Марио КОЕВ
Писал съм неведнъж по темата за въвеждането на една или друга форма на обучение по религия в училищата и затова тук няма да се занимавам с моята частна гледна точка. Аз като цяло съм против тази идея. Единственото, което ще кажа тук и сега, е, че съм изключително скептичен по отношение на РЕЗУЛТАТИТЕ от каквото и да било обучение по религия в ситуацията, в която се намира изобщо образованието днес у нас. В тази статия само ще се опитам да нахвърлям някои по-общи проблеми на КОНТЕКСТА, в който се поставя днес този въпрос.
На първо място, нещата са положени едновременно като питане за СУБЕКТИВНО желание (нежелание) и като ОБЩЕСТВЕНА потребност (или не). С други думи, един иска, друг не иска – а над тези субективни мнения се поставя не нещо друго, а ОБЩЕСТВЕН интерес. Ако това е така обаче, то субективните мнения нямат никакво значение. Най-малкото не такова, каквото си го въобразяват изказващите се. От друга страна, и самият обществен интерес не е формулиран ясно, тъй като неговата собствена наличност като ОБЩЕСТВЕН зависи, а и на практика се създава най-вече от медиите. Тук е и тяхната отговорност (или безотговорност).
Говори се за “духовност”. Забележете обаче, че ВСИЧКИ говорят за “духовност” – и вярващи, и атеисти; и писатели, и художници; и журналисти, и учени; та дори и поп-фолк изпълнители. Тази думичка – “духовност”, се употребява навсякъде, където НЯМА артикулирано разбиране за проблематиката.
Казано по-общо, всички имат усещането за някакви ДЕФИЦИТИ, които дефицити се изказват с на практика нищо не значещото “липса на духовност”. И понеже е “духовност”, веднага се обръщаме към религията, защото религията е “духовна”. Спрямо КАКВО е “духовна” религията?
Най-лесният отговор, който хрумва всекиму, е, че религията е “духовна” спрямо чисто утилитарните стремежи и желания, които не се съобразяват с нищо друго освен със себе си. Тоест спрямо определен вид “опредметен” егоизъм, активно действащ в името на собственото си задоволяване.
Това е едната страна. Другата обаче изведнъж се явява като идея за НАЦИЯ. Цитират се например думите на митрополит Климент (Друмев), че “ако няма Православие, няма и България”, казани в съвсем РАЗЛИЧЕН контекст. Общо излиза, че “духовност” и “нация” са едва ли не взаимно зависими неща. Ако едното го няма, няма го и другото. Без извинение – дрън-дрън!
Самата идея за тясната връзка между Православието и идентичността на нацията НЯМА НИЩО ОБЩО с Православието. Нейният произход се корени, грубо казано, в немския романтизъм от 18 век, преминал и съответно преформулиран в Русия и Гърция, а оттам и у нас. Той е тясно обвързан с идеята за националната идентичност и преди всичко с НАЦИОНАЛНАТА ДЪРЖАВА. Независимо дали такива процеси се наблюдават в България, в Гърция, в Русия и т.н., те са НЕПРАВОСЛАВНИ. Това трябва да е категорично ясно и да се спре най-сетне с лаическото бъбрене по тази тема.
Нека се върнем обаче на странното понятие “духовност”. Мнозинството от хората, които говорят за “липса на духовност”, всъщност имат предвид видимата за всеки в ежедневния му опит НЕЕТИЧНОСТ в поведението и в мисленето. Работата е там обаче, че на личностно равнище етичното поведение не е строго зависимо от това дали си религиозно вярващ или атеист. С други думи, един човек МОЖЕ да бъде ДОБЪР човек, без да е религиозно вярващ, по същия начин, по който един религиозно вярващ МОЖЕ и да НЕ Е ДОБЪР ЧОВЕК. Тоест това дали си етичен и, най-общо, добър човек не зависи пряко от това дали си вярващ човек.
Тези неща зависят най-вече от СЕМЕЙНОТО ВЪЗПИТАНИЕ. В съвременността обаче именно семейството е онази “институция”, която се разпада най-бързо. Семейството не е просто съжителство между двама души (и техните деца) – семейството е ТРАДИЦИЯ и РОД, то е ИСТОРИЯ. В тази история се проектират връзките между отделни родове и житейски съдби. В Църквата семейството е т.нар. ДОМАШНА ЦЪРКВА. Излиза в крайна сметка, че ако трябва да се въвежда някаква форма на обучение по религия в училищата, то и родителите на тези деца ТРЯБВА да я посещават. Нали така? Това го казвам мимоходом.
От своя страна методиката на всяко ОБУЧЕНИЕ е “инструментална”, а не “възпитателна”. “Възпитателното” въздействие на училището е опосредствано. Най-просто казано, с натрупването на познания децата постепенно се “възпитават” да взаимодействат със света и с наличната култура в нейната цялост. Липсата на добро образование, а не на “възпитание” в собствения смисъл на думата, може да бъде проблем – както за самия човек, така и за обществото, в което живее.
Дали тогава религиозното обучение не е елемент изобщо от ДОБРОТО ОБРАЗОВАНИЕ? Всъщност това е въпросът. Той обаче сам по себе си не зависи от наличието или неналичието на религиозно обучение, а от цялостата концепция за ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ. Тази концепция от своя страна се поражда от РАЗБИРАНЕТО за културните процеси, протичащи в съвременния свят. Има ли у нас такова добре артикулирано, интелектуално РАЗБИРАНЕ, което да е поставено в основата на КОНЦЕПЦИЯ ЗА ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ? Разбиране, което едновременно отчита общия процес и неговите специфики и съответно умее да изработи стратегия. Не мисля.
Нещата опират в крайна сметка до онова, което се нарича КУЛТУРНА ПОЛИТИКА и което днес у нас се схваща като просто даване на пари за кино, театър, литература и прочие; като управляване на финансови средства в “културата”. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА е нещо съвсем различно. Наистина ли не се вижда, че “управляването на финансови средства”, което се провижда за много хора като политика в “културната област”, е базирано върху същото УТИЛИТАРНО мислене, което практически пък всички разглеждат като противоположно на “духовността”? Парадокс? Не, не е парадокс, а – съжалявам – “емоционален пубертет”, за да не се изразя по-рязко.
А може ли без пари? Там е работата, че не може. Ето как понятието за “духовност”, както го мислим, се оказва прекалено тясно. То ВКЛЮЧВА в себе си и утилитарните стремежи. Пак се връщаме на семейното възпитание. Да изкарваш добри пари и да живееш добре означава да си ДОБРЕ ОБРАЗОВАН и ПОЧТЕН. У нас обаче да изкарваш добри пари и да живееш добре все повече се разбира като агресивно и безпардонно вземане и самоналагане. Дали ТОВА разбиране би било смекчено от обучение по религия в училище аз не мога да кажа. Това са прекалено много лични съдби, за да се даде общовалиден отговор. В чисто систематичен порядък обаче – едва ли.
Като обобщение – на първо място, следва да има ОБЩА КОНЦЕПЦИЯ ЗА ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ, въз основа на която да се изработи и стратегия. Тук се включват много повече неща, отколкото дали ще се преподава и религия или не. По-скоро в едно ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ религията НАИСТИНА следва да има своето място. Работата е там, че у нас самото образование не отговаря на редица условия, а щом самото образование не отговаря, то как с въвеждането на предмет по религия това ще се “оправи”?! За кой ли път демонстрираме “културна незрялост” и в опита си да бъдем “като възрастните” върху окапания анцуг връзваме вратовръзката на татко...
понеделник, 27 септември 2010 г.
петък, 28 май 2010 г.
Девиантните
Просмукан от цигари хол на социометрично семейство. Да речем, в София, защото и друго да речем, ще е все тая, както е все тая и ако въобще не го речем. Но твърде много мълчание се наслои, което все пак е странно да се каже, защото, от друга страна, грамади от словеса се натрупаха. Забелязали ли сте колко са? Поради тази причина по българските земи, които са тракийски и македонски, и византийски, и турски, и на Тангра бога – та по тези простори прастари с бисери прасета се кичат и кичът. То е и едно от обстоятелствата, препречващи пътя на българския гениален писател да бъде освен гениален, но и познат извън семейството си и съребрените драги роднини, с които заедно за родината милеят. За народа загуба велика, както проплаквал, колчем се сетел, Иванчо Йотата. Ние също милеем и проплакваме, да не решите, че не милеем и че не проплакваме, само че засега не сме открили как да милеем и как да проплакваме още повече, защото милеенето по площадите и по вестниците е сложна работа и не е за всеки.
Просмукан от цигари хол на подсоциометрична семейна двойка. Съпругът – почтифилософ от университетските, безработен, съпругата – малкосоциолог от институтските, работи като продавачка на кърпи и чорапи. Имат син и дъщеря – единият ходи с почти смъкнати гащи, другата и тя натам клони.
Той: “Живял е нявга в Туркестан един велик и зъл султан...”
Тя: Ей, наду ми главата с тая песен от снощи още...
Той: “Той имал чудна дъщеря...”
Тя: Подай ми цигарите... И запалката де!
Той: До тебе е...
Тя: А, да, мерси...
Той: “Той имал чудна дъщеря...”
Тя: Видя ли бележката за тока?
И така. Дом. По-точно - недвижима собственост. Хол. Псевдоперсийски килим – моден писък от време оно, малко книги, диван, ниска маса с пукнато стъкло. Два изтърбушени фотьойла, свален радиатор, телевизор в секцията с цвят на сварено пиле. На масата – вестник, до вестника – пепелник. Той и тя. От време на време – котка. Момент – сутрин. Време – един път. Ден – като всеки друг след вечерния блясък на големия град.
Той (с дистанционното на телевизора): Американците май ще нападнат Иран. Какво ще правим тогава? Ама и наште дупедавци...
Тя: Вчера котката пак ровила в саксиите...
Котката преминава по килима и се настанява на единия фотьойл.
Той: Разбираш ли колко е тъпо да ходим на избори, като политиците си правят каквото си искат... Ама прост народ сме това, българите! Прост! Дето вика Раковски – не народ, а мърша...
Тя: Не е Раковски, а Славейков. И вместо да философстваш, че всички са ти виновни, да беше почнал някаква работа...
Той: И каква работа? Да се хвана като Георгиев пазач ли?
Тя: Ако трябва и пазач... Здрав и прав мъж си, макар че напоследък нещо...
Той: Какво намекваш?
Тя: То си е меко. Казвам ти, стегни се и си намери работа!
Той: Намери си ти, като си толкоз ербап...
Тя: Ей, и това ми било мъж. Ама вие всичките сте такива...
Той: Нали искахте еманципация. Пък после хем еманципация, хем да са дами...
Тя: Идиот...
Той: “Живял е нявга в Туркестан...”
Котката скача от фотьойла и излиза от хола.
Когато се случи така в годините, че някое село опустее, съществува изразът “Шурале го е проклел”. В днешните дни, които са едновременно постмодерни и пренеприятни, шурале вече не ходят по селата, а са мигрирали в градовете и се крият или в българския парламент, или между храстите в парковете. Оттам дебнат и като видят да наближава сама жена или млади гимназистки, изскачат пред тях с навирен рог с влажно око.
Тя: В събота е Задушница. Мисля да идем на гроба на мама... От колко време вече не съм ходила на гроба на мама. Тия дни си мислех за нея, сънувах я...
Той: Не обичам да ходя по гробища. Там сякаш всички са длъжни да ходят да се самосъжаляват и... Абе, въобще, не ми е приятно.
Тя: Не ви разбирам вас, мъжете. Страхувате се от всичко, от един зъболекар, корем да ви заболи – рак е, лигльовци, на гробищата му прилошава, щото, нали, много за умен се има. Ама така е, като не давате живот, не ви и стиска да го понасяте.
Той: Айде сега феминистките дивотии. Те все, те най, ние идиотите, ние безотговорните, ние слабаците – само те златни...
Тя: Не е така, не обобщавай, обаче не е ли истина? Я се виж себе си и после ми разправяй. Разбирам да беше направил нещо свястно, къща да беше построил, ами то с апартамента от ваште се задоволяваш, щото те мързи като не знам какво. И тръгнал да говори, да критикува. Умници като тебе - много. Ама само това знаете. Прочел няколко книжки и вече си мисли, че светът му е ясен и животът трябва да се съобразява с книжките му. А другите кучета ги яли. Лилето сутринта с 50 стотинки го изпратих детето на училище. Срам ме е, от детето ме е срам и ми е жал, като я гледам как си мълчи и нищо не казва. Пък съученичките й... Обаче на теб какво ти пука...
Той: Такъв е животът...
Тя: Какъв е животът? Ти ли ще ми говориш за живота? Животът му бил виновен, с живота се оправдава. Ами живей го тоя живот бе, некадърнико! Хората се блъскат като гламави, на Данка мъжът й от сутрин до вечер бачка като ненормален на две места, завърши второ висше междувременно, защото, викал, че сега с неговата специалност няма много бъдеще. И се хванал човекът, дето се вика, с децата пак се хванал да учи. Обаче те ходят на почивки и децата им като кукли. Ти ще ми разправяш за живота! Дето на Данка на мъжа й на малкия му пръст не можеш да стъпиш, обаче нали си голям интелектуалец... Ама интелектуалното ти е само да пускаш саркастични забележки пред телевизора. Айде, гледай си работата... Опружил се тука...
Най-незабележимо в долните слоеве на Римската империя започва да се губи онова чувство за традиционна привързаност и локален патриотизъм, на което се крепят горните слоеве. Само че, както би се изразил трудолюбивият и много симпатичен мъж на Данка, дайте сега да се не отклоняваме от истинските проблеми на деня. А какви, ще попитате, са истинските проблеми на деня? Мъжът на Данка ще ви отговори. Той ги разбира нещата. Всъщност вие също ги разбирате т.нар. неща. Нали ако не са т.нар., няма да са неща, а щения. Така че нека да оставим слоевете в империята и да насочим по-бързо вниманието си към курбана, защото като лояса, после за нищо не става. Така де, цял слой лой.
Той става и излиза от хола.
Тя: Е на това си майстор... Като не ти харесва нещо, и айде... Боже, Боже...
Той (от коридора): Абе отивам да взема цигари... Все аз съм ти крив. Писна ми вече...
Тя: И с какви пари ще ги вземеш цигарите, ако мога да попитам?
Той: Все за толкоз имам...
Тя: Пак си взел от някого назаем... Как ще ги връщаме, до гуша затънахме, не мога хората да погледна в очите...
Той излиза и хлопва външната врата зад себе си.
Тя: Боже, Боже...
Котката рови в саксията, поставена на хладилника в кухнята. Избутва я и тя пада отгоре върху тенджерата с боб. Бобът се разплисква по пода, а котката се сурва зад хладилника. Пред входа хормонално луди ученици пушат и вият с мутиращи гласове. Съученичките им пищят с алармата на автомобила на гореспоменатия Георгиев. Гореспоменатият Георгиев в момента пази чужди коли, така че неговата кола пищи ли пищи. Всичко е някак смотано. Всичкото обаче е абстракция. Важното е да се разгледат фактите. Сега тя става и отива в кухнята да разгледа фактическото състояние на разсипаната манджа по теракотката се измъква иззад хладилника и побелява хамелеоноподобно, седи насреща и плаче за Персея юнакагеоргиева отгоре тупа чаршаф. От чаршафа падат интимни телонавирвания и потупвания. Тупа-туп, сър-цесър-цесър. Безсърдечните инфаркти на безплодното съешаване на житиетата. Макабрено, твърде макабрено. Всъщност нещата не стоят така. Нещата, от една страна, стоят, разбира се, така, но все пак, от друга страна, не може да се обобщава сега. Бобът не бива да бъде обобщаван, пък и голяма работа е да обобщиш един боб.
