Марио КОЕВ
Писал съм неведнъж по темата за въвеждането на една или друга форма на обучение по религия в училищата и затова тук няма да се занимавам с моята частна гледна точка. Аз като цяло съм против тази идея. Единственото, което ще кажа тук и сега, е, че съм изключително скептичен по отношение на РЕЗУЛТАТИТЕ от каквото и да било обучение по религия в ситуацията, в която се намира изобщо образованието днес у нас. В тази статия само ще се опитам да нахвърлям някои по-общи проблеми на КОНТЕКСТА, в който се поставя днес този въпрос.
На първо място, нещата са положени едновременно като питане за СУБЕКТИВНО желание (нежелание) и като ОБЩЕСТВЕНА потребност (или не). С други думи, един иска, друг не иска – а над тези субективни мнения се поставя не нещо друго, а ОБЩЕСТВЕН интерес. Ако това е така обаче, то субективните мнения нямат никакво значение. Най-малкото не такова, каквото си го въобразяват изказващите се. От друга страна, и самият обществен интерес не е формулиран ясно, тъй като неговата собствена наличност като ОБЩЕСТВЕН зависи, а и на практика се създава най-вече от медиите. Тук е и тяхната отговорност (или безотговорност).
Говори се за “духовност”. Забележете обаче, че ВСИЧКИ говорят за “духовност” – и вярващи, и атеисти; и писатели, и художници; и журналисти, и учени; та дори и поп-фолк изпълнители. Тази думичка – “духовност”, се употребява навсякъде, където НЯМА артикулирано разбиране за проблематиката.
Казано по-общо, всички имат усещането за някакви ДЕФИЦИТИ, които дефицити се изказват с на практика нищо не значещото “липса на духовност”. И понеже е “духовност”, веднага се обръщаме към религията, защото религията е “духовна”. Спрямо КАКВО е “духовна” религията?
Най-лесният отговор, който хрумва всекиму, е, че религията е “духовна” спрямо чисто утилитарните стремежи и желания, които не се съобразяват с нищо друго освен със себе си. Тоест спрямо определен вид “опредметен” егоизъм, активно действащ в името на собственото си задоволяване.
Това е едната страна. Другата обаче изведнъж се явява като идея за НАЦИЯ. Цитират се например думите на митрополит Климент (Друмев), че “ако няма Православие, няма и България”, казани в съвсем РАЗЛИЧЕН контекст. Общо излиза, че “духовност” и “нация” са едва ли не взаимно зависими неща. Ако едното го няма, няма го и другото. Без извинение – дрън-дрън!
Самата идея за тясната връзка между Православието и идентичността на нацията НЯМА НИЩО ОБЩО с Православието. Нейният произход се корени, грубо казано, в немския романтизъм от 18 век, преминал и съответно преформулиран в Русия и Гърция, а оттам и у нас. Той е тясно обвързан с идеята за националната идентичност и преди всичко с НАЦИОНАЛНАТА ДЪРЖАВА. Независимо дали такива процеси се наблюдават в България, в Гърция, в Русия и т.н., те са НЕПРАВОСЛАВНИ. Това трябва да е категорично ясно и да се спре най-сетне с лаическото бъбрене по тази тема.
Нека се върнем обаче на странното понятие “духовност”. Мнозинството от хората, които говорят за “липса на духовност”, всъщност имат предвид видимата за всеки в ежедневния му опит НЕЕТИЧНОСТ в поведението и в мисленето. Работата е там обаче, че на личностно равнище етичното поведение не е строго зависимо от това дали си религиозно вярващ или атеист. С други думи, един човек МОЖЕ да бъде ДОБЪР човек, без да е религиозно вярващ, по същия начин, по който един религиозно вярващ МОЖЕ и да НЕ Е ДОБЪР ЧОВЕК. Тоест това дали си етичен и, най-общо, добър човек не зависи пряко от това дали си вярващ човек.
Тези неща зависят най-вече от СЕМЕЙНОТО ВЪЗПИТАНИЕ. В съвременността обаче именно семейството е онази “институция”, която се разпада най-бързо. Семейството не е просто съжителство между двама души (и техните деца) – семейството е ТРАДИЦИЯ и РОД, то е ИСТОРИЯ. В тази история се проектират връзките между отделни родове и житейски съдби. В Църквата семейството е т.нар. ДОМАШНА ЦЪРКВА. Излиза в крайна сметка, че ако трябва да се въвежда някаква форма на обучение по религия в училищата, то и родителите на тези деца ТРЯБВА да я посещават. Нали така? Това го казвам мимоходом.
От своя страна методиката на всяко ОБУЧЕНИЕ е “инструментална”, а не “възпитателна”. “Възпитателното” въздействие на училището е опосредствано. Най-просто казано, с натрупването на познания децата постепенно се “възпитават” да взаимодействат със света и с наличната култура в нейната цялост. Липсата на добро образование, а не на “възпитание” в собствения смисъл на думата, може да бъде проблем – както за самия човек, така и за обществото, в което живее.
Дали тогава религиозното обучение не е елемент изобщо от ДОБРОТО ОБРАЗОВАНИЕ? Всъщност това е въпросът. Той обаче сам по себе си не зависи от наличието или неналичието на религиозно обучение, а от цялостата концепция за ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ. Тази концепция от своя страна се поражда от РАЗБИРАНЕТО за културните процеси, протичащи в съвременния свят. Има ли у нас такова добре артикулирано, интелектуално РАЗБИРАНЕ, което да е поставено в основата на КОНЦЕПЦИЯ ЗА ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ? Разбиране, което едновременно отчита общия процес и неговите специфики и съответно умее да изработи стратегия. Не мисля.
Нещата опират в крайна сметка до онова, което се нарича КУЛТУРНА ПОЛИТИКА и което днес у нас се схваща като просто даване на пари за кино, театър, литература и прочие; като управляване на финансови средства в “културата”. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА е нещо съвсем различно. Наистина ли не се вижда, че “управляването на финансови средства”, което се провижда за много хора като политика в “културната област”, е базирано върху същото УТИЛИТАРНО мислене, което практически пък всички разглеждат като противоположно на “духовността”? Парадокс? Не, не е парадокс, а – съжалявам – “емоционален пубертет”, за да не се изразя по-рязко.
А може ли без пари? Там е работата, че не може. Ето как понятието за “духовност”, както го мислим, се оказва прекалено тясно. То ВКЛЮЧВА в себе си и утилитарните стремежи. Пак се връщаме на семейното възпитание. Да изкарваш добри пари и да живееш добре означава да си ДОБРЕ ОБРАЗОВАН и ПОЧТЕН. У нас обаче да изкарваш добри пари и да живееш добре все повече се разбира като агресивно и безпардонно вземане и самоналагане. Дали ТОВА разбиране би било смекчено от обучение по религия в училище аз не мога да кажа. Това са прекалено много лични съдби, за да се даде общовалиден отговор. В чисто систематичен порядък обаче – едва ли.
Като обобщение – на първо място, следва да има ОБЩА КОНЦЕПЦИЯ ЗА ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ, въз основа на която да се изработи и стратегия. Тук се включват много повече неща, отколкото дали ще се преподава и религия или не. По-скоро в едно ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ религията НАИСТИНА следва да има своето място. Работата е там, че у нас самото образование не отговаря на редица условия, а щом самото образование не отговаря, то как с въвеждането на предмет по религия това ще се “оправи”?! За кой ли път демонстрираме “културна незрялост” и в опита си да бъдем “като възрастните” върху окапания анцуг връзваме вратовръзката на татко...
Няма коментари:
Публикуване на коментар