“Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо. И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден; защото по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден... Още ли не разбирате, че всичко, що влиза в устата, минава в корема и се изхвърля навън? А онова, що излиза из устата, иде от сърцето; то именно осквернява човека...”
(Мат. 12:35-37, 15:17-18)
Възможно ли е да се ранява с думи? Разбира се. Този израз дори се е превърнал в символ-клише като силуета на виещ вълк пред пълна луна. Само че това не кара вълка да спре да вие от неудобство, че са го нарочили за клише. По същия начин думите продължават да нараняват, нищо че употребяваме израза под път и над път. Ще дам един по-краен, граничен пример, за да се открои ясно онова, за което пиша. На всеки от нас се е случвало да се скара с някого, да му каже тежки думи. След време, представете си, този някой умира. И тогава, именно на “фона” на смъртта, стават пределно видими безсмислието и дребнавостта на скарването, тогава идва подмолният страх от ИЗКАЗАНИТЕ СЛОВА, независимо дали сме вярващи или не. Откроява се като силует на прилеп пред пълната луна разбирането, че в общуването си като човеци сме допуснали непоправима беда. Думите остават да тежат подобно на онези замръзнали в пространството слова и изрази, описани от Рабле в “Гаргантюа и Пантагрюел”. Няма как да ги върнем обратно и да направим все едно че ги е нямало никога. Защото не е “все едно”.
Най-вече от тщеславие и от горделивост, общо взето, всеки ден си разменяме обиди и повече или по-малко “оригинални” квалификации. Един казал едно, другият бърза да му отговори подобаващо. Дори, забележете, сякаш се опиянява от удоволствието да търси “подходящите” думи за това. Да направи така, щото мисълта му да “удари” като юмрук, да “порази”, да “направи на нищо” другия. Само че словото е живот, то не е предназначено да “прави на нищо” и когато го ползваме с целта да унизим или да “разбием” човека, ние всъщност постепенно буквално убиваме себе си – сърцето ни трупа все повече в себе си своите “лоши съкровища”, тъй като “несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото” (Лука 16:10). А е “несправедлив” не защото непременно другият е бил “прав”, а защото посредством словото е пожелал да го “направи на нищо”. По този начин е направил и самите думи “празни” и за тези празни думи, казва Иисус Христос, всички ние ще отговаряме в съдния ден.
Такава е връзката, струва ми се, между празнодумието и несправедливостта. Пак казвам, не защото непременно другият е “прав”, а защото чрез думите си се опитваме да направим този друг “на нищо”.
Както е написано: “Кой ще ми даде стража за устата ми и печат на благоразумие върху устните ми, за да не падна чрез тях и да не ме погуби езикът ми!” (Сирах. 22:31).
Няма коментари:
Публикуване на коментар