Тя: Като гледам как стоят работите, мисля, че повече няма да мога да издържа.
Той (междувременно върнал се от магазина): Цигара искаш ли?
Тя: Данка и мъжът й ги отказали. Те живеят здравословно...
Той: Цигара?
Тя: Сипи и малко ракия. Уф, като си помисля как биха могли да стоят работите в тази кухня, си викам, че повече сигурно няма да мога да издържа.
Той: Като не издържиш, голяма работа. И аз няма да издържа.
Тя: Да бе, а за децата не помисляш ли...
Той: Да мисля, да мисля – колко да мисля...
Тя (палейки цигара): Наздраве! Ти в главата не си много силен, така че недей...
Той: Наздраве! Няма...
Тя: За децата трябва да помислим.
Мислят, а слънцето се е вдигнало и балконът им е в сянка. На Витоша все още има сняг, но те не могат да го видят поради новия строеж пред блока. Там преди имаше градинка, където играеха като деца. Те така се и запознаха, още като деца там, в градинката. Бабите им също се познаваха. Родителите им си ходеха на гости и когато те се ожениха накрая, никой не се учуди. Нещо повече, очакваше се точно това да направят. Първа любов без изненади. Така преминаваха годините. Радваха се на първото дете, после се радваха на второто дете. Радваха се, когато комунизмът падна наужким. Плакаха, когато умря майката на жената. Скърбяха за бащата на мъжа. Ядосваха се, когато останаха без работа. Надяваха се, когато едни приятели направиха частна фирма. Станаха скептици, когато мутрите пребиха приятелите им. Отчаяха се, когато им поискаха да си платят вноските в здравната каса. Примириха се, когато синът им престана да се прибира по няколко седмици, а дъщеря им не желаеше да им каже къде ходят – и той, и тя. Най-накрая се скараха. Нямаше любов помежду им, само от време на време секс, защото желанията не изчезват по същия начин като чувствата. Навици. Някакви глупости по телевизията. Пък после се чудете защо са се самоубили групово. Така да се каже. Защото те не са група, само двамата си бяха. И не са се самоубили. Глупости пишат. Съпрузите не правят така. Бракът е друго нещо. Старият им бойлер гръмнал, казвах им... Вестникарска му работа, Георгиев! Вестникарска.
Георгиев: Абе журналисти, чудят се какво да измислят! Ами аз сега какво да правя, а? Кажи бе, Пешо, какво да правя, половината ми апартамент за нищо не става след тоя гръм! Плочата в банята се откъртила, ей такава дупка зее. Да не ти разправям!
Пешо: Здраве да има, другото се нарежда...
Георгиев: Какво да правя сега? Пък и 1000 лева имаха да ми връщат!
Просмукан от цигари хол на подсоциометрична семейна двойка. Съпругът – почтифилософ от университетските, безработен, съпругата – малкосоциолог от институтските, работи като продавачка на кърпи и чорапи. Имат син и дъщеря – единият ходи с почти смъкнати гащи, другата и тя натам клони.
Той: “Живял е нявга в Туркестан един велик и зъл султан...”
Тя: Ей, наду ми главата с тая песен от снощи още...
Той: “Той имал чудна дъщеря...”
Тя: Подай ми цигарите... И запалката де!
Той: До тебе е...
Тя: А, да, мерси...
Той: “Той имал чудна дъщеря...”
Тя: Видя ли бележката за тока?
И така. Дом. По-точно - недвижима собственост. Хол. Псевдоперсийски килим – моден писък от време оно, малко книги, диван, ниска маса с пукнато стъкло. Два изтърбушени фотьойла, свален радиатор, телевизор в секцията с цвят на сварено пиле. На масата – вестник, до вестника – пепелник. Той и тя. От време на време – котка. Момент – сутрин. Време – един път. Ден – като всеки друг след вечерния блясък на големия град.
Той (с дистанционното на телевизора): Американците май ще нападнат Иран. Какво ще правим тогава? Ама и наште дупедавци...
Тя: Вчера котката пак ровила в саксиите...
Котката преминава по килима и се настанява на единия фотьойл.
Той: Разбираш ли колко е тъпо да ходим на избори, като политиците си правят каквото си искат... Ама прост народ сме това, българите! Прост! Дето вика Раковски – не народ, а мърша...
Тя: Не е Раковски, а Славейков. И вместо да философстваш, че всички са ти виновни, да беше почнал някаква работа...
Той: И каква работа? Да се хвана като Георгиев пазач ли?
Тя: Ако трябва и пазач... Здрав и прав мъж си, макар че напоследък нещо...
Той: Какво намекваш?
Тя: То си е меко. Казвам ти, стегни се и си намери работа!
Той: Намери си ти, като си толкоз ербап...
Тя: Ей, и това ми било мъж. Ама вие всичките сте такива...
Той: Нали искахте еманципация. Пък после хем еманципация, хем да са дами...
Тя: Идиот...
Той: “Живял е нявга в Туркестан...”
Котката скача от фотьойла и излиза от хола.
Когато се случи така в годините, че някое село опустее, съществува изразът “Шурале го е проклел”. В днешните дни, които са едновременно постмодерни и пренеприятни, шурале вече не ходят по селата, а са мигрирали в градовете и се крият или в българския парламент, или между храстите в парковете. Оттам дебнат и като видят да наближава сама жена или млади гимназистки, изскачат пред тях с навирен рог с влажно око.
Тя: В събота е Задушница. Мисля да идем на гроба на мама... От колко време вече не съм ходила на гроба на мама. Тия дни си мислех за нея, сънувах я...
Той: Не обичам да ходя по гробища. Там сякаш всички са длъжни да ходят да се самосъжаляват и... Абе, въобще, не ми е приятно.
Тя: Не ви разбирам вас, мъжете. Страхувате се от всичко, от един зъболекар, корем да ви заболи – рак е, лигльовци, на гробищата му прилошава, щото, нали, много за умен се има. Ама така е, като не давате живот, не ви и стиска да го понасяте.
Той: Айде сега феминистките дивотии. Те все, те най, ние идиотите, ние безотговорните, ние слабаците – само те златни...
Тя: Не е така, не обобщавай, обаче не е ли истина? Я се виж себе си и после ми разправяй. Разбирам да беше направил нещо свястно, къща да беше построил, ами то с апартамента от ваште се задоволяваш, щото те мързи като не знам какво. И тръгнал да говори, да критикува. Умници като тебе - много. Ама само това знаете. Прочел няколко книжки и вече си мисли, че светът му е ясен и животът трябва да се съобразява с книжките му. А другите кучета ги яли. Лилето сутринта с 50 стотинки го изпратих детето на училище. Срам ме е, от детето ме е срам и ми е жал, като я гледам как си мълчи и нищо не казва. Пък съученичките й... Обаче на теб какво ти пука...
Той: Такъв е животът...
Тя: Какъв е животът? Ти ли ще ми говориш за живота? Животът му бил виновен, с живота се оправдава. Ами живей го тоя живот бе, некадърнико! Хората се блъскат като гламави, на Данка мъжът й от сутрин до вечер бачка като ненормален на две места, завърши второ висше междувременно, защото, викал, че сега с неговата специалност няма много бъдеще. И се хванал човекът, дето се вика, с децата пак се хванал да учи. Обаче те ходят на почивки и децата им като кукли. Ти ще ми разправяш за живота! Дето на Данка на мъжа й на малкия му пръст не можеш да стъпиш, обаче нали си голям интелектуалец... Ама интелектуалното ти е само да пускаш саркастични забележки пред телевизора. Айде, гледай си работата... Опружил се тука...
Най-незабележимо в долните слоеве на Римската империя започва да се губи онова чувство за традиционна привързаност и локален патриотизъм, на което се крепят горните слоеве. Само че, както би се изразил трудолюбивият и много симпатичен мъж на Данка, дайте сега да се не отклоняваме от истинските проблеми на деня. А какви, ще попитате, са истинските проблеми на деня? Мъжът на Данка ще ви отговори. Той ги разбира нещата. Всъщност вие също ги разбирате т.нар. неща. Нали ако не са т.нар., няма да са неща, а щения. Така че нека да оставим слоевете в империята и да насочим по-бързо вниманието си към курбана, защото като лояса, после за нищо не става. Така де, цял слой лой.
Той става и излиза от хола.
Тя: Е на това си майстор... Като не ти харесва нещо, и айде... Боже, Боже...
Той (от коридора): Абе отивам да взема цигари... Все аз съм ти крив. Писна ми вече...
Тя: И с какви пари ще ги вземеш цигарите, ако мога да попитам?
Той: Все за толкоз имам...
Тя: Пак си взел от някого назаем... Как ще ги връщаме, до гуша затънахме, не мога хората да погледна в очите...
Той излиза и хлопва външната врата зад себе си.
Тя: Боже, Боже...
Котката рови в саксията, поставена на хладилника в кухнята. Избутва я и тя пада отгоре върху тенджерата с боб. Бобът се разплисква по пода, а котката се сурва зад хладилника. Пред входа хормонално луди ученици пушат и вият с мутиращи гласове. Съученичките им пищят с алармата на автомобила на гореспоменатия Георгиев. Гореспоменатият Георгиев в момента пази чужди коли, така че неговата кола пищи ли пищи. Всичко е някак смотано. Всичкото обаче е абстракция. Важното е да се разгледат фактите. Сега тя става и отива в кухнята да разгледа фактическото състояние на разсипаната манджа по теракотката се измъква иззад хладилника и побелява хамелеоноподобно, седи насреща и плаче за Персея юнакагеоргиева отгоре тупа чаршаф. От чаршафа падат интимни телонавирвания и потупвания. Тупа-туп, сър-цесър-цесър. Безсърдечните инфаркти на безплодното съешаване на житиетата. Макабрено, твърде макабрено. Всъщност нещата не стоят така. Нещата, от една страна, стоят, разбира се, така, но все пак, от друга страна, не може да се обобщава сега. Бобът не бива да бъде обобщаван, пък и голяма работа е да обобщиш един боб.
Тя: Като гледам как стоят работите, мисля, че повече няма да мога да издържа.
Той (междувременно върнал се от магазина): Цигара искаш ли?
Тя: Данка и мъжът й ги отказали. Те живеят здравословно...
Той: Цигара?
Тя: Сипи и малко ракия. Уф, като си помисля как биха могли да стоят работите в тази кухня, си викам, че повече сигурно няма да мога да издържа.
Той: Като не издържиш, голяма работа. И аз няма да издържа.
Тя: Да бе, а за децата не помисляш ли...
Той: Да мисля, да мисля – колко да мисля...
Тя (палейки цигара): Наздраве! Ти в главата не си много силен, така че недей...
Той: Наздраве! Няма...
Тя: За децата трябва да помислим.
Мислят, а слънцето се е вдигнало и балконът им е в сянка. На Витоша все още има сняг, но те не могат да го видят поради новия строеж пред блока. Там преди имаше градинка, където играеха като деца. Те така се и запознаха, още като деца там, в градинката. Бабите им също се познаваха. Родителите им си ходеха на гости и когато те се ожениха накрая, никой не се учуди. Нещо повече, очакваше се точно това да направят. Първа любов без изненади. Така преминаваха годините. Радваха се на първото дете, после се радваха на второто дете. Радваха се, когато комунизмът падна наужким. Плакаха, когато умря майката на жената. Скърбяха за бащата на мъжа. Ядосваха се, когато останаха без работа. Надяваха се, когато едни приятели направиха частна фирма. Станаха скептици, когато мутрите пребиха приятелите им. Отчаяха се, когато им поискаха да си платят вноските в здравната каса. Примириха се, когато синът им престана да се прибира по няколко седмици, а дъщеря им не желаеше да им каже къде ходят – и той, и тя. Най-накрая се скараха. Нямаше любов помежду им, само от време на време секс, защото желанията не изчезват по същия начин като чувствата. Навици. Някакви глупости по телевизията. Пък после се чудете защо са се самоубили групово. Така да се каже. Защото те не са група, само двамата си бяха. И не са се самоубили. Глупости пишат. Съпрузите не правят така. Бракът е друго нещо. Старият им бойлер гръмнал, казвах им... Вестникарска му работа, Георгиев! Вестникарска.
Георгиев: Абе журналисти, чудят се какво да измислят! Ами аз сега какво да правя, а? Кажи бе, Пешо, какво да правя, половината ми апартамент за нищо не става след тоя гръм! Плочата в банята се откъртила, ей такава дупка зее. Да не ти разправям!
Пешо: Здраве да има, другото се нарежда...
Георгиев: Какво да правя сега? Пък и 1000 лева имаха да ми връщат!
Утрини
Рано е. На площада, под ароматните липи, са насядали трима мъже и пият кафе. Пушат. Чакат вестниците, преди да дойде минният рейс с нощната смяна. Откъм боровете се чува крясък на сойка, някъде бързо потропва кълвач, реката шуми, на гарата електрически локомотив включва двигателите си и се смесва с бръмченето на моторна косачка по задната улица. Лек ветрец раздвижва клоните на върбата над бронзовия паметник. Слънцето не се е подало иззад баира, но върховете на боровете вече се губят в светлината му. Сутрините все още са мразовити, над площадчето лъха на топъл хляб. Две баби излизат от фурната, приказват си нещо и тръгват надолу. Изведнъж църковната камбана започва да бие и птиците рязко излитат.
- Седем часа - казва единият - едър мъж, около 40-годишен, и поглежда часовника си, - поп Петър по радиото гледа. Да си свериш часовника по него! - пластмасовата чашка в грубата му шепа е като врабче яйце. - Розата пак ще се сърди, че го събудил. Пак ще има - попе, попе, да те лопам… А, чакай… ей-й-й, добре, че я видях… - скача бързо и изтичва до пътя. - Лельо Денке, лельо Денке! - вика и възрастните жени се обръщат. - Лельо Денке, кажи на Стоян… ее-е тая камбана! - маха с ръка. - Чакайте! - и се затичва към тях.
- Какво бе, Иванчо? - леля Денка, жена между 70 и 80-годишна, възпълна, с шарена забрадка и малки мустачки, се упътва насреща му. - Уф, тая камбана, не мож си чу приказката!
- Лельо Денке, кажи на Стоян, че надвечер ще мина… той знае… за колата… Че утре, живот и здраве, ще вървим.
- Добре, Иванчо, ще му кажа! Майка ти как е?
- По-добре е сега, от снощи, ама нали знаеш!
- Е, тъй ше й то! Нали знайш, то жив човек - се го боли! Божа работа. Най-хубаво утре да идете.
-Тъй ше й тя… - бърка в джоба на ватенката. - Да не забравиш…
- Няма, няма! Айде, лека работа!
- Айде!
Леля Денка придърпва жилетката си, премества в другата ръка платнената торба с хляба и тръгва надолу да настигне комшийката си. Иван се обръща бавно, вадейки пакета с цигарите, навежда се, пали нова цигара и се запътва обратно към масите.
- Абе какво направи тоя човек, бе! Все закъснява. Вестниците му ги карат в пет! Рейса ей сега ще дойде! - мъжът до него се закашля и храчи в тревата. Той е по-млад, слабичък, но жилест, лицето му е надупчено от шарка, очите му са тъмни и нервни. Личи си, че не си е доспал. - Абе, Пеньо, адашът ти да не се е успал? Нали снощи бехте заедно?
