формирана по време на древни геологически процеси в германския планински масив. Най-добра за консумация преди 04.2003”?
Забелязваш ли как е уцелен краят на 200 милиона години, след което онова от тях, което е дошло до нас, вече не става за нищо, имам предвид за нас? Има ли нещо общо уцелването на края на 200-те милиона години с уцелването на Края на света? Как мислиш ти?
И не че исках да река, че ние сме нищо, оти няма как да бъдем нищо – нали нищото е такова, което не е нещо, ама ей го на, съществува в някаква неведома и безпричинна своя си орисия. И в другия ми ум, метафоричния и гибелен поради широките си заплетени пътища, веднага се задава обяснение: едното нищо по нищо не прилича на другото нищо, тъй като са в разни полета на реалността разположени словата за тях. А щом са в разни полета на реалността разположени, следователно различни неща описват едното нищо и другото. С други думи, видна е йерархия тук. Ама какво описват? Истина е, знам, че никой не знае. Ала щом никой не знае, следва ли, че нищо не описват? Или, обратно, описват нищо?
Софист ще ме наречеш, събрате по дирене на бисери в кочината на смъртта, но не бих ти се обидил: нали е казано, че според думите си ще бъдем осъдени и според думите си ще бъдем оправдани. Това, да, това е велика милост, разбери, защото изобщо ни дава възможност за съд, а не ни произвежда единствено с идеята да ни захвърли, както го вършим всинца например с изтощените батерии, прочее и със словата.
И какво правим сега, уважаеми водителю по пътищата съдбовни на битието?
Питах в началото: “бих ли могъл да започна”, а разумял си, струва ми се вече, че така започнах, така и продължих. И по каква причина “бих ли могъл да започна” рекох, при положение че този въпрос не е истински. Не е истински, но истински ни води по пътищата широки на стенанията, въплътени в слово. Ех! Видиш ли, Сизифе на мировата скръб, как ни помамват думите вече да сме казали нещо още преди да сме го казали? Съумяваш ли оттук да започнеш да схващаш що ще рече това да бъдеш съден по думите си? В противен случай нали е лесно да се оправдаем, че нищо не сме казали – нали няма начин да си казал нещо още преди да си го казал. Само че усетихме ли как е възможно то? Усетихме ли как нищото също е станало нещо?
Но стига вече, а и умаляват постепенно очите, взрени в някакви вътрешни пеперуди; изсъхват и смоковниците на честолюбивите замисли; пресукват се препускащите без юзда, Господи на нас, човеците звездопрашни. Бъди здрав и нека нищо не пресече пътя, по който си поел.
Твой брат по осиновление Игнатий Простосмъртни
