“Мислех си неотдавна: всъщност нашето време (нашите “установки”) познава четири позиции, четири типа отношение към всичко, четири светоусещания. Това са (от ляво на дясно) – радикалът, либералът, консерваторът и реакционерът. Но какво да прави онзи, комуто са еднакво противни, нещо повече – дълбоко омерзителни, и нискочелият фанатизъм на радикала, и безкостното “всеразбиране”, всеприемане и повърхностност на либерала, и глупостта на консерватора, и нравствената подлост на реакционера?” (протойерей Александър Шмеман, Дневники). Изглежда, че за такъв човек в днешния свят няма място, или по-добре – няма ЧУВАЕМОСТ за такъв човек, а точно това днес е истинското “няма място”.
Нека сега помислим върху нещо, свързано с горните питания. То е, така да се каже, друга страна от тях. Нека помислим колко често се говори днес за “духовност” и съответно за “бездуховност”. И да зададем сериозно въпроса какво означават те.
Първото, което се набива на очи, е, че за “духовност” говорят само онези, които говорят и за “бездуховност”. На тях духовността и бездуховността им се привиждат като времева двойка – или едно време имаше духовност, съответно сега няма, или едно време живяхме в бездуховност, съответно днес се опитваме да възстановим духовността.
А що е то духовност? От техните думи съдим, че е “четене на книги”, “ходене на театър”, “интерес към културата”, “мислене за високи неща” и т.н. В такъв случай трябва да призная, че баба и дядо, Бог да ги прости, бяха напълно бездуховни. Всъщност и доста хора, които познавам и обичам, също са напълно бездуховни. Те нямат време за четене на книги, защото по цял ден работят. Не ходят на театър, тъй като вечер са скапани от умора. Нямат интерес към “културата”, защото за тях “културата” се олицетворява от телевизията и вестниците, а телевизията и вестниците ежедневно ги заливат с помия, която не е подходяща и за прасето в кочината, та поне да има някаква полза от нея. Не мислят за “високи неща”, понеже “нещата” им преминават в ниския регистър на кръговрата “работа – дом – работа”, “грижа – заплата – грижа”. Следователно, щом познавам и обичам такива хора, значи и аз съм като тях – бездуховен.
Сега да погледнем набързо какво са постигнали “духовните” у нас. Написали са няколко хиляди тома литература, ОГРОМНАТА ЧАСТ от която не става за нищо. Заснели са стотици хиляди километри филмова лента, ОГРОМНАТА ЧАСТ от която не става за нищо. Покрай написването и заснемането са изпили десетки цистерни алкохол. Изговорили са милион празни думи, съчинили са милиард себевъздигания, трилион самооблажавания. Интелигентствали са зад гърба на неинтелигентните. Оформяли са у същите разбирането, че “духовността” не е работа, а нещо по така – небесно. Блаженствали са в това свое “небесно”, ловувайки с “божествата” из селенията им. Не, не са били крадци, нито подлеци - онова, което са получавали, са го заслужили. Пита се какво са заслужили днес. Пита се защо предпочитаме и аз, и много други да четем например Чехов, О’Хенри, Джойс или Достоевски, а не родните ни съгледвачи на пернатата муза. Защо предпочитаме да гледаме Тарковски, Фелини, братя Коен или братя Тавиани, да речем, а не терзанията на социалистическата душа в ада на служебните клюки.
Ами защото сме бездуховни. Защото бягаме от реалността. Защото сме нихилисти. Защото не обичаме родината си. Защото сме чуждопоклонници. Бре, бре! И ето го горния въпрос, но по друг начин. Какво да направи онзи, за когото ГОВОРЕНЕТО за духовност е най-паче мастурбация през панталон? Какво ли? Ще цитирам стихче от бездуховния (защото ми е приятел, нали) проф. Свилен Стефанов от Художествената академия:
“Га си пия мастиката,
фърлям мотиката
и полягам в ямата
от ядрения взрив”
О, не само “духовните” могат да пият цистерни алкохол. Това и ние го можем. И вероятно по-добре от повечето от тях. И да полягаме във всякакви ями. Абсолютно по-добре... Изобщо, както викаше Хаджи Ахил: “Добиче се роди и говедо умря”.
Ама кой това?
Няма коментари:
Публикуване на коментар