- Адаша нема да дойде днеска, Кольо - третият отпива от чашата и смачка празния пакет. - Кравата му се разболяла и ще ходи за ветеринарния.
- Ти немаш ли уста бе, за кво мръзнем тука! - Никола ядосано хвърля запалката си на масата, тя обръща една чаша и пада на асфалта.
- По-леко де, по-леко! Огнян - на книжарницата - е днеска с пощата. Вчера се разбраха да го замести за днеска. Иване, я дай една от твойте!
- Аха! Да бе! Ти Огнян ако чекаш, много има да чекаш - Никола още не се е успокоил, макар и да говори по-тихо. Навежда се и вдига запалката. Подава я на Пеньо. - Знам го аз Огнян, той, щом каже в седем, чекай го в десет. Бамбашка работа. Ротният навремето вика налево, той се върти наопаки. Чудя се как взе книжка за кола.
- Абе рече, че той ще иде за вестниците днеска, пък ще видим. Ти все си махнаджия, все си крив…
- Абе, чекай си го Огнян, чекай го, пък аз отивам за баничка! - Никола става, вдига си сака. - Давайте да вървим вътре, тя работата е ясна! Огнян! Оня ден го гледам на реката, на Кръстов вир… вторачил се. Гл-ее-еда. Викам му, Огняне, Огняне, да те треска кой те фане! - смее се. - Не бе, приятел е, свестно момче е, ама си е вейнат! Бай Радой, баща му, Бог да го прости, имаше една приказка, дето съм я запомнил от него, нали си беше гавраджия…
- Гавраджия я, и ти си същият, да не сте нещо род! - Иван се изправя, взема си сака и го перва с едрата си ръка по гърба. - Остави го, ами айде, че рейсът идва!
Отгоре се задава малък “Чавдар” и спира пред паметничето. Още няколко души излизат от фурната и от кафето.
- Бай Радой викаше - аз кат` съм Радой, ти дан`си от сой! А, ей го бе, а стига бе, ама тоя взе че дойде!
Очукан “Форд” паркира пред книжарницата и от него слиза слаб мъж, още младолик, леко олисял. Отваря вратата отзад и започва да вади пакети с вестници на тротоара. Мъжете - и чакащите, и прибралите се, на групи тръгват към него. Смеят се, явно Никола пак е казал нещо. Единият от нощната смяна - по-възрастен, висок и с дълбоки белези на бузата и на челото, се приближава до Иван и го хваща под ръка:
- Ваньо, как е мама?
- По-добре е май! От снощи е по-добре!
- Мислех дали да не се обадим на Мария?
- Аз й се обадих снощи, след като тръгна. Сигурно ще дойде утре или вдругиден. И тя не можа да каже точно, ама ще дойде.
- А, добре! Утре ще вървим ли?
- Да. Ей сега видях леля Денка и й казах да каже на Стоян за колата.
- Добре.
- Ти кво тъй?
- Ами, нищо, уморих се.
- Отивай почивай, пък после…
- А, почивка! Кой ще изкара козите?
- Аз ги пуснах отзарана, бате. Отзад, до леля Къна, тя ще ги наглежда.
- Абе тя, жената, няма си друга работа, наште кози да оправя. Аз сега само ще хапна, ще се поумия малко и ще ги изкарам нагоре.
- Както искаш, ама по-добре почини малко. Следобед, като си дода, трябва да идем да приберем струга, нали знаеш. От оня ден приказвах с Добри. Свършил си е работата. Да видим как ще го прекараме.
- Ще се оправим. А докторът идва ли?
- Беше.
- И?
- Ами кво, същото.
- Не рече ли нещо.
- Кво да каже. Вика, най-добре в града, вика. Там имат рентген. Аз, вика, тука нищо не мога повече да кажа, докато няма снимки.
- Аха. Взе ли вестник?
- Не съм още, ей сега таман мислех.
- Кажи на Ганчо да изчака малко, няма да закъснеете, има време!
- А той де го?
- Сигурно за кафе е отишъл. Ей го там. Кажи му, пък аз ще ида да купя.
- Аха.
Прозорецът над книжарницата се отваря с хлопане и се подава главата на дядо Драгни.
- Огнянчо, Огнянчо - запази ми един “Труд” бе, аз ей сега…!
- Добре, бай Драгне, ще ти отделя!
- Аз ей сега ще сляза… К’во ново, има ли нещо?
- Все си е същото!
- Огнянчо-пеликанчо, как стана толкоз рано бе, чедо? - Никола се приближава заедно с още няколко души. - Да не си накарал Ленчето да ти държи оная работа, да не мож спа, а? - мъжете се смеят, докато бъркат по джобовете си за парите.
- О, Коле! - Огнян добродушно се усмихва и вади последния пакет вестници от колата, оставя го на тротоара до другите и хлопва капака. - Има какво да държи - държи! Нали така, бай Драгне?
Дядо Драгни, който току-що е излязъл от съседната на книжарницата портичка, се засмива:
- Така беше, ама аз май веке съм забравил!
- А, забравил, гледам те как подкачаш булките! - намесва се един от работниците.
- На човек кво му остава, Пешко! Ти ела на мойте години, пък…
- То ний да ги доживеем твойте години, бай Драгне - Огнян му подава един вестник. - Не бързай, после ще платиш!
- Абе аз сега да ти дам, че после…
- Айде по-живо, че нема да ви чекам - кой купил, купил - да вървим, че по пътя нагоре има свличане и ме бави - Ганчо, шофьорът на микробуса, към петдесет-петдесет и пет годишен, стои от другата страна на улицата и дояжда кифлата си.
- Ей-й, нема страшно, Гена! Нема да се плашиш - Никола се обръща. - Ще стигнем, без нас нема как!
- Абе, нема, ама…
- Спокойно де, идваме!
Мъжете припряно издърпват вестници от пакетите на тротоара, подавайки парите на Огнян, и един по един тръгват към рейсчето. Никола остава последен, озърта се и заговаря тихо:
- Оги, майка им на Иван и Сандо как е… разбра ли… че те нищо не казват?
- Не е добре. Одеве видях Капка, сестра е в поликлиниката…
- Че тя откога…
- От десетина дена. Видях я и ми каза - питах я де, нали говорихме с тебе оня ден, вика кака Стояна не е добре, вика. Докторът мислел, че ще излезе рак, ама не бил съвсем сигурен без снимка, ама почти бил сигурен.
- Ами те дали подозират?
- Абе май че знаят, ама човек нали все се надява…
- Кольо, айде бе, само тебе ли ще чекаме! - Ганчо се е подал от шофьорската кабина.
- Идвам де! - Никола пак се обръща. - Оги, говорихме си в бригадата да съберем по некой лев. Ти…?
- Е как!? Само ми кажи предварително, че да си направя сметката!
- Добре! Ама не казвай на Иван!
- Тъй и тъй ще разберат…
- Абе по-добре да не знаят засега. Като ги съберем, като им ги дадем, нема къде да мърдат.
- Прав си.
- Прав съм я! Айде, че сигурно с Гената вече се сродихме - махва с ръка и тръгва към микробуса. Преди да се качи, се обръща, ухилва се и извиква:
- Огняне, и да поздравиш Ленчето, нали!
Рейсчето прави няколко маневри на площада, обръща и тръгва нагоре по улицата.
Огнян отключва вратата на книжарницата и прибира останалите пакети вътре. След малко, като свършва, взема един вестник и се запътва към кафето. Поп Петър вече е там. Дядо Драгни се е настанил до него и му сочи във вестника. Явно нещо го е ядосало. Тук-там по масичките са насядали неколцина от служителите в кметството. Слънцето огрява част от площада, бронзовият паметник блясва. Към пейката пред пенсионерския клуб се е упътила баба Цанка и две котки с навирени опашки вървят подире й. Откъм гарата се понася локомотивна сирена. Гълъбите излитат и после отново се спускат пред фурната. Денят започва.
- Седем часа - казва единият - едър мъж, около 40-годишен, и поглежда часовника си, - поп Петър по радиото гледа. Да си свериш часовника по него! - пластмасовата чашка в грубата му шепа е като врабче яйце. - Розата пак ще се сърди, че го събудил. Пак ще има - попе, попе, да те лопам… А, чакай… ей-й-й, добре, че я видях… - скача бързо и изтичва до пътя. - Лельо Денке, лельо Денке! - вика и възрастните жени се обръщат. - Лельо Денке, кажи на Стоян… ее-е тая камбана! - маха с ръка. - Чакайте! - и се затичва към тях.
- Какво бе, Иванчо? - леля Денка, жена между 70 и 80-годишна, възпълна, с шарена забрадка и малки мустачки, се упътва насреща му. - Уф, тая камбана, не мож си чу приказката!
- Лельо Денке, кажи на Стоян, че надвечер ще мина… той знае… за колата… Че утре, живот и здраве, ще вървим.
- Добре, Иванчо, ще му кажа! Майка ти как е?
- По-добре е сега, от снощи, ама нали знаеш!
- Е, тъй ше й то! Нали знайш, то жив човек - се го боли! Божа работа. Най-хубаво утре да идете.
-Тъй ше й тя… - бърка в джоба на ватенката. - Да не забравиш…
- Няма, няма! Айде, лека работа!
- Айде!
Леля Денка придърпва жилетката си, премества в другата ръка платнената торба с хляба и тръгва надолу да настигне комшийката си. Иван се обръща бавно, вадейки пакета с цигарите, навежда се, пали нова цигара и се запътва обратно към масите.
- Абе какво направи тоя човек, бе! Все закъснява. Вестниците му ги карат в пет! Рейса ей сега ще дойде! - мъжът до него се закашля и храчи в тревата. Той е по-млад, слабичък, но жилест, лицето му е надупчено от шарка, очите му са тъмни и нервни. Личи си, че не си е доспал. - Абе, Пеньо, адашът ти да не се е успал? Нали снощи бехте заедно?
- Адаша нема да дойде днеска, Кольо - третият отпива от чашата и смачка празния пакет. - Кравата му се разболяла и ще ходи за ветеринарния.
- Ти немаш ли уста бе, за кво мръзнем тука! - Никола ядосано хвърля запалката си на масата, тя обръща една чаша и пада на асфалта.
- По-леко де, по-леко! Огнян - на книжарницата - е днеска с пощата. Вчера се разбраха да го замести за днеска. Иване, я дай една от твойте!
- Аха! Да бе! Ти Огнян ако чекаш, много има да чекаш - Никола още не се е успокоил, макар и да говори по-тихо. Навежда се и вдига запалката. Подава я на Пеньо. - Знам го аз Огнян, той, щом каже в седем, чекай го в десет. Бамбашка работа. Ротният навремето вика налево, той се върти наопаки. Чудя се как взе книжка за кола.
- Абе рече, че той ще иде за вестниците днеска, пък ще видим. Ти все си махнаджия, все си крив…
- Абе, чекай си го Огнян, чекай го, пък аз отивам за баничка! - Никола става, вдига си сака. - Давайте да вървим вътре, тя работата е ясна! Огнян! Оня ден го гледам на реката, на Кръстов вир… вторачил се. Гл-ее-еда. Викам му, Огняне, Огняне, да те треска кой те фане! - смее се. - Не бе, приятел е, свестно момче е, ама си е вейнат! Бай Радой, баща му, Бог да го прости, имаше една приказка, дето съм я запомнил от него, нали си беше гавраджия…
- Гавраджия я, и ти си същият, да не сте нещо род! - Иван се изправя, взема си сака и го перва с едрата си ръка по гърба. - Остави го, ами айде, че рейсът идва!
Отгоре се задава малък “Чавдар” и спира пред паметничето. Още няколко души излизат от фурната и от кафето.
- Бай Радой викаше - аз кат` съм Радой, ти дан`си от сой! А, ей го бе, а стига бе, ама тоя взе че дойде!
Очукан “Форд” паркира пред книжарницата и от него слиза слаб мъж, още младолик, леко олисял. Отваря вратата отзад и започва да вади пакети с вестници на тротоара. Мъжете - и чакащите, и прибралите се, на групи тръгват към него. Смеят се, явно Никола пак е казал нещо. Единият от нощната смяна - по-възрастен, висок и с дълбоки белези на бузата и на челото, се приближава до Иван и го хваща под ръка:
- Ваньо, как е мама?
- По-добре е май! От снощи е по-добре!
- Мислех дали да не се обадим на Мария?
- Аз й се обадих снощи, след като тръгна. Сигурно ще дойде утре или вдругиден. И тя не можа да каже точно, ама ще дойде.
- А, добре! Утре ще вървим ли?
- Да. Ей сега видях леля Денка и й казах да каже на Стоян за колата.
- Добре.
- Ти кво тъй?
- Ами, нищо, уморих се.
- Отивай почивай, пък после…
- А, почивка! Кой ще изкара козите?
- Аз ги пуснах отзарана, бате. Отзад, до леля Къна, тя ще ги наглежда.
- Абе тя, жената, няма си друга работа, наште кози да оправя. Аз сега само ще хапна, ще се поумия малко и ще ги изкарам нагоре.
- Както искаш, ама по-добре почини малко. Следобед, като си дода, трябва да идем да приберем струга, нали знаеш. От оня ден приказвах с Добри. Свършил си е работата. Да видим как ще го прекараме.
- Ще се оправим. А докторът идва ли?
- Беше.
- И?
- Ами кво, същото.
- Не рече ли нещо.
- Кво да каже. Вика, най-добре в града, вика. Там имат рентген. Аз, вика, тука нищо не мога повече да кажа, докато няма снимки.
- Аха. Взе ли вестник?
- Не съм още, ей сега таман мислех.
- Кажи на Ганчо да изчака малко, няма да закъснеете, има време!
- А той де го?
- Сигурно за кафе е отишъл. Ей го там. Кажи му, пък аз ще ида да купя.
- Аха.
Прозорецът над книжарницата се отваря с хлопане и се подава главата на дядо Драгни.
- Огнянчо, Огнянчо - запази ми един “Труд” бе, аз ей сега…!
- Добре, бай Драгне, ще ти отделя!
- Аз ей сега ще сляза… К’во ново, има ли нещо?
- Все си е същото!
- Огнянчо-пеликанчо, как стана толкоз рано бе, чедо? - Никола се приближава заедно с още няколко души. - Да не си накарал Ленчето да ти държи оная работа, да не мож спа, а? - мъжете се смеят, докато бъркат по джобовете си за парите.
- О, Коле! - Огнян добродушно се усмихва и вади последния пакет вестници от колата, оставя го на тротоара до другите и хлопва капака. - Има какво да държи - държи! Нали така, бай Драгне?
Дядо Драгни, който току-що е излязъл от съседната на книжарницата портичка, се засмива:
- Така беше, ама аз май веке съм забравил!
- А, забравил, гледам те как подкачаш булките! - намесва се един от работниците.
- На човек кво му остава, Пешко! Ти ела на мойте години, пък…
- То ний да ги доживеем твойте години, бай Драгне - Огнян му подава един вестник. - Не бързай, после ще платиш!
- Абе аз сега да ти дам, че после…
- Айде по-живо, че нема да ви чекам - кой купил, купил - да вървим, че по пътя нагоре има свличане и ме бави - Ганчо, шофьорът на микробуса, към петдесет-петдесет и пет годишен, стои от другата страна на улицата и дояжда кифлата си.
