Откак се помня, а аз много се помня, познавам един човек. Ще го нарека Ган-бури-ган – на персонаж от “Властелинът на пръстените”. Анонимизирам го, тъй като всички ние живеем в град голям и прашен, поради което сме безименно безстрашни. Онези от нас, които се страхуваме да сме чак толкоз безименни, ставаме още по-такива поради едно странно на пръв поглед корумпиране в структурата на пространствено-времевата саксия, наречена медийно пространство, а още – обществено пространство. Заради това напукване на саксията, ако някой много се напъва и се опитва да изкласи, той друг избор няма, освен да се изкриви. Изкривявайки се, изкласява нагоре като в хистерична дъга и колкото по-крив става, толкова повече се уголемява. И се получава парадокс – искам, без да мога, защото се изкривявам, или може би мога, но никой не вижда това, тъй като не изкласявам. Тъ-дъ-дъ-дъ-ъ-ъм... (Лудвиг ван Бетовен, Симфония №5, сол-сол-сол-ми, благодаря).
И така, да се върна на Ган-бури-ган. В ранното утро на повече седемнайсти, отколкото септември, съдбата почукала и на неговата врата, натискайки звънеца (зън-зън-зън-зъ-ъ-ън). Той спял до топлото, до стройното, до негавото още младо тяло на Буриганица и сънувал как къщички в снега се гушели, а коминчетата им - кремиковски. Стреснал се, отворил очи, видял връх на фикус. Буриганица помръднала бедра под нощница с прозирна мекота. Зън-зън-зън-зъ-ъ-ъ-ън! Раздразнен, Ган-бури-ган станал и се упътил към вратата по размъкната пижама, опитвайки се междувременно да смири утринната своя мъжка слава. Открехнал вратата леко, както тревожно лалугер оглежда небето, а там (не в небето, а на етажната площадка) група костюмирани господа с бележници, придружавани от стройна дама с прям поглед. Личало си неведомо ясно, че тя била медийният съветник на единия от господата, т.е. специалистка по PR (досаждане на всяка общественост, пък била тя и по пижама, тъ-дъ-дъ-дъ-ъ-ъм).
Главният, в чиито ръце нямало бележник, пристъпил напред, а един от другите ловко се мушнал и подпъхнал под мишницата на Ган-бури-ган лъскава листовка с букви и със снимката на същия господин - още по-широко усмихнат, но с отвесно строга бръчка между веждите на успял бизнесмен и добър стопанин. “За повече морал в политиката” – познати слова, но лъскави и бели. “Ама това е нашият мажоритарен кандидат, дето вчера по телевизията го даваха как обикаля по домовете на хората” – електрически импулс през мозъчните неврони на Ган-бури-ган го принудил да се ухили объркано, но по-скоро тъпо. Потрил потна длан в бедрото, пижамата се посмъкнала още, протегнал ръка да се здрависа и... “леви-леви, един-два-а-три...”, закънтял в главата му маршируващ спомен. В него Ган-бури-ган – млад космомолец на бригада, вървял по черен път в крак с други съученици, а отстрани мажоритарният кандидат, само че без корем и с черна коса, в синя униформа с две златни звезди на червен фон на гърдите, отброявал: “Леви-леви, един-два-а-три...” Птичките чуруликали, селяните кооператори в малиновите блокове се подхилвали, а в бистросинята мараня на хоризонта със заканително вдигнат юмрук стоял трактор с ремарке и ги очаквал.
“Дай тон за песен!” - отекнал познатият глас над главите и младият Ган-бури-ган поел с млади си гърди свеж въздух и изревал, без да мисли: “Ела-а-ате хи-и-иляди младе-е-ежи...” Съседът, който в момента излизал от апартамента си, стреснато погледнал зяпналия в костюмираната групичка зяпнали го обществени застъпници Ган-бури-ган. Буря. Когато гръм удари, как ехото заглъхва, нали! Побързал да слезе по стълбите, якето му се закачило за перилата, очилата му паднали и така нататък...
Тъ-дъ-дъ-дъ-ъ-ъм... Отвесно строга бръчка от разбиране в очите на кандидат-депутата, лош дъх от неумитата тъпа усмивка на свободния му избирател, белозъбо повдигане на рамене откъм бележниците, прям поглед от стройната контактьорка нейде под пъпа, снегът на спомена вали, вали отново. Трупа се над новите дрехи, над новите автомобили, в детските стаи. Тъ-дъ-дъ-дъ-ъ-ъм! Прав си, бай Лудвиг - тъдъдъдъм е!
Откак се помня, а аз много се помня...
Няма коментари:
Публикуване на коментар