На маймуни се обърнаха


...кака Цона от Златарци,
кака Пена от Войнарци,
в деколтета полуголи,
с диаманти се наболи,
с ръкавици, с гривни злати,
с рокли дълги, опашати...
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Licet superbus ambules pecunia, fortuna non mutat genus, което ще рече: Колкото и да се гордееш с богатството си, то няма да промени твоя произход. Ще рече, ама какво следва от това, че ще рече? Какъв е произходът? Откъде е богатството? Хоп, рибка изскочи от вирчето, блесна в синевата, разтресе опашка в ефира, изгуби се.
И така, отиваме на виенския - виенцкия тоест, бал в столицата на България, наречена София. Тя е наречена на Второто лице на Св. Троица, Премъдростта Божия, т.е. Иисус Христос. Нищо общо няма вече с тая работа който и да било от нас, я да си признаем овреме. И на виенцки бал да си ходим, че и да тамплиерстваме надисторично и готино някак.
И продължаваме да отиваме на виенцкия бал в столицата на България. Не ни пускат обаче по естеството ни, та отвън стоим с глухи вопли от срам. От срам, защото не сме образовани, не сме амбициозни, не сме и с езици, а и с носове дори не сме, че да ги наврем поне тях. На другарите такести се пада на хляба мекото, на работата – лекото, на миските – великото, и на европейците пейзанското. По-точно, на техните синове и внуци. Понеже, както имах логореята да спомена, те са образовани, те са амбициозни, те са с езици, те са и с други, пък и от други органи.
Та стоим отвън, пред виенцкия бал на родината. Подсмърчаме, пушим, плюем, люпим семки, люпим псувни, ругателства изричаме.
Гледаме как идат валсуващите, които правят всичко това единствено заради гласуващите. Да не си мислим, че им е лесно да научат разликите между виенски и английски валс. Изисква се огромен интелектуален капацитет, че и каламитет (туй второто що го включих не знам, обаче някак пасва). На маймуни се обърнаха заради нас. Заради нас, викам, и заради нищо друго под слънцето на родината, наричана от един от бившите им господари Бълхария.
Ето ги, слизат от лимузините, придържат си илюзорните саби, нагласят евентуалните коронки – голоумни еснафи... Не, не еснафи, еснафът не е лоша дума.
Паркетни лъвове във Военния клуб. Да имаше поне един истински офицер там, с истинска сабя, че да ги набаска, както казваше Чудомир, по меките части – ама няма. Там има офицери – бивши, ама от по-другите офицери, дето са работели твърде тайно и само за Родината (с ударение на “о”, ако обичате, навсякъде, където е спомената тук). И офицерши има – от по-младите офицерши. Засукани. Мяркат се и тамплиери. Рицари. Не от литературните, не от Артуровите, не и от Сервантесовите. От истинските - с изкуствените мечове (двурък меч и да искат не могат да вдигнат) и зъби. Пърхат и тамплиерки в монашеския им орден, дето са си го закичили в името на толерантността, феминизма и историческите алабализми.
“Голяма снобария, ей!” – подхвърля случаен минувач, ама няма нужда да подхвърля, щото и той е от нашите - неумните, необразованите, неамбициозните, хората без план в живота и без части от магистрала в джобовете най-вече и паче. Затова от завист плачем. Дето викат хората: “Знам те аз тебе, Гьоте – малка нощна музика, тъ-дъ-дъ-дъ-ъм...”