- Ей-й, нема страшно, Гена! Нема да се плашиш - Никола се обръща. - Ще стигнем, без нас нема как!
- Абе, нема, ама…
- Спокойно де, идваме!
Мъжете припряно издърпват вестници от пакетите на тротоара, подавайки парите на Огнян, и един по един тръгват към рейсчето. Никола остава последен, озърта се и заговаря тихо:
- Оги, майка им на Иван и Сандо как е… разбра ли… че те нищо не казват?
- Не е добре. Одеве видях Капка, сестра е в поликлиниката…
- Че тя откога…
- От десетина дена. Видях я и ми каза - питах я де, нали говорихме с тебе оня ден, вика кака Стояна не е добре, вика. Докторът мислел, че ще излезе рак, ама не бил съвсем сигурен без снимка, ама почти бил сигурен.
- Ами те дали подозират?
- Абе май че знаят, ама човек нали все се надява…
- Кольо, айде бе, само тебе ли ще чекаме! - Ганчо се е подал от шофьорската кабина.
- Идвам де! - Никола пак се обръща. - Оги, говорихме си в бригадата да съберем по некой лев. Ти…?
- Е как!? Само ми кажи предварително, че да си направя сметката!
- Добре! Ама не казвай на Иван!
- Тъй и тъй ще разберат…
- Абе по-добре да не знаят засега. Като ги съберем, като им ги дадем, нема къде да мърдат.
- Прав си.
- Прав съм я! Айде, че сигурно с Гената вече се сродихме - махва с ръка и тръгва към микробуса. Преди да се качи, се обръща, ухилва се и извиква:
- Огняне, и да поздравиш Ленчето, нали!
Рейсчето прави няколко маневри на площада, обръща и тръгва нагоре по улицата.
Огнян отключва вратата на книжарницата и прибира останалите пакети вътре. След малко, като свършва, взема един вестник и се запътва към кафето. Поп Петър вече е там. Дядо Драгни се е настанил до него и му сочи във вестника. Явно нещо го е ядосало. Тук-там по масичките са насядали неколцина от служителите в кметството. Слънцето огрява част от площада, бронзовият паметник блясва. Към пейката пред пенсионерския клуб се е упътила баба Цанка и две котки с навирени опашки вървят подире й. Откъм гарата се понася локомотивна сирена. Гълъбите излитат и после отново се спускат пред фурната. Денят започва.
В чест на орденоносците, на събудителите, на техните цезари и на личния им 24 май
Диванета. Тоест такива, които се разполагат в дивани. Дайте да не се обиждаме, нали!? Толерантоприроден бъди. О, да си роден в святата природа на родината е чест, която мнозина търсят със свещ. Ама не ще ги огрей. Разположи се в мек диван, разложи мисълта си на съставните й части. Час по час курдисвай честността си. С окултно око следвай деянията, скрити и тайни, на партократите и на техните ваятели. Спят там, почиват велики мъртъвци, така живи, както приживе са спали, все воини и принцове със знатно потекло. “Паяк, спускащ надолу нишката си, означава печелене на пари”, пише славният Хенрих Корнелий Агрипа фон Нетесхайм, рицар, доктор по гражданско и канонично право, съветник на Негово свещено величество цезаря и съдия в Прерогативния съд.
Да, да. Положи глава на морното си рамо. Ще получиш самородно крив врат. Ще получиш орден от президента на републиката пред вакла публика. Там, на Балкана. На Стара планина. Чик-чирик, вика врабчето и дебне трохите от устите. После го дава на заден ход: чирик-чик – защото го може. Левентоид. Всичко мога, всичко знам, аз вълшебник съм ебати. Защото един вид от буйна младост е прописало, вместо да се пропие. Отдало се на творчеството, музите го мушкали с пръст под завивките, та да не легне под пръстта ей така, за едното нищо. Общувало с по-големите с пламнали бузи. Hic mortui vivunt, hic muti loquuntur (Тук мъртвите са живи, тук немите говорят – надпис на библиотеките). Играло на жмичка до старост и запазило ума си непокътнат. Целта е постигната, родината с все сили рита камбаната. Дан-дан. Пръстите счупени, подут глезенът, в болницата гипс няма, от гладен доктор лекар не става. Професорът приема от два до четири, ама е на прием. После оная я крадат за претопяване. Дал Господ бронз. Дал Бог бюст. Дан-дан-дан. Дандания по вестниците. Да живеят роднините. В чужбина. Я кажи си, облаче ле бяло, отгде тръгна, где сега си спряло. Вятър работа. Роми плачат на пристанище.
Защото Андрей Тарковски умря. И баща му умря, ама след него. Всичко наопаки взе да става във вашия свят. Тоест започна да се случва. Нали онова, което се случва, винаги е по-кратко от това, което става.
Вот и лето прошло,
Словно и не бывало.
На пригреве тепло.
Только этого мало.
Всё, что сбыться могло,
Мне, как лист пятипалый,
Прямо в руки легло.
Только этого мало.
Понапрасну ни зло,
Ни добро не пропало,
Всё горело светло.
Только этого мало.
Жизнь брала под крыло,
Берегла и спасала.
Мне и вправду везло.
Только этого мало.
Листьев не обожгло,
Веток не обломало...
День промыт, как стекло.
Только этого мало.
(Арсений Тарковский, Стихи разных лет, 1983)
Ама нищо, ти да си здрав. Тоест вий да сте здрави. Толерантост е това, не е за всяка уста. Честит празник, орденоносни поети, писатели, художници и оратори! Може и да е на патерица, но ние сме си нефелни. Да живейте вие, на лаври лауреати и бъдещи на народното съзнание депутати. Представители.
Да, да. Положи глава на морното си рамо. Ще получиш самородно крив врат. Ще получиш орден от президента на републиката пред вакла публика. Там, на Балкана. На Стара планина. Чик-чирик, вика врабчето и дебне трохите от устите. После го дава на заден ход: чирик-чик – защото го може. Левентоид. Всичко мога, всичко знам, аз вълшебник съм ебати. Защото един вид от буйна младост е прописало, вместо да се пропие. Отдало се на творчеството, музите го мушкали с пръст под завивките, та да не легне под пръстта ей така, за едното нищо. Общувало с по-големите с пламнали бузи. Hic mortui vivunt, hic muti loquuntur (Тук мъртвите са живи, тук немите говорят – надпис на библиотеките). Играло на жмичка до старост и запазило ума си непокътнат. Целта е постигната, родината с все сили рита камбаната. Дан-дан. Пръстите счупени, подут глезенът, в болницата гипс няма, от гладен доктор лекар не става. Професорът приема от два до четири, ама е на прием. После оная я крадат за претопяване. Дал Господ бронз. Дал Бог бюст. Дан-дан-дан. Дандания по вестниците. Да живеят роднините. В чужбина. Я кажи си, облаче ле бяло, отгде тръгна, где сега си спряло. Вятър работа. Роми плачат на пристанище.
Защото Андрей Тарковски умря. И баща му умря, ама след него. Всичко наопаки взе да става във вашия свят. Тоест започна да се случва. Нали онова, което се случва, винаги е по-кратко от това, което става.
Вот и лето прошло,
Словно и не бывало.
На пригреве тепло.
Только этого мало.
Всё, что сбыться могло,
Мне, как лист пятипалый,
Прямо в руки легло.
Только этого мало.
Понапрасну ни зло,
Ни добро не пропало,
Всё горело светло.
Только этого мало.
Жизнь брала под крыло,
Берегла и спасала.
Мне и вправду везло.
Только этого мало.
Листьев не обожгло,
Веток не обломало...
День промыт, как стекло.
Только этого мало.
(Арсений Тарковский, Стихи разных лет, 1983)
Ама нищо, ти да си здрав. Тоест вий да сте здрави. Толерантост е това, не е за всяка уста. Честит празник, орденоносни поети, писатели, художници и оратори! Може и да е на патерица, но ние сме си нефелни. Да живейте вие, на лаври лауреати и бъдещи на народното съзнание депутати. Представители.
Няма време за съпружество
“Каква е реалността на съпружеството за безверното съзнание? Най-напред “секс”, “физиология”, с други думи тъкмо тази “плът”, за която френският поет Маларме, доста далечен от какъвто и да е християнски аскетизъм, толкова правдиво казва, че тя сама по себе си е, “уви”, нещо невесело. Ах, това им е хубавото на истинските поети, че макар и невярващи... не участват в рекламната пропаганда на ада... На второ място идва “психологията”, тоест спонтанните емоции, които по определение са преходни и противоречиви; на човека му “се искат” едновременно най-противоположни неща. Емоциите са си само емоции... Не стига, че “психологията” при такъв възглед е част без цяло; самата тя продължава да се дроби на гмеж от противоусети. На трето място е “социологията”: семейството като “клетка на обществото”. Невкусно. На четвърто – “икономиката”: съвместното водене на стопанство. Тъй-тъй. На пето – “моралът”. Още по-зле.” (Сергей Аверинцев, Брак и семейство: несвоевременен опит за християнски поглед върху нещата).
Изобщо отношението днес към съпружеския живот се гради върху някакви общи приказки без каквато и да било връзка с тайнствеността на човешката личност. От друга страна, имам чувството, че много от хората, вземащи отношение по въпроса, сякаш не са женени или омъжени. Ако някой от тях лично е разочарован от своята “половинка”, все пак това си е негов проблем, а не на обществото. Тук не ми се ще да говоря за църковния брак – какво представлява той, какви са неговите цели и смисъл. Впрочем много хора си мислят, че целта на брака са децата. От църковна гледна точка това, разбира се, не е така. Целта на брака е т.нар. домашна църква. Целта е – казано е още в началото на Стария завет – мъжът и жената “да бъдат една плът”. Да бъдат едно в Бога. Както и да е.
Ние днес сме особено влюбени във формулата “на мен така ми се иска”, “имам право да живея както си искам”. Че това въобще не е вярно, е ясно. Няма човек, който живее “както му се иска”, нито пък прави “каквото си пожелае”. Въпросът е защо се повтаря като мантра. Моят отговор е – за да се подмени смисълът на свободата на човека. Да се направи така, щото “свобода” и “произвол” да станат синоними. Тоест онази гмеж от противоусети, за която говори Аверинцев, да се превърне в “светогледна позиция”. Има една категория хора, които живеят по този начин. Уверявам ви, че това въобще не е приятно. С тях обикновено се занимават психиатрите и животът им никак не е лесен. Практически тази идеология, която ни се натрапва, цели да превърне живота ни в бъркотия от безсмислени болки. Не смея да говоря тук дали това се прави нарочно или не – по-скоро, струва ми се, както обикновено, повечето хора не знаят нито за какво говорят, нито какво искат.
От друга страна, много люде твърдят, че държавата няма право да им се бърка в личния живот. Съгласен съм. Но нека да продължим нататък тогава. При това положение да бъдат така добри, когато им се роди дете, да не го прехвърлят на държавата в някой дом, нито пък да искат от същата държава социални помощи. Иначе някак не е честно. Аз ще правя каквото си искам в леглото си и в дома си, а “продукта” от това правене ще прехвърля на другите, защото не ми се иска да се занимавам и с него. Брей.
Накрая, има ли смисъл, отговорете ми, да пиша тук и за онова, което обикновено се нарича човешка отговорност. Изглежда, няма нужда. Та нали много от нас държат да се самоосъществят като личности. Под личностно осъществяване те разбират професионалното и социалното израстване. От тази гледна точка от децата практическа полза няма, а ние държим на практическите ползи тук и сега. Децата пречат на “мъжката” подлост и на “женския” егоизъм. Няма време сега за децата. И после същите тези ми говорят, че са свободни и не просто го говорят, а си го и вярват. Както казах, повечето хора въобще не знаят какво приказват и какво точно искат...
Изобщо отношението днес към съпружеския живот се гради върху някакви общи приказки без каквато и да било връзка с тайнствеността на човешката личност. От друга страна, имам чувството, че много от хората, вземащи отношение по въпроса, сякаш не са женени или омъжени. Ако някой от тях лично е разочарован от своята “половинка”, все пак това си е негов проблем, а не на обществото. Тук не ми се ще да говоря за църковния брак – какво представлява той, какви са неговите цели и смисъл. Впрочем много хора си мислят, че целта на брака са децата. От църковна гледна точка това, разбира се, не е така. Целта на брака е т.нар. домашна църква. Целта е – казано е още в началото на Стария завет – мъжът и жената “да бъдат една плът”. Да бъдат едно в Бога. Както и да е.
Ние днес сме особено влюбени във формулата “на мен така ми се иска”, “имам право да живея както си искам”. Че това въобще не е вярно, е ясно. Няма човек, който живее “както му се иска”, нито пък прави “каквото си пожелае”. Въпросът е защо се повтаря като мантра. Моят отговор е – за да се подмени смисълът на свободата на човека. Да се направи така, щото “свобода” и “произвол” да станат синоними. Тоест онази гмеж от противоусети, за която говори Аверинцев, да се превърне в “светогледна позиция”. Има една категория хора, които живеят по този начин. Уверявам ви, че това въобще не е приятно. С тях обикновено се занимават психиатрите и животът им никак не е лесен. Практически тази идеология, която ни се натрапва, цели да превърне живота ни в бъркотия от безсмислени болки. Не смея да говоря тук дали това се прави нарочно или не – по-скоро, струва ми се, както обикновено, повечето хора не знаят нито за какво говорят, нито какво искат.
От друга страна, много люде твърдят, че държавата няма право да им се бърка в личния живот. Съгласен съм. Но нека да продължим нататък тогава. При това положение да бъдат така добри, когато им се роди дете, да не го прехвърлят на държавата в някой дом, нито пък да искат от същата държава социални помощи. Иначе някак не е честно. Аз ще правя каквото си искам в леглото си и в дома си, а “продукта” от това правене ще прехвърля на другите, защото не ми се иска да се занимавам и с него. Брей.
Накрая, има ли смисъл, отговорете ми, да пиша тук и за онова, което обикновено се нарича човешка отговорност. Изглежда, няма нужда. Та нали много от нас държат да се самоосъществят като личности. Под личностно осъществяване те разбират професионалното и социалното израстване. От тази гледна точка от децата практическа полза няма, а ние държим на практическите ползи тук и сега. Децата пречат на “мъжката” подлост и на “женския” егоизъм. Няма време сега за децата. И после същите тези ми говорят, че са свободни и не просто го говорят, а си го и вярват. Както казах, повечето хора въобще не знаят какво приказват и какво точно искат...
ПРОСТО СЕ ОГЛЕДАЙТЕ
“Но оптимизмът на епохата ни винаги е бил фалшив и обезкуражаващ, защото се е опитвал да докаже, че светът ни е по мярка. Християнският оптимизъм се гради върху факта, че светът не ни е по мярка.”
Честертън, “Ортодоксия”
“Който поучава кощунника, ще си спечели безславие, и който изобличава нечестивеца – петно” (Притчи 9:7), пише в Книгата на книгите. Така с риск да си спечелим безславие и да ни лепнат петното на нетолерантността ще се опитаме да поговорим за някои кощунства и нечестиви деяния у нас днес. Разбира се, част от казаното би могло да важи и за “цивилизования” свят въобще, но в случая ни интересува нашата родина, колкото и наивно да звучи. Предполагаме, че е наивно, тъй като в последно време думата “родина” е заменена от “дестинация”. Да не би част от хората да се срамуват да я използват, да не би да си мислят, че ще ги нарочат за несмислени романтици или за националисти, или за почитатели на отминалото (сякаш някой може да бъде почитател или враг на бъдещето)? Интересно би било да се види и кои са онези, нарочващите, но ще ни дойде в повече и обвинението във вяра в световната конспирация. Не за друго, а защото вярваме в Бога и в Неговия Единороден Син. Останалото можем да предполагаме, да отричаме или да утвърждаваме.
