(Спекулация по Джойс)
“Мир на този дом”, фъфли наум, докато от прокъсаните улуци на стрехите разтопен сняг пада във врата му и по кожата затоплена все по-надолу плъзва. Благословията осолява домовете един по един. Така трябва да бъде. Носи се с расото си над разбутаните плочки тротоарни ту като вечния мир Имануелов, ту като немирницата Емануела в езерната напаст на грешната, в грейката скелетна на благословената плът. Dum spiro spero. Dum spero speiro . Хвърля семена в различни почви. Чука по портите като кълвач. Иронично колкото си иска. А не е до искането, нито е до моженето - до нищо не е. Опира се на нищото, ала не пада. “С нами Бог”, ободрява се и с наплюнчен показалец прелиства смачкания календар. Дневен богослужебен кръг, седмичен богослужебен кръг, годишна богослужебна окръгленост, кръгове под очите, кръговрат на житиетата. Кръгла нула между единиците на цифровизираното общество от всекултурни хора. Не стига че им живеем, ами и ще им мрем. Подлютени всезнайковци...
“- Ако солта стане безсолна, как ще гори раните на този свят?” - чеше брада. Въздухът е ранен, птичета бдят и пеят. “- Кой ще гори раните на света? Птичета Божии, почуруликайте Богу за нас!”
Ако солта стане безсолна, раните ще дълбаем с блестящите жестове на толерантността. Няма да има свещи в свещниците, няма да има свещници за свещите. Ще има свещосвещници. Тръпнещи електрически играчки. Ще има разлигавена заедност, мукавена едност. Изплашени телешки муцуни, позлатени с мармалад. General paralysis of the insane.
Каква лукавщина! Нечестиви мисли, а? Мисли, щом искаш, винаги ще бъде така. Смесище. Антилопа гнус...
Но защо се уплаши, маловерецо? Тури дивисил, разджуркай боба и не бой се. Пей тропари или тропай с крака – на кого му пука. Най-добре и двете едновременно. Ще те покажат по телевизията. Ще станеш поп икона.
“- Ама защо е така никой кълвач на света не знае, както и аз не зная, което все пак и кълвач не ме прави, та повече от себе си аз вести не желая, до мозъка на костите си с мене се прощавам...”
Мирис на разтворени орехи, хладина от жилетки и подрасници, закачени отдавна зад кухненска врата, която никой не отваря. Цели къщи, дами и господа, цели къщи и поселения, където се мотаят сенки от специалисти и живата вода изтича по разкаляните улици, подминава дворовете, утаява се на мухлясали храмове в подмолите. Пикират лястовици и мухи отгоре, щурци препускат между плочките отдолу, космат комар, голям и страшен, виси на паяжина ланшна. Да, така е и вече така ще бъде. Та какво е туй, какво ни среща под тварното небе, че да пресрещне туристическия плам пиринчен наш...
Дядо поп пресича кръстовището на “Царя” и “Раковска”, носейки кръста си. Да бъде дядо е свойствено на почти всеки потомък на Адама, мъж и воин някога, вдъхновен от заплата до заплата днес, а утре, утре... пак така и все така, и т.н...
Да бъде дядо поп е свойствено на дядо поп. Била обидна някак думата, казват, та свещеник и отец по вестниците и списанията с буйни дами на първата и с реклами на ножчета за бръснене на последната страница го наричат. Свещеник. Разсеян като светлинките по преминаващите автомобили. Светлина и мрак. Перихорезис.
Поп също е “папа”, който е “папас”, гръцкия татко на европейската ни поп култура, Бог да я поживи и да я запази от напасти и борсови беди. Да, папа, с ударение отзад, както французите и образованите руснаци от старите романи се обръщат преди обяда в градинската беседка към пенсионираните тайни съветници. Тъй че дядо поп е дядо папа, което е същото като дядобаща, което пък е чудо на чудесата.
Изкуство е да бъдеш дядобаща за разлика от баща и дядо, което по реда си вековечен бива. Първо син, после баща, по някое време дядо, след туй надгробное ридание сред лютичета, а накрая съд. Liliata ritulantium te confessorum turma circumdet: iubilantium te virginum chorus excipiat (Нека множество богомолци, блеснали като бели лилии, се съберат край теб. Нека славен хор от девици те приеме).
Така че тук и сега той все още е дядобаща, което – разбираш ли, Фройде - е чудо на чудесата...
Няма коментари:
Публикуване на коментар