ТЕМА ЗА ЕВЕНТУАЛЕН СПОР


Где ли е конят с ездача? Рогът засвирил къде е?
Где ли е бронята, шлемът, где ли косата се вее?
Где е ръката със арфа, где ли огнището грее?
Где ли са пролет и лято, где ли пшеницата зрее?
Дъжд ги отнесе и вятър над планини и над степи;
дни отминават на запад в хълмове мрачни и слепи.
Кой ще повика обратно дим на изтлели дървета,
времето кой ще завърне иззад далечни морета?*

*Джон Толкин, "Властелинът на пръстените", превод Любомир Николов

Покрай възобновената за кой ли път идея за въвеждане на обучението по “Религия” в средните училища ми хрумна нещо, което крее в съзнанието ми от доста време, но едва сега започна да се оформя и да придобива що-годе някаква цялост. Възможно е това, което ще кажа, да бъде възприето от много хора като смешно, несериозно и абсурдно най-малкото защото повечето възрастни приемаме тези неща като “детинщини”, а други пък биха се изненадали, че някой, претендиращ, че е православен християнин, решава да предложи нещо толкова далечно от Църквата.
Казано накратко, идеята е следната: Защо вместо религиозно (по-точно псевдорелигиозно) обучение да не се помисли за предмет, който да запознава учениците и да ги кара да размишляват върху приказното? С други думи, да се занимават с приказките, с фентъзи литературата и т.н. (пък дори с компютърните игри). Да разсъждават върху теми, които ги вълнуват лично, в “рамките” на образователното пространство. Да спорят за дракони, за вълшебства, за зли и добри магьосници вместо за абстрактни понятия. В този смисъл подобен предмет може и трябва да бъде само свободно избираем – задължително или не, не съм в състояние да преценя, а и в крайна сметка не е моя работа. Ще се опитам да обоснова това свое предложение, без, разбира се, да мисля, че с това изчерпвам възможните “за” или “против” него. Тук става въпрос за тема, върху която да се разговаря, а не за готов проект. Освен това сега ще нахвърлям само някои първоначални “философски” доводи, без да засягам оперативни проблеми от типа например кой би могъл да преподава такава дисциплина и по какви учебници и методи. Идеята, повтарям, вероятно ще се възприеме като фантасмагория от педагози и методолози, както и от много родители, но независимо от това дали тя е практически осъществима проблемът за светоусещането на човека, за въображението му, за съзнанието за голямата тайна на човешкото същество, на неговия свят и на Вселената остава и, страхувам се, в следващите години и десетилетия ще продължи да тежи и все повече да обезличава хората в онова, което отец Юзеф Тишнер определя като криза на надеждата, или криза на основите.
Кризата на основите е нещо много по-дълбоко от простото незнание на едни или други религиозни догми, понятия и вярвания. Още повече запознанството с религиозните истини под формата на учебен предмет изобщо не е в състояние да я преодолее, да я “превъзпита” в радостна религиозна вяра. Сам по себе си взет, в тази ситуация предметът “Религия” може да бъде сравнен с кирка без дръжка. Както и да я хванеш, както и да се мъчиш да удряш с нея, ще отхвърчат само отделни камъчета, ще остават неравномерни драскулици по скалата плюс кръв по дланите и безсмислена умора.
Днешната култура по мое мнение не е християнска култура, но тя НЕ Е И ЕЗИЧЕСКА. Ако вземем за отправна точка твърдението на Честертън, че има две достойни за съвременния човек състояния – или да е истински вътре в християнството, или да е истински извън него, т.е. в езичеството, то множеството от днешните хора не попадат нито в едната, нито в другата категория. И това не е вина, а “заболяване”.