Лев Шестов пише: “С идеите и само с идеите трябва да се бори онзи, който иска да победи лъжата в света.” Тук няма място да се разпростираме върху идеите, затова ще се спрем накратко само върху някои днешни техни прояви, широко рекламирани и добре финансирани, като се придържаме единствено към православната християнска гледна точка според възможностите си.
“Обещават свобода, когато самите те са роби на развалата” (2Петр. 2:19) – тези думи на св. ап. Петър намериха потвърждение в недалечното ни минало. Не кой да е, а комунистическите велможи и техните слуги “доведоха демокрацията” у нас, разпределяйки помежду си онова, което вече бяха заграбили партийно. Те обещаха свобода и тази свобода се яви под формата на мутри, на продадени и продажни медии, на всевъзможни пошли шоупрограми и т.н. Те поеха вината с мезетата и след това станаха бизнесмени, посланици, съветници, носители на ордени. Дори и творци. С тях се случи същото като в пословицата - “псето се върна на своята бълвотина” и “изкъпаната свиня в тинната кал” (2Петр. 2:22). Те лицемерно прекръстиха улици и площади с имена на избити и на низвергнати от бащите им, защото не бяха чували никога думите на Христос: “Горко вам, лицемери, задето зидате гробници, украсявате паметниците на праведните и казвате: да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем съучастници в проливането на кръвта; с това сами против себе си свидетелствате, че сте синове на ония... Ето, оставя се вам домът ви пуст” (Мат. 23:29, 30, 31, 39). Междувременно голяма част от младите хора напуснаха домовете си и заминаха по света, докато “героите на нашето време” продължиха да се разстрелват къде публично, къде потайно, както си е отколе прието в терористичната им организация. Лъжеха с помощта на социолози (по-точно социомери), откърмени с правилното мляко на Димитровския комсомол, че пътят е верен и прав. Всъщност продължават да лъжат и днес. За онези малко по-млади читатели, които не знаят, “комсомол” означава “комунистический союз молодежи” (комунистически младежки съюз).
Едно старо и все пак глупаво възражение гласи, че хората могат да се променят и това не бива да им бъде отричано. Съгласни сме. Има само една подробност – толкова дълбока душевна промяна (на църковен език - покаяние) се познава, поне външно, по два начина: първо, защото човек се срамува до болка и от себе си, и от хората и или се самоубива, или става религиозен; второ, защото последното нещо, което би му хрумнало в тази ситуация, е отново да е на власт или да е рупор на общественото мнение. Това е психологически невъзможно. Така че нека не ни говорят за правото на промяна. Покаяние от богохулниците нямаше, няма и най-вероятно няма и да има. Съществува едно записано пророчество на св. Серафим Саровски Чудотворец, който, след като описва доста точно онова, което ще се случи в Русия, казва, че единствено всенародното покаяние може да направи от Русия такава, каквато е била. Това важи с пълна сила и за България, разбира се. Нито в Русия, нито в България се извърши такова покаяние. Вместо него се пропагандира някакво държавно-протоколно “православие” там, съответно протоколно-туристическо тук. Всичко това с услужливото поддакване на повечето от правоправящите владици, които не се интересуват от съдбата на семействата на избитите свещеници например (дано има изключения). Процесът е известен също като “възраждане на Православието”, само че неговите пропагандатори не знаят, че християнството не може да бъде просто част от културата – то или е нейната основа, или се превръща в неин противник (все пак християнската култура е разпознаваема, макар че идеално общество на този свят няма). При всички положения онова “християнство”, което живее удобно и лесно, съобразявайки се със силните на деня, няма много общо с Христос и Неговата Църква. Словосъчетанието “християнски конформизъм” е класически оксиморон.
“А тия хулят това, що не знаят; което пък по природа като безсловесните животни знаят, в него се разтляват” (Иуда 1:10). Сигурно защото се опитват да ни убедят като бесовете, че светът ни е по мярка. Да, става дума за всякакви шоупрограми, “елити” и “звезди”. Първото, по което могат да се разпознаят и то е общо за всички тях почти без изключения, е показната наглост, сексуалната разхвърляност и моралното безразличие – тези трите неща минават под лозунга “права на човека”, “свобода на словото”, “всеки има право на мнение” и други подобни, красиво звучащи думички. Хайде де! А правата на тези, които не харесват наглостта, отвращават се от простащината и се присмиват на малокултурието на повечето от т.нар. ВИП персони (съжаляваме за тавтологията)? А свободата на словото на онези, които например не са би-, хомо-, метро-, уни-, нито желаят те да им бъдат навирани в очите непрестанно? С тях какво да правим? Има отговор. Просто трябва да бъдат още повече и по-силно облъчвани от медиите до пълното им видиотяване, до осъзнаването от тяхна страна на “ценностите на модерния свят”. На всичкото отгоре от това се печели добре. Прочее – една от основните ценности на модерния свят.
И отново се натъкваме на старо и пак глупаво възражение – всеки може да смени програмата на телевизора. Повтарят го непрестанно, сякаш от това то ще стане и вярно. Първо, уважаеми дами и господа твърдящи го, програмите не са създадени, за да бъдат сменяни. Точно обратното е, всяка програма се стреми да бъде гледана възможно повече, инак няма да има рекламодатели. По този начин повечето телевизии стават еднакви. Тогава защо да ги сменяме? Или може би ще ни посъветвате да изключим въобще телевизора? Твърдейки подобно нещо, вие плюете в кладенеца, от който пиете. Няма как да ви повярваме, това е притворство за пред хората, продължение на играта с “правата на човека”. Защо тогава да не забраним телевизията въобще? Защото ще нарушим правата на онези, които искат да гледат? Не е вярно. Ако няма телевизия, никой няма да иска да гледа телевизия. Вие обичате ли да ядете киликанзери?
Второ - и малко по-сериозно - като цяло продуктите на масовата култура и в частност – телевизионните, са предназначени предимно за децата, за юношите и девойките, т.е. за хора, които все още не са си изградили ценностна система и нямат достатъчното познания, за да са в състояние да сравняват (впоследствие вече няма да искат, няма и да могат да го правят). Медийните умници твърдят, че просто давали на хората онова, което те желаят, без да споменават, че преди това са създали това желание. А съществуват институти, издават се учебници и книги как да накараме човека да стане потребител, а след това още повече. Просто се огледайте наоколо. Интересното е, че не правим връзката между двете – между онова, което хората “искат”, и научните методи как да бъдат дресирани да го искат. Казано по друг начин – как да се “прелъстяват неукрепналите души” (2Петр. 2:14). Кой нормален човек се интересува от факта, че например някоя си филмова хубавица е забременяла от човече с обица на носа, че друга подиумна пешеходка си е купила яхта, а трети юнак с един удар е вкарал отдалеч малка топка в малка дупка насред широко поле и през цялата година го е правил най-добре? Отговорът е: никой. И тук е проблемът с т.нар. нормалност. Нормалното не е модерно, не е и модно. В крайна сметка никой и не е в състояние да каже кое е нормално или поне, в общия случай, не би се осмелил поради криворазбрана толерантност и опасения от кариерно-битово естество. Не сте ли забелязали, че огромната част от онова, което се нарича културни новини, страници или колонки, е препълнено най-вече със съобщения от този род. С неща, от които твърде малко хора се интересуват наистина и без които спокойно биха могли да продължат да живеят и да осмислят собствения си живот. Но колкото повече се пише и се говори за манекенки, поп икони (!?), фолк певици и певци (у нас), толкова повече потребителите ще искат да знаят за техния частен живот – например коя си е уголемила бюста, кой си е удължил пениса и кой за колко сребърника е купил яхта за сватбата на сина си (вместо да се поинтересуват, да речем, откъде ги има тези сребърници). От друга страна, колкото повече на потребителите се говори за частния живот на блестящите с нищожността си представители на светското снобско домашно общество, толкова повече потребителите ще имат потребност да потребяват продуктите на тяхната глупост, безочие и фалш, както и да предпочитат техните предпочитания – независимо дали става дума за дамски превръзки или за патица по пекински. Кръгът е затворен по същия начин, по който змията е захапала опашката си в онзи може и източен, но далеч от мъдростта символ. Това всичкото е част от гореспоменатата лъжа, че България - в случая ние, вие и децата ни - върви по правилния път. Твърдим, че е лъжа, тъй като пътят е само един, т.е. няма какво да се избира. Следователно непрекъснатото внушение, че е правилният, подсказва, че липсата на избор трябва сама по себе си да бъде възприета като избор. Точно така е – цивилизацията не се избира. Работата е да се мисли, че макар и тя да не се избира, в нея всичко подлежи на избор. И това ако не е двумисъл, ще бъде трудно да се покаже по-ясно кое е. Вероятно тук стана малко сложно и объркано, но пък не може всичко на този свят да бъде обяснявано простичко, по ленински, както са свикнали някои изроди (имаме предвид, разбира се, етимологичния смисъл на думата – “излезли из рода си”).
Честертън, “Ортодоксия”
“Който поучава кощунника, ще си спечели безславие, и който изобличава нечестивеца – петно” (Притчи 9:7), пише в Книгата на книгите. Така с риск да си спечелим безславие и да ни лепнат петното на нетолерантността ще се опитаме да поговорим за някои кощунства и нечестиви деяния у нас днес. Разбира се, част от казаното би могло да важи и за “цивилизования” свят въобще, но в случая ни интересува нашата родина, колкото и наивно да звучи. Предполагаме, че е наивно, тъй като в последно време думата “родина” е заменена от “дестинация”. Да не би част от хората да се срамуват да я използват, да не би да си мислят, че ще ги нарочат за несмислени романтици или за националисти, или за почитатели на отминалото (сякаш някой може да бъде почитател или враг на бъдещето)? Интересно би било да се види и кои са онези, нарочващите, но ще ни дойде в повече и обвинението във вяра в световната конспирация. Не за друго, а защото вярваме в Бога и в Неговия Единороден Син. Останалото можем да предполагаме, да отричаме или да утвърждаваме.
Лев Шестов пише: “С идеите и само с идеите трябва да се бори онзи, който иска да победи лъжата в света.” Тук няма място да се разпростираме върху идеите, затова ще се спрем накратко само върху някои днешни техни прояви, широко рекламирани и добре финансирани, като се придържаме единствено към православната християнска гледна точка според възможностите си.
“Обещават свобода, когато самите те са роби на развалата” (2Петр. 2:19) – тези думи на св. ап. Петър намериха потвърждение в недалечното ни минало. Не кой да е, а комунистическите велможи и техните слуги “доведоха демокрацията” у нас, разпределяйки помежду си онова, което вече бяха заграбили партийно. Те обещаха свобода и тази свобода се яви под формата на мутри, на продадени и продажни медии, на всевъзможни пошли шоупрограми и т.н. Те поеха вината с мезетата и след това станаха бизнесмени, посланици, съветници, носители на ордени. Дори и творци. С тях се случи същото като в пословицата - “псето се върна на своята бълвотина” и “изкъпаната свиня в тинната кал” (2Петр. 2:22). Те лицемерно прекръстиха улици и площади с имена на избити и на низвергнати от бащите им, защото не бяха чували никога думите на Христос: “Горко вам, лицемери, задето зидате гробници, украсявате паметниците на праведните и казвате: да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем съучастници в проливането на кръвта; с това сами против себе си свидетелствате, че сте синове на ония... Ето, оставя се вам домът ви пуст” (Мат. 23:29, 30, 31, 39). Междувременно голяма част от младите хора напуснаха домовете си и заминаха по света, докато “героите на нашето време” продължиха да се разстрелват къде публично, къде потайно, както си е отколе прието в терористичната им организация. Лъжеха с помощта на социолози (по-точно социомери), откърмени с правилното мляко на Димитровския комсомол, че пътят е верен и прав. Всъщност продължават да лъжат и днес. За онези малко по-млади читатели, които не знаят, “комсомол” означава “комунистический союз молодежи” (комунистически младежки съюз).
Едно старо и все пак глупаво възражение гласи, че хората могат да се променят и това не бива да им бъде отричано. Съгласни сме. Има само една подробност – толкова дълбока душевна промяна (на църковен език - покаяние) се познава, поне външно, по два начина: първо, защото човек се срамува до болка и от себе си, и от хората и или се самоубива, или става религиозен; второ, защото последното нещо, което би му хрумнало в тази ситуация, е отново да е на власт или да е рупор на общественото мнение. Това е психологически невъзможно. Така че нека не ни говорят за правото на промяна. Покаяние от богохулниците нямаше, няма и най-вероятно няма и да има. Съществува едно записано пророчество на св. Серафим Саровски Чудотворец, който, след като описва доста точно онова, което ще се случи в Русия, казва, че единствено всенародното покаяние може да направи от Русия такава, каквато е била. Това важи с пълна сила и за България, разбира се. Нито в Русия, нито в България се извърши такова покаяние. Вместо него се пропагандира някакво държавно-протоколно “православие” там, съответно протоколно-туристическо тук. Всичко това с услужливото поддакване на повечето от правоправящите владици, които не се интересуват от съдбата на семействата на избитите свещеници например (дано има изключения). Процесът е известен също като “възраждане на Православието”, само че неговите пропагандатори не знаят, че християнството не може да бъде просто част от културата – то или е нейната основа, или се превръща в неин противник (все пак християнската култура е разпознаваема, макар че идеално общество на този свят няма). При всички положения онова “християнство”, което живее удобно и лесно, съобразявайки се със силните на деня, няма много общо с Христос и Неговата Църква. Словосъчетанието “християнски конформизъм” е класически оксиморон.
“А тия хулят това, що не знаят; което пък по природа като безсловесните животни знаят, в него се разтляват” (Иуда 1:10). Сигурно защото се опитват да ни убедят като бесовете, че светът ни е по мярка. Да, става дума за всякакви шоупрограми, “елити” и “звезди”. Първото, по което могат да се разпознаят и то е общо за всички тях почти без изключения, е показната наглост, сексуалната разхвърляност и моралното безразличие – тези трите неща минават под лозунга “права на човека”, “свобода на словото”, “всеки има право на мнение” и други подобни, красиво звучащи думички. Хайде де! А правата на тези, които не харесват наглостта, отвращават се от простащината и се присмиват на малокултурието на повечето от т.нар. ВИП персони (съжаляваме за тавтологията)? А свободата на словото на онези, които например не са би-, хомо-, метро-, уни-, нито желаят те да им бъдат навирани в очите непрестанно? С тях какво да правим? Има отговор. Просто трябва да бъдат още повече и по-силно облъчвани от медиите до пълното им видиотяване, до осъзнаването от тяхна страна на “ценностите на модерния свят”. На всичкото отгоре от това се печели добре. Прочее – една от основните ценности на модерния свят.
И отново се натъкваме на старо и пак глупаво възражение – всеки може да смени програмата на телевизора. Повтарят го непрестанно, сякаш от това то ще стане и вярно. Първо, уважаеми дами и господа твърдящи го, програмите не са създадени, за да бъдат сменяни. Точно обратното е, всяка програма се стреми да бъде гледана възможно повече, инак няма да има рекламодатели. По този начин повечето телевизии стават еднакви. Тогава защо да ги сменяме? Или може би ще ни посъветвате да изключим въобще телевизора? Твърдейки подобно нещо, вие плюете в кладенеца, от който пиете. Няма как да ви повярваме, това е притворство за пред хората, продължение на играта с “правата на човека”. Защо тогава да не забраним телевизията въобще? Защото ще нарушим правата на онези, които искат да гледат? Не е вярно. Ако няма телевизия, никой няма да иска да гледа телевизия. Вие обичате ли да ядете киликанзери?
Второ - и малко по-сериозно - като цяло продуктите на масовата култура и в частност – телевизионните, са предназначени предимно за децата, за юношите и девойките, т.е. за хора, които все още не са си изградили ценностна система и нямат достатъчното познания, за да са в състояние да сравняват (впоследствие вече няма да искат, няма и да могат да го правят). Медийните умници твърдят, че просто давали на хората онова, което те желаят, без да споменават, че преди това са създали това желание. А съществуват институти, издават се учебници и книги как да накараме човека да стане потребител, а след това още повече. Просто се огледайте наоколо. Интересното е, че не правим връзката между двете – между онова, което хората “искат”, и научните методи как да бъдат дресирани да го искат. Казано по друг начин – как да се “прелъстяват неукрепналите души” (2Петр. 2:14). Кой нормален човек се интересува от факта, че например някоя си филмова хубавица е забременяла от човече с обица на носа, че друга подиумна пешеходка си е купила яхта, а трети юнак с един удар е вкарал отдалеч малка топка в малка дупка насред широко поле и през цялата година го е правил най-добре? Отговорът е: никой. И тук е проблемът с т.нар. нормалност. Нормалното не е модерно, не е и модно. В крайна сметка никой и не е в състояние да каже кое е нормално или поне, в общия случай, не би се осмелил поради криворазбрана толерантност и опасения от кариерно-битово естество. Не сте ли забелязали, че огромната част от онова, което се нарича културни новини, страници или колонки, е препълнено най-вече със съобщения от този род. С неща, от които твърде малко хора се интересуват наистина и без които спокойно биха могли да продължат да живеят и да осмислят собствения си живот. Но колкото повече се пише и се говори за манекенки, поп икони (!?), фолк певици и певци (у нас), толкова повече потребителите ще искат да знаят за техния частен живот – например коя си е уголемила бюста, кой си е удължил пениса и кой за колко сребърника е купил яхта за сватбата на сина си (вместо да се поинтересуват, да речем, откъде ги има тези сребърници). От друга страна, колкото повече на потребителите се говори за частния живот на блестящите с нищожността си представители на светското снобско домашно общество, толкова повече потребителите ще имат потребност да потребяват продуктите на тяхната глупост, безочие и фалш, както и да предпочитат техните предпочитания – независимо дали става дума за дамски превръзки или за патица по пекински. Кръгът е затворен по същия начин, по който змията е захапала опашката си в онзи може и източен, но далеч от мъдростта символ. Това всичкото е част от гореспоменатата лъжа, че България - в случая ние, вие и децата ни - върви по правилния път. Твърдим, че е лъжа, тъй като пътят е само един, т.е. няма какво да се избира. Следователно непрекъснатото внушение, че е правилният, подсказва, че липсата на избор трябва сама по себе си да бъде възприета като избор. Точно така е – цивилизацията не се избира. Работата е да се мисли, че макар и тя да не се избира, в нея всичко подлежи на избор. И това ако не е двумисъл, ще бъде трудно да се покаже по-ясно кое е. Вероятно тук стана малко сложно и объркано, но пък не може всичко на този свят да бъде обяснявано простичко, по ленински, както са свикнали някои изроди (имаме предвид, разбира се, етимологичния смисъл на думата – “излезли из рода си”).
Без заглавие
(На Красимир Крумов – Грец)
НО КОЙ Е ОНЗИ, възвисил се от гледане, с език - малък член за големи работи , който би страданието укротил? Нали от своето е отдалечен той, за какво му е чуждото? Тревите надолу ще растат и коренчетата им ще се впият в очите ни, когато жив светец видим пред себе си. Ние, които не знаем що ще се случи утре, защото нашият живот какво е - надгробен камък, подминаван от свои и чужди.
А все още, Боже, се крепим някак.
Най-вероятно не, а съвсем,
онова, което свят наричаме,
твърде надалеч е отишло.
Като прах.
Сега е трудно, Боже на чудесата,
невъзможно е, Боже на елените,
да се опълчим на пълчищата с ведри усмивки
и с бузи, пълни с пуканки и изкуствена сперма.
Боже, Боже, Боже на боговете,
на папратите и на човеците.
Със снимки ли вече ще живеем,
ще гонгнем ли петалата без въздух
и без милост.
Где си, Боже,
Господи на господарствата,
на корените и на сълзите.
На делфинските усмивки
и на бреговете.
Небесата като свитък се прибраха
и палимпсестите от своето опако се извадиха.
Кляфнаха камъните и пръстта плясна, та литна.
Мисля, надявам се, очаквам, старая се
да не мисля за всичко.
Боже на покривите
и на мазите,
дай ни, дай ни.
Детето в нас вече прорасна и излезе.
Сега да седнем не можем, да клекнем не можем,
да легнем не можем, да стоим прави едвам можем.
Детето в нас, макар и прогнило, прораства.
Господи, детето в нас остави при теб да дойде.
Не можем да легнем, не можем да седнем,
да стоим едвам можем.
Детето в нас, макар и почернено, броди по Тебе.
Ничком ще падна, Господи, и ще тръшна
тялото си и главата своя в бордюра безкраен.
Детето в нас, макар и страхливо, храбро е още.
Не давай им, Боже на ръцете,
в дупката да бъркат,
прорасналото да оскубят.
Да го изядат, да го продадат на пазаря,
за да живеят от него.
Да живеят от него -
това най-много желаят.
Господи, не позволявай детето в нас да порасне.
Не си благословил да кълчат краката му,
да тумбят главата му,
да блудстват с кожата му,
с боженцето му,
с петната от мастило и от диня върху блузката.
Не давай, Господи.
Няма да кажа аз “Господ да ги убие”.
Не давай, Господи.
Ето в невечерието
хора се бутат.
Свещ в ръката им.
Беззъби вонливи усти -
по иконите чисто място не остана.
Стиснали брадавици, подминават
нагоре, нагоре към престолите,
към властите,
към силите,
към господствата,
нагоре
към тебе, към мене, към нас
и още по-нататък.
Търсят, Боже, търкат,
надат се, не знаят
и се кръстят.
Дребни душици с голям кахър.
Господи, чуй молението от сметището.
Боже на вкисналото мляко
и на прогорените тенджери,
в своите очи са те виновни.
Пияни под стоманените блокове,
дърлим се, псуваме,
работни, безработни,
бездънни,
калпави.
В сиви дрехи и препрани ризи,
за евтина ракия тъжни,
за тебе, Господи на ракията,
на замрежените дупки от цигари.
Къде си, къде си ти,
къде си, попе,
владико,
животе наш.
Къде си, защо те няма, кучките родиха.
Никой вече не се интересува от нас.
Паднахме, а няма кой,
а няма какво, няма защо,
няма.
Боже на скандалите домашни
и на смръщените деца.
Не им говорете, не им говорете.
Боже, забрани да им говорят за Бога.
Бездънните хора
и вечните им деца,
Господи погали.
Боже на захабените кожи.
Господи на разширените вени.
Владико на незнаещите да крещят.
Онези там с петдневните бради
и с подвитите поли,
и с мътните очи,
които от влака виждам.
Онези, към които се е запътил
някакъв човек с каруца на прелеза.
Онези, за които четем у класиците
и по вестниците.
Които не знаем,
които не обичаме,
които ни дразнят с простотията си.
Боже на простите,
не ни давай да им се пречкаме.
Акъл да им наливаме,
ние - производителите на екзистенциални неврози.
Ние - производителите на екзистенциални неврози -
замаяно и гордо крачим между нас си.
Смъртта ни е като бяла река,
любовта - като бяла река.
Пропасти и тепета с метафори заравняваме.
Накичени с пространства
и с пристрастия.
С драматични мисли.
Ние - производителите на молитви.
Господи, погледни към нас.
Приласкай ни.
Боже на сърдитите от нещо.
Владико на чантичките.
На хладните коридори.
Господарю на скуката,
приглеждай ни.
Не ни изоставяй съвсем.
Дребни душици с голям кахър.
Чуй молението от пицариите.
Боже на пластмасовите вилици.
Господарю на брадите и на лулите.
На безбрачните библиотеки.
Чуй безпристрастието ни.
Вдигни го нависоко и го разчупи.
Дори в наглостта си,
дори в блудкавата си мъдрост
Теб дирим.
Или не.
Владико на съмненията.
Обсебени сме.
Покажи ни, че сме обсебени.
Макар да кимваме против тебе,
детинщините на разума прости.
В невечерието
приеми молението,
приеми децата,
приеми жената,
приеми мама и татко,
приеми умрелите,
приеми света,
приеми душата.
Вседържителю, благослови
тревите злачни и пътеките.
Линейките, тротоарите,
мръсните подлези
в кварталите евтини.
В кварталите скъпи.
В невечерието
на свещите.
И на лампите улични.
НО КОЙ Е ОНЗИ, възвисил се от гледане, с език - малък член за големи работи , който би страданието укротил? Нали от своето е отдалечен той, за какво му е чуждото? Тревите надолу ще растат и коренчетата им ще се впият в очите ни, когато жив светец видим пред себе си. Ние, които не знаем що ще се случи утре, защото нашият живот какво е - надгробен камък, подминаван от свои и чужди.
А все още, Боже, се крепим някак.
Най-вероятно не, а съвсем,
онова, което свят наричаме,
твърде надалеч е отишло.
Като прах.
Сега е трудно, Боже на чудесата,
невъзможно е, Боже на елените,
да се опълчим на пълчищата с ведри усмивки
и с бузи, пълни с пуканки и изкуствена сперма.
Боже, Боже, Боже на боговете,
на папратите и на човеците.
Със снимки ли вече ще живеем,
ще гонгнем ли петалата без въздух
и без милост.
Где си, Боже,
Господи на господарствата,
на корените и на сълзите.
На делфинските усмивки
и на бреговете.
Небесата като свитък се прибраха
и палимпсестите от своето опако се извадиха.
Кляфнаха камъните и пръстта плясна, та литна.
Мисля, надявам се, очаквам, старая се
да не мисля за всичко.
Боже на покривите
и на мазите,
дай ни, дай ни.
Детето в нас вече прорасна и излезе.
Сега да седнем не можем, да клекнем не можем,
да легнем не можем, да стоим прави едвам можем.
Детето в нас, макар и прогнило, прораства.
Господи, детето в нас остави при теб да дойде.
Не можем да легнем, не можем да седнем,
да стоим едвам можем.
Детето в нас, макар и почернено, броди по Тебе.
Ничком ще падна, Господи, и ще тръшна
тялото си и главата своя в бордюра безкраен.
Детето в нас, макар и страхливо, храбро е още.
Не давай им, Боже на ръцете,
в дупката да бъркат,
прорасналото да оскубят.
Да го изядат, да го продадат на пазаря,
за да живеят от него.
Да живеят от него -
това най-много желаят.
Господи, не позволявай детето в нас да порасне.
Не си благословил да кълчат краката му,
да тумбят главата му,
да блудстват с кожата му,
с боженцето му,
с петната от мастило и от диня върху блузката.
Не давай, Господи.
Няма да кажа аз “Господ да ги убие”.
Не давай, Господи.
Ето в невечерието
хора се бутат.
Свещ в ръката им.
Беззъби вонливи усти -
по иконите чисто място не остана.
Стиснали брадавици, подминават
нагоре, нагоре към престолите,
към властите,
към силите,
към господствата,
нагоре
към тебе, към мене, към нас
и още по-нататък.
Търсят, Боже, търкат,
надат се, не знаят
и се кръстят.
Дребни душици с голям кахър.
Господи, чуй молението от сметището.
Боже на вкисналото мляко
и на прогорените тенджери,
в своите очи са те виновни.
Пияни под стоманените блокове,
дърлим се, псуваме,
работни, безработни,
бездънни,
калпави.
В сиви дрехи и препрани ризи,
за евтина ракия тъжни,
за тебе, Господи на ракията,
на замрежените дупки от цигари.
Къде си, къде си ти,
къде си, попе,
владико,
животе наш.
Къде си, защо те няма, кучките родиха.
Никой вече не се интересува от нас.
Паднахме, а няма кой,
а няма какво, няма защо,
няма.
Боже на скандалите домашни
и на смръщените деца.
Не им говорете, не им говорете.
Боже, забрани да им говорят за Бога.
Бездънните хора
и вечните им деца,
Господи погали.
Боже на захабените кожи.
Господи на разширените вени.
Владико на незнаещите да крещят.
Онези там с петдневните бради
и с подвитите поли,
и с мътните очи,
които от влака виждам.
Онези, към които се е запътил
някакъв човек с каруца на прелеза.
Онези, за които четем у класиците
и по вестниците.
Които не знаем,
които не обичаме,
които ни дразнят с простотията си.
Боже на простите,
не ни давай да им се пречкаме.
Акъл да им наливаме,
ние - производителите на екзистенциални неврози.
Ние - производителите на екзистенциални неврози -
замаяно и гордо крачим между нас си.
Смъртта ни е като бяла река,
любовта - като бяла река.
Пропасти и тепета с метафори заравняваме.
Накичени с пространства
и с пристрастия.
С драматични мисли.
Ние - производителите на молитви.
Господи, погледни към нас.
Приласкай ни.
Боже на сърдитите от нещо.
Владико на чантичките.
На хладните коридори.
Господарю на скуката,
приглеждай ни.
Не ни изоставяй съвсем.
Дребни душици с голям кахър.
Чуй молението от пицариите.
Боже на пластмасовите вилици.
Господарю на брадите и на лулите.
На безбрачните библиотеки.
Чуй безпристрастието ни.
Вдигни го нависоко и го разчупи.
Дори в наглостта си,
дори в блудкавата си мъдрост
Теб дирим.
Или не.
Владико на съмненията.
Обсебени сме.
Покажи ни, че сме обсебени.
Макар да кимваме против тебе,
детинщините на разума прости.
В невечерието
приеми молението,
приеми децата,
приеми жената,
приеми мама и татко,
приеми умрелите,
приеми света,
приеми душата.
Вседържителю, благослови
тревите злачни и пътеките.
Линейките, тротоарите,
мръсните подлези
в кварталите евтини.
В кварталите скъпи.
В невечерието
на свещите.
И на лампите улични.
вторник, 13 април 2010 г.
Върху понятието за банан
Марио Коев
“Навремето например думите “нищо не разбирам” са означавали единствено глупостта на произнасящия ги; днес те носят уважение. Трябва само с открито лице гордо да заявите: “Нищо не разбирам от религията... аз всъщност нищо не разбирам от изкуство”, и ще бъдете на недостижима висота. А то е и особено изгодно, ако наистина нищо не разбирате” (Ф.М. Достоевский, Дневник писателя). Това е писано през 1873 г., когато, осмелявам се да твърдя, хората все още не са били до такава степен смлени между зъбните колела на модерните времена, както е днес. Но този вид позьорство или фанфаронщина е разпространен и сега, особено между поредните “сърдити млади хора”, които наистина не знаят, че са просто поредните “сърдити” и че тук за тяхно огорчение няма нищо оригинално. Ако обаче през 1873 г. такова левичарско, бунтарско, нихилистично поведение и позиране донякъде е разбираемо и очаквано предвид тогавашните литературно-идеологически моди, сега наистина е по-трудно да се схване. Поне аз нищо не разбирам от него. Но по навик ще се опитам.