Един от знаковите културни феномени на нашето съвремие според мен е т.нар. фентъзи литература. Той по една или друга причина все още убягва от вниманието на повечето критици и изследователи, изграждайки паралелно интелектуално, творческо и психологическо пространство от разнообразни, художествено маргинални групи и клубове, чиито членове търсят покой и поне временна наслада извън все по-механизираното и стандартизирано общество. Само в този груб щрих вече като че ли става видно какво представлява явлението и положително много хора биха решили, че нещата са ясни и няма специална необходимост да му се обръща повече внимание. Но именно тук е грешката, която допускат и те, и литературоведите, тъй като обяснението “търсене на покой и поне временна наслада извън все по-механизираното и стандартизирано общество” съвсем не е достатъчно (а само по себе си е и подвеждащо), за да бъде разглеждан феноменът “фентъзи литература” - неговите причини, предхождащите го жанрове, съдържателните му страни, както и дълбинните връзки с множество културни, исторически и религиозни смисли. Един толкова прибързан и евтин психологизъм, да перифразирам Киркегор, се сдобива с безпрецедентната слава да обяснява нещо, задавайки нова загадка. Учени и писатели като Джон Р.Р. Толкин, Клайв Стейпълс Луис, Урсула ле Гуин, Дейвид и Лий Едингс, Реймънд Фийст, Джордж Мартин, Робърт Джордан, Тери Гудкайнд, Марион Зимър Брадли, Бърнард Корнуел - за да спомена само по-известните - най-малкото заслужават по-сериозно отношение към творчеството им и към проблемните сфери, представени в него. Да не говорим за огромния и инак необясним успех на книгите за Хари Потър, макар и аз лично да не съм готов да ги поставя изцяло в жанра фентъзи.
Урсула ле Гуин в предговора към “Приказки от Землемория. Другият вятър” пише следното: “При цялата ни радост от неустойчивото, възторгващо трепкане на електрониката също така жадуваме за непроменливото. Питаем любов към старите истории заради тяхната неотменимост. Артур вечно мечтае в Авалон. Билбо може да ходи “дотам и обратно” и “там” винаги е любимото и познато Графство... Така хората се обръщат към владенията на фантазията заради стабилността, древните истини и неизменчивите прости неща.
А мелниците на капитализма им ги осигуряват. Предлагането отговаря на търсенето. Фантазията се превръща в стока, в индустрия.
Остоковената фантазия не поема рискове: тя не изобретява нищо, а имитира и тривиализира. Лишава старите истории от тяхната интелектуална и етична сложност, превръща действието им в жестокост, актьорите им – в кукли, а искрения им разказ – в сантиментална баналност.”
Така, от една страна, е налице безнадеждността, която стои в сърцевината на гореспоменатата криза на основите, а от друга страна, остоковената фантазия, чийто стремеж е всъщност да се възползва от тази безнадеждност, да я превърне в “суровина”, в нещо като златна руда. А това не е сериозно, така ли?
Тук би могло да се възрази, че аз предполагам кризата на надеждата като нещо саморазбираемо, а то не е такова. Признавам, че това възражение е важно, но няма как на тази страница да се разсъждава върху него. Убеден съм обаче във верността на наблюдението на Даниъл Бел в “Културните противоречия на капитализма”, че основният проблем на съвременността е проблемът за религиозната вяра. Този проблем първо трябва да бъде идентифициран, за да има изобщо някакъв смисъл да се търси решение. А и как да си представим, че едно дете ще е в състояние да възприеме “богословието на Откровението”, ако е загубило онова “естествено богословие”, т.е. усета, че “природата” не е просто мястото, където ходим на излети? Това е по-странно дори и от мисълта, че няма Бог. Все едно да твърдим, че болестта няма никакво отношение към болния. А безнадеждността не се състои в това, че хората нямат познания и понятия “какво са” Бог, Църква, религия и т.н. и каква е историята им. Още по-малко например защо едните се прекръстват от дясно на ляво, а другите обратно. Безнадеждността идва оттам, че е прекъсната връзката между тези неща и личния живот. Началата на тази връзка в чисто човешкия смисъл на думата нямат допирни точки с философията и историята, с каноните, догмите и споровете, а с тревите, горите и планините, с нощта и утрото, с реката и “с тайните неща между храстите” (Толкин). Поне според мен останалото са “празни приказки”. Приказки без вълшебства. “Църква” без тайнства.