Преди много векове някой изрекъл: Pulchra res est homo, si homo est (Хубаво нещо е човекът, ако е човек), защото егоистично се заблуждавал, че е микрокосмос. Други пък се забавлявали с формулировката, че човекът е двукрако без пера и с растящи нокти, трети – че е форма на живот на въглеродна основа, но четвъртите – най-организирани, най-гласовити и сравнително най-неприятни – успели да наложат, че е маймуна с понятие за банан. Освен тях обаче и емпиричните наблюдения също недвусмислено показали, че когато човек с бяла престилка и очила и маймуна с кафява козина застанат един срещу друг, те извършват едно и също действие – заставане (сядане, клякане), и с еднакво любопитство в погледите опознават своя събрат по разум, докато белят банани. Онази качествена разлика между “многоъгълника” на емпиричното определение и “кръга” на светогледа, за която говореше Киркегор (Върху понятието за ирония), при тях не съществува и не може да съществува. Трябва да добавя също така, че те не са като горепосочените сърдити млади хора, тъй като – първо – не са сърдити, и, второ – вглеждайки се в очите на непознатия, но предполагаем интелект, започват да си предполагат, че в края на краищата ще разберат смисъла на живота (а за какво им то, никой не знае, те - най-малко). Никога няма да кажат “Нищо не разбирам” – тяхното мото е: “Това, което не разбирам сега, ще бъде разбрано от бъдещите свръхмаймунчета”. То е продукт на шизофренното им прозрение, че познанието е безкраен банан с два края. Все пак материята на понятието за банан предполага наличието на два края, а понятието за безкрайност - всички възможни и невъзможни случаи, но в крайна сметка - липсата на начало, следователно Бог няма, следователно битието определя съзнанието, следователно не съществуват реална морална вина или нравствен идиотизъм, тоест и великденските обичаи, подробно описвани всяка пролет от медиите, са израз на безкрайното възкресение – не на индивида, а на рода, не на Смисъла, а на Природата. От друга страна, и самите медии, които уж са “еманация” на правата на човека, не са нищо повече от елемент от определен културен модел. Той се крепи върху няколко принципа – производствени, финансово-икономически и политически, със съответните им метафизични предпоставки, за които тук няма да говоря. Важното е, както тъжно-иронично отбелязва Ерих Фром, че “този модел работи, а щом работи, значи е “добър”.
И тук, както в средновековните мистерии, ставаме свидетели на псевдочудо, защото псевдочудото е явление, което може да бъде обяснено със средствата на лабораторното мислене. То започва с това, че все по-големи групи от любимите бъдещи поколения, на които, исторически материализирано, се разчита хем да дообелят банана, хем да го хапнат, спускайки се нагоре в дебрите на пространство-времето, та точно те изведнъж започват да се сърдят. Отказват да разбират каквото и да било, а още по-малко – да белят банани. Нещо повече, според достойните синове и дъщери на общуващите със и помежду си човекоподобни именно неразбирането е върховен кеф и е много по-яко (поне колкото планинска горила). Те казват: “Аз не се интересувам и нищо не разбирам от политика”, “Не се интересувам и не разбирам тъпите ви философии”, “Не ми пробутвайте старите си банани”, “Оставете ме на мира с вашия Бог” и т.н. Тяхното мото е, примерно: “Живей и остави другите да живеят”, “Всеки има право на мнение” и други подобни оперативно-дресьорски безсмислици. Те всъщност са лексиконни и затова им държат влага някъде докъм трийстата година (най-много). След това в масовия случай нещата си идват по местата, демек или в някоя канцелария (офис), или в цех (завод, работилница, магазин и пр.), или на полето. После се женят (омъжват), идват децата, първите бели коси, оплешивяване, напълняване, болести, неприятности, развод (доста често), децата вече са “сърдити”, после... После не е ясно.
Всъщност ясно е: маймуните и горите се топят като прастар син айсберг, губят се в приказна мъгла вълците, мечките, лисиците, зайците. Дядовата ръкавичка отдавна лежи заровена под скиорската писта, а дядовите кости – под зелената трева на ново голф игрище, където бивши сърдити млади хора са се цанили за обслужващ персонал и дори и през ум не им минава да се сърдят. Е, в крайна сметка именно това е смисълът на живота – не за индивида, а за рода. В противен случай няма да ни говорят за чукане с яйца и за козунаци, а за молитвата, за светите тайнства и т.н. Обаче това е не само невъзможно, то противоречи на идеята за развиващата се от “просто” към “сложно” обществена история. Тази идея не е нито особено сложна, нито пък е прекалено проста, но в случая не е важно това, а само да не й се противоречи. Всъщност няма как да й се противоречи на практика (освен с революции, но те в действителност я подхранват), а само теоретически. Може да й се противоречи с други идеи, което също не е кой знае колко умно, тъй като всички идеи са “братовчеди” помежду си. Но за да не стане дори и това, трябва да се говори за боядисване на яйца, а не за страдания, смърт и възкресение. Тези три думи са изключени от речника на нашего брата медийния човек (когато на първа страница пише “Луксозно возило размазва тийнейджър”, не се има предвид смъртта на човека, а ословесяването на размазването, което “продава”). В голяма степен заради това впрочем така се разлютиха на филма “Страстите Христови”.
Мисълта ми е, че като краен продукт (именно продукт, а не творба) на Идеята днес има два типа хора – или сърдити от нещо, ала на всичко, или – обратно – добре обучени да запълват нуждите на бизнеса (стопанството). Разбира се, “сърдитите” рано или късно също запълват съответните нужди, но на по-ниските нива. Няма къде да ходят. По аналогичен начин и техните шефове са подобни на тях марионетки, само че по-добре платени, по-добре образовани (тоест по-добре дресирани) и с по-големи пещери за живеене. И двата типа са склонни към конформизъм, всъщност конформизмът е онова, към което полуосъзнато се стремят. Едните, защото са сърдити на всичко и на нищо, тоест нищо не разбират и не са в състояние да оценят и да оценностят, а вторите – защото не ги интересува, стига да притежават и да консумират по възможност повече. Затова, когато загубят пари, често се самоубиват - те са загубили не просто пари, а смисъл.
Всичко, казано дотук, е наедро и в съвсем начални и груби мазки. Ще продължа да говоря за тези неща и по-нататък. Не защото мисля, че с говоренето или писането ще променя каквото и да било, а защото все още вярвам, че човекът е достоен и заслужава да получи истински избор (между другото заслужава и истинско екзистенциално страдание, съмнение и бунт, които единствено могат да го доведат и до Възкресението, до Богоосиновлението), а не идеологемите “право на мнение” или “право на щастие”. Правото на мнение се предхожда поне от “правото на плач”, инак никакво право не е, а е безкраен банан с два края в клетката на дресирана да го бели от средата маймуна.
“Навремето например думите “нищо не разбирам” са означавали единствено глупостта на произнасящия ги; днес те носят уважение. Трябва само с открито лице гордо да заявите: “Нищо не разбирам от религията... аз всъщност нищо не разбирам от изкуство”, и ще бъдете на недостижима висота. А то е и особено изгодно, ако наистина нищо не разбирате” (Ф.М. Достоевский, Дневник писателя). Това е писано през 1873 г., когато, осмелявам се да твърдя, хората все още не са били до такава степен смлени между зъбните колела на модерните времена, както е днес. Но този вид позьорство или фанфаронщина е разпространен и сега, особено между поредните “сърдити млади хора”, които наистина не знаят, че са просто поредните “сърдити” и че тук за тяхно огорчение няма нищо оригинално. Ако обаче през 1873 г. такова левичарско, бунтарско, нихилистично поведение и позиране донякъде е разбираемо и очаквано предвид тогавашните литературно-идеологически моди, сега наистина е по-трудно да се схване. Поне аз нищо не разбирам от него. Но по навик ще се опитам.
Преди много векове някой изрекъл: Pulchra res est homo, si homo est (Хубаво нещо е човекът, ако е човек), защото егоистично се заблуждавал, че е микрокосмос. Други пък се забавлявали с формулировката, че човекът е двукрако без пера и с растящи нокти, трети – че е форма на живот на въглеродна основа, но четвъртите – най-организирани, най-гласовити и сравнително най-неприятни – успели да наложат, че е маймуна с понятие за банан. Освен тях обаче и емпиричните наблюдения също недвусмислено показали, че когато човек с бяла престилка и очила и маймуна с кафява козина застанат един срещу друг, те извършват едно и също действие – заставане (сядане, клякане), и с еднакво любопитство в погледите опознават своя събрат по разум, докато белят банани. Онази качествена разлика между “многоъгълника” на емпиричното определение и “кръга” на светогледа, за която говореше Киркегор (Върху понятието за ирония), при тях не съществува и не може да съществува. Трябва да добавя също така, че те не са като горепосочените сърдити млади хора, тъй като – първо – не са сърдити, и, второ – вглеждайки се в очите на непознатия, но предполагаем интелект, започват да си предполагат, че в края на краищата ще разберат смисъла на живота (а за какво им то, никой не знае, те - най-малко). Никога няма да кажат “Нищо не разбирам” – тяхното мото е: “Това, което не разбирам сега, ще бъде разбрано от бъдещите свръхмаймунчета”. То е продукт на шизофренното им прозрение, че познанието е безкраен банан с два края. Все пак материята на понятието за банан предполага наличието на два края, а понятието за безкрайност - всички възможни и невъзможни случаи, но в крайна сметка - липсата на начало, следователно Бог няма, следователно битието определя съзнанието, следователно не съществуват реална морална вина или нравствен идиотизъм, тоест и великденските обичаи, подробно описвани всяка пролет от медиите, са израз на безкрайното възкресение – не на индивида, а на рода, не на Смисъла, а на Природата. От друга страна, и самите медии, които уж са “еманация” на правата на човека, не са нищо повече от елемент от определен културен модел. Той се крепи върху няколко принципа – производствени, финансово-икономически и политически, със съответните им метафизични предпоставки, за които тук няма да говоря. Важното е, както тъжно-иронично отбелязва Ерих Фром, че “този модел работи, а щом работи, значи е “добър”.
И тук, както в средновековните мистерии, ставаме свидетели на псевдочудо, защото псевдочудото е явление, което може да бъде обяснено със средствата на лабораторното мислене. То започва с това, че все по-големи групи от любимите бъдещи поколения, на които, исторически материализирано, се разчита хем да дообелят банана, хем да го хапнат, спускайки се нагоре в дебрите на пространство-времето, та точно те изведнъж започват да се сърдят. Отказват да разбират каквото и да било, а още по-малко – да белят банани. Нещо повече, според достойните синове и дъщери на общуващите със и помежду си човекоподобни именно неразбирането е върховен кеф и е много по-яко (поне колкото планинска горила). Те казват: “Аз не се интересувам и нищо не разбирам от политика”, “Не се интересувам и не разбирам тъпите ви философии”, “Не ми пробутвайте старите си банани”, “Оставете ме на мира с вашия Бог” и т.н. Тяхното мото е, примерно: “Живей и остави другите да живеят”, “Всеки има право на мнение” и други подобни оперативно-дресьорски безсмислици. Те всъщност са лексиконни и затова им държат влага някъде докъм трийстата година (най-много). След това в масовия случай нещата си идват по местата, демек или в някоя канцелария (офис), или в цех (завод, работилница, магазин и пр.), или на полето. После се женят (омъжват), идват децата, първите бели коси, оплешивяване, напълняване, болести, неприятности, развод (доста често), децата вече са “сърдити”, после... После не е ясно.
Всъщност ясно е: маймуните и горите се топят като прастар син айсберг, губят се в приказна мъгла вълците, мечките, лисиците, зайците. Дядовата ръкавичка отдавна лежи заровена под скиорската писта, а дядовите кости – под зелената трева на ново голф игрище, където бивши сърдити млади хора са се цанили за обслужващ персонал и дори и през ум не им минава да се сърдят. Е, в крайна сметка именно това е смисълът на живота – не за индивида, а за рода. В противен случай няма да ни говорят за чукане с яйца и за козунаци, а за молитвата, за светите тайнства и т.н. Обаче това е не само невъзможно, то противоречи на идеята за развиващата се от “просто” към “сложно” обществена история. Тази идея не е нито особено сложна, нито пък е прекалено проста, но в случая не е важно това, а само да не й се противоречи. Всъщност няма как да й се противоречи на практика (освен с революции, но те в действителност я подхранват), а само теоретически. Може да й се противоречи с други идеи, което също не е кой знае колко умно, тъй като всички идеи са “братовчеди” помежду си. Но за да не стане дори и това, трябва да се говори за боядисване на яйца, а не за страдания, смърт и възкресение. Тези три думи са изключени от речника на нашего брата медийния човек (когато на първа страница пише “Луксозно возило размазва тийнейджър”, не се има предвид смъртта на човека, а ословесяването на размазването, което “продава”). В голяма степен заради това впрочем така се разлютиха на филма “Страстите Христови”.
Мисълта ми е, че като краен продукт (именно продукт, а не творба) на Идеята днес има два типа хора – или сърдити от нещо, ала на всичко, или – обратно – добре обучени да запълват нуждите на бизнеса (стопанството). Разбира се, “сърдитите” рано или късно също запълват съответните нужди, но на по-ниските нива. Няма къде да ходят. По аналогичен начин и техните шефове са подобни на тях марионетки, само че по-добре платени, по-добре образовани (тоест по-добре дресирани) и с по-големи пещери за живеене. И двата типа са склонни към конформизъм, всъщност конформизмът е онова, към което полуосъзнато се стремят. Едните, защото са сърдити на всичко и на нищо, тоест нищо не разбират и не са в състояние да оценят и да оценностят, а вторите – защото не ги интересува, стига да притежават и да консумират по възможност повече. Затова, когато загубят пари, често се самоубиват - те са загубили не просто пари, а смисъл.
Всичко, казано дотук, е наедро и в съвсем начални и груби мазки. Ще продължа да говоря за тези неща и по-нататък. Не защото мисля, че с говоренето или писането ще променя каквото и да било, а защото все още вярвам, че човекът е достоен и заслужава да получи истински избор (между другото заслужава и истинско екзистенциално страдание, съмнение и бунт, които единствено могат да го доведат и до Възкресението, до Богоосиновлението), а не идеологемите “право на мнение” или “право на щастие”. Правото на мнение се предхожда поне от “правото на плач”, инак никакво право не е, а е безкраен банан с два края в клетката на дресирана да го бели от средата маймуна.
понеделник, 12 април 2010 г.
Християнофобията
Джефри КУНЕР, “The Washington Times”
www.dveri.bg
Християнството умира. Някога то беше бастионът на западната цивилизация. Сега е само жалка останка на отминалото си величие. Навсякъде на Запад то е в отстъпление. Скандал със сексуални посегателства разкъсва Католическата църква, очерняйки и самия папа. Англиканската църква се стопява, губи членовете си, докато се поддава на либералния полъх на гей правата и допускането на жени да заемат постове в нея. Редица протестантски деноминации изоставят своята вяра и пламенно мисионерско усърдие, прегръщайки модерните климатични проблеми и разводнения социализъм като евтин заместител на традиционното евангелие. Европа, древната опора на християнството, се е превърнала в светска неопаганистка култура. За европейците Бог е мъртъв. Той е заменен от материалния човек.
Светската вълна удари и заля също Америка. От ’60-те години на миналия век САЩ са жертва на сексуалната революция, която прославя хедонизма и личното освобождение. Порнографията, абортите, хомосексуалността, СПИН епидемията, извънбрачните раждания, високо ниво на разводи и разпад на семейства – това са отровните плодове на „Плейбой” философията. Моралът на MTV се приема, моралът на Иисус – не.
Войната, започната от либералите срещу християнството, обаче премина на друго, много по-опасно ниво, граничещо с по-мек вариант на тоталитаризма. Наскоро в град Дейвънпорт, щата Айова, от местния календар беше премахнат Разпети петък. Комисията за граждански права на Дейвънпорт иска да замени името на празника с не толкова разделящо и по-вселенско име. Последва писмо до общинските служители, според което занапред Разпети петък ще се нарича “Пролетен празник”. Градските служители изтъкнаха, че празнуването на Разпети петък нарушава разделението на Църквата от държавата.
“Просто дадохме препоръка името да се смени с нещо различно от Разпети петък, казва Тим Харт, председател на комисията. В нашата конституция се прави разделение между Църквата и държавата. Дейвънпорт се счита за разнороден град и имайки предвид различните видове религии и етноси, които представляваме, предложихме тази промяна.”
След мощен протест от разгневени християни градският съвет реши да върне старото име. Общинските секуларисти бяха победени. Засега.
И все пак налице е зловещ симптом. Левите са решени да изкоренят християнските празници и символи от нашето общество. Либералите са решени да унищожат традиционните ценности и да изтикат християните под земята. Левите в Америка следват срамните и доста кървави стъпки на марксистките режими. Вместо да изкоренят религията с оръжие, левичарите използват бюрократичен диктат и масова пропаганда.
Резултатът е същият. Християнството постепенно бива почистено от публичното пространство. Празнуването на Коледа стана обидно. “Весела Коледа” сега се счита за политически некоректно. Правилният поздрав е “Весели празници”. Десетте Божи заповеди не могат да бъдат излагани на публични места. Молитвата е забранена в публичните училища. Християните са периодично подигравани във филмите и телевизията. С парите на данъкоплатците се субсидира “изкуство”, което изобразява Христос по неприличен начин. Холивуд прави филми като “Ангели и демони”, изобразявайки Католическата църква като репресивна, зловеща и примитивна институция.
Антихристиянският фанатизъм е последната мода на омраза. Лесно е за християнофобите от Дейвьнпорт да се захванат с Разпети петьк. Какво би могло да им се случи? Ядосани хора да им звънят по телефона или да пращат имейли? Срещи в общината? Може би улични протести? В крайна сметка прогресивните членове на комисията осъзнават, че няма да платят голяма цена за своето действие. Всъщност те ще бъдат почетени от либералните елити за своите „просветени идеали”.
Същите стандарти не важат за исляма. Мултикултуралистите от Дейвънпорт никога не биха посмели да премахнат например Рамадана от календара и да го прекръстят на „Месец на пости”. Страх ги е да не обидят мюсюлманите и да предизвикат вероятни ответни реакции като издаване на фатва. Чувството за самосъхранение и страхливост ги възпира да атакуват определени религии.
Християните обаче са лесна мишена. Те не вярват в джихад или в самоубийствените бомби. За разлика от радикалните ислямисти те почитат вьрховенството на закона и човешките права. Те приемат преследването, дори то да е със санкцията на държавата, като част от своето религиозно бреме. Либералите знаят, че християнството е автентична „религия на мира”. Ето защо не се страхуват систематичното да го мачкат. Бащите – основатели на тази страна, са подчертали, че конституционната република зависи от енергично и силно религиозно общество.
„Нашата Конституция е направена само за морални и религиозни хора, е казал Джон Адамс. Тя е изцяло неадекватна за управление при други условия.”
Бащите основатели не са били секуларисти. Напротив, те са били набожни християни, с изключение на Томас Джеферсьн, който се е страхувал от Църквата, особено английската, която е преследвала дисиденти. Ако бяха свидетели на днешното изопачаване на концепцията за разделението на Църквата от държавата в радикална форма на секуларизъм и антихристиянски предразсъдъци, биха го определили като странно и отблъскващо.
Нашето юдео-християнско наследство осигурява основите на конституционното ни управление поради една проста причина. То признава трансценденталната природа на човека. Нашите фундаментални свободи произтичат от Бога, не от държавата. Ето защо индивидуалните права – на живот, свобода и собственост, са основните опори срещу властта на правителството. Даденото от Бога никой човек или режим не може да отнеме. Загуби ли Америка своята християнска идентичност, несъмнено ще загуби и своите свободи.
Християнофобията формира основите на модерния либерализъм. Прогресивните левичари са решени да унищожат традиционна Америка и нейните плодотворни институции – Конституцията, капитализма, националния суверенитет и семейството. Това е причината да обявят война на християнството. Ако християните не се събудят от апатията си и не заемат мястото си на идеологическите барикади, отново ще бъдат изтикани в катакомбите. С тяхното поражение ще настъпи краят на нашата велика република.
Трябва смело да се изправим срещу всеки опит за унижаване на християнското ни наследство. Трябва да ги идентифицираме като практикуващи една от най-неприемливите форми на фанатизъм и омраза – християнофобията. Ние имаме не по-малко право да приемем Христос от тяхното право да водят перверзен начин на живот.
Джефри Кунер е колумнист на “The Washington Times” и президент на Института „Едмънд Бърк”.
събота, 3 април 2010 г.
Писмо за несвободата
Игнатий Простосмъртни
Разсъждавайки в среднощния час на дългото свое превъзпитание от грубата кайма на плътта към мекотата на разума на въцърковения егоист (комуто подобават честта, славата и апатията), реших да изкажа онуй, което до днес мислех само на тъмно, под покрова на нощта, обител на всички тайни. Та нали макар и да не съм видял с очама своима нищо от бъдното и нищо от отминалите дни, па дори и смътно през огледало, както би подобавало на трудещия се с трудовете си под слънцето, аз все таки облагородих се поради самата си ипостасност, а и поради четенето и съставянето на много книги, което според Еклисиаста няма край, и като помъдрях с преголяма мъдрост (достигайки края), заслужих велелепен език. Казано без лукавото смирение на някои събратя - хризостомен станах. Нали все пак подражавах на древните според съвета на Златоустия в "Уроци за възпитанието", а и защото няма да се посрамя да се изложа поради смиреномъдрието си, което ми помага да не се интересувам от мненията и от единодушието на стадото (което точно поради стадността си няма как да е и смиреномъдро).
Следвайки Хераклит, изследвах себе си, яко задължен единствено на себе си за знанията и уменията (макар че Татиян Асириец не го одобрява в "Реч срещу елините"). Еже този тежък дял - да изследваш всичко под слънцето - според Проповедника Бог е дал на човека. И аз ли ще бъда онзи, който ще се противи Богу в името например на нещо неясно и неизбежно като мисълта за смъртта, спохождащи (мисълта и смъртта) всеки или поне по-добрите измежду нас (докато се трудим с трудовете си под слънцето).
Има два вида знание - абстрактно и интуитивно (notitia abstractiva et notitia intuitiva), казва Уилям от Окам, разумен мъж, преди мен по време. Поради това и аз, вземайки повод, ще го преинача по аналогия към действията човешки - acta (а не действията на разума - intelligentia), и ще се потрудя тук, следвайки настоятелните веяния в главата си, да утвърдя какво че също има два вида acta - интуитивни и абстрактни.
Според както е посочил небезизвестният онзи Боеций в "Коментари към Порфирий", логиката чрез метода на разсъждението (disputandi) и на умозаключението (ratiocinationes), а също и по пътя на различаването (internoscendi) ни дава възможност да разберем кое разсъждение в даден случай ще бъде лъжливо и кое - вярно, а също и кое ще бъде винаги лъжливо и кое - никога. От това ще се възползвам, че да посоча кое е мъдро, кое - премъдро, а кое - нито едното, нито другото, ала нещо трето - с други думи, посредничещо помежду двете. Така, сякаш участвайки в онези мечешки боеве, за които говори блаженият Августин в "Против академиците", ще се опитам да не се посрамя и да заслужа публичното ръкопляскане, споменато и там.
А защо, приятелю, уподобявам начинанието си на мечешки боеве? Защото както за мечката не е според природата й да участва в театрални битки, но е заведена там от господаря си, който, като я е покорил, е променил тварното й назначение, което ще рече, че е в силата му да го стори, така и аз ще се заема да докажа на глупавия, че е глупав, макар че това съдържа вътрешно противоречие и предварителна присъда за неуспех. Но нали затова деянията, рекох, биват абстрактни и интуитивни.
Пък ще ме заклеймиш, чини ми се, че като съм се заел да ти доказвам глупостта, демонстрирам собствената си суета - е, не е ли по-добре е да демонстрирам суетата си, отколкото липсата на такава. Все пак, когато показваш нещо, което нямаш, лъжа сторваш. Така че ако не си суетен и показваш колко не си суетен, ти всъщност правиш нещо, което го нямаш и съответно не разбираш. Биват деянията абстрактни, нали така?
Интуитивните дела пък биват според модела, чрез който сме си избрали да изграждаме мненията си. А както пише Клайв Луис – мъж мъдър, в “Онази грозна сила”, има десетки различни мнения, но те се отнасят само до времето, преди да е станала ясна същността на съответния проблем. След това не би трябвало да има десетки различни мнения. А каква е същността на проблема?
Да се върнем на мечката, заведена от стопанина си на боевете мечешки. Какво иска той от нея – да побеждава и да му носи пари. Ако мечката го попита: “Права ли съм да побеждавам и да ти нося пари?”, тя всъщност нищо не го пита. Ако пък рече: “Прав ли си ти да искаш тези неща от мен?”, той в най-добрия случай ще й обърне внимание, че от парите, които му изкарва на боевете, той й купува храната. Така цялото житие мечешко ще се затвори в кръгомислието на няколко излишни въпроса. Ще се подмени проблемът – от питане за смисъла на деянията във въпрос за начина на извършването им. Все едно да казваш: “Аз ям, за да живея, следователно трябва да живея, за да ям”. Подобен силогизъм на този е и следният: “Аз постя, защото обичам Бога, следователно Бог ме обича, защото постя”; или пък: “Бог е заповядал да обичаме ближния, ерго трябва да обичаме ближния, защото Бог е заповядал”. С други думи, ако не беше заповядал, може и да не обичаме. Така излиза. А после по конференции, форуми, купони и други конгресуси си самодоказваме колко е важно човеку свободен да бъде, защото ако не е свободен, не е човек, а ако не е човек, Бог няма. И от всичко това излиза, че Бог има, защото е заповядал да бъдем свободни...
И в какво собствено се състояла тази свобода? Простичко е, думаш ти, свободата е това или да си с Бога, или против Него! Ами сега. Откога диалектиката има пряко оформяща сила върху екзистенциалните питания? В това “или-или” има нещо твърде абстрактно, има нещо недотам явно, но пък безчестно – мечката или може да изкарва пари за стопанина си, или той ще я убие. Ами ако по тази логика си зададем въпросите “Всякога ли сме с Бога?” и “Всякога ли сме против Него?”, няма ли да видим, че и на двата не може да се даде положителен отговор. Следователно има нещо друго, някакво различно от тези две състояния, в което нито сме със, нито против Него. Това, ще речеш ти, понеже си многоопитен в четенето на различни мъдрости, е топлохладност. Е, добре, но може ли човек да бъде по отношение на нещо безразличен, а по отношение на друго – не. Разбира се, че може. Тогава каква ще да е тази глобална, тази всеобемаща топлохладност? Някаква абстракция, рационална категория, ползвана от незрелия ти ум, от която извеждаш живота на личността и без която си безсилен да разрешиш противоречието между безкрайността и времето и между Божественото битие и човешкото житие. Не виждаш ли, че и топлохладността е само думичка, с която се прикриваш – себе си или вярата, в която мислиш, че е правилно да вярваш? Не знаеш ли, че известните думи от “Откровението” св. Андрей тълкува само за добродетелта и греха – тоест “горещ” по отношение на добродетелите и “студен” за греха. Той не си е позволил да навлиза в сферата на дискурсивното мислене и оттам да дава квалификации.
За теб обаче това не е спънка – и ето, рационалната категория придобива нормативна стойност, а пък човешката личност се проявява едва ли не само като акцидентална нейна характеристика. Ти, защото не можеш да отделиш себе си от начина, по който вярваш (или вярваш, че вярваш), пък и никой не може, изведнъж започваш да искаш от другите да могат да го правят? Вероятно понеже не разбираш какво точно искаш, а преди това – какво говориш и мислиш. А какво ти е внушило, че само твоят начин на вярване (или на вярване, че вярваш) е правилен, ако не именно неразбирането? И това, понеже, както рекох, си многоопитен в четенето, ти определяш като свобода – да си с Бога или против Него. Когато вярваш, си с Него, когато не вярваш – си против. Само че кога вярваш? Когато казваш и вършиш определени неща? Тоест онези, които не казват и не вършат тези определени неща – те са противниците Божии. Ала нали и те могат да кажат същото за теб и тогава кое казване ще е правилно – един вид, от божествена гледна точка, а?
Горко на свободата човешка, когато я определяш така, викам ти! Горко и за Христос, Който се смири до кръстна смърт заради тази твоя “или-или” свобода! Тя е най-добрият начин да отвърнеш поглед от различните и винаги лични страдания на човеците в тази наша долина на скърбите. И ще ми припомниш може би Неговите думи, че “Който не събира с Мен, разпилява”, но защо ще ми ги припомниш. Те са казани в контекста на упованието, което да имаме в Него, а не като заплаха. Или ще ме убеждаваш, че Бог се заканва като някой набит в училище – как ще си го върне “после, след възкресението, ще видите вие”?! Че за какво Му е тогава изобщо да умира, а преди това – да се въплъщава и да страда? Че Той не може ли да си “го върне” предварително, щом така мислиш, че постъпва? Или пък ще ми обясниш, че Унизилият Себе Си чрез това унижение господарува над нас! Така не ти ли заприличва на някои наши събратя, които натяквайки непрестанно колко са самопожертвувателни, карат близките си да се чувстват виновни? Но с тях се занимават психотерапевтите. Ами да Го пратим и Него на психотерапевт!
Ти определяш себе си като “воин на Христа”. Това ще рече, че ние, останалите, сме “цивилни в Него”. Добре, дори и така да е. На военния подобава да изпълнява заповеди и да не разсъждава върху тях (надявам се, поне в казарма си бил). Сигурно затова си тълкуваш Господните деяния по военному – “показвам, а после наказвам”. Но тези неща, признай, изобщо не се изискват от цивилните. Ако пък тръгнеш да ме убеждаваш, че всички ние сме “воини на Христа”, ще трябва и да ме убедиш, че си ми и командир, тъй като няма как инак да ми даваш заповеди, които да не мога да обсъждам. Тоест ще трябва да ме убедиш и че Църквата Христова е армейско съединение. А това, че са твои тези заповеди, мисля, няма съмнение, макар че непрекъснато отпред им слагаш прилагателното “Божии”. Разбираш ли, в убеждаването е твоят проблем. Ти искаш от мен да следвам твоята свобода и да напусна своята. Но с какво право? С правото на обичащия ме? Едва ли. С правото на самопожертвалия се за мен? Не мисля. С правото на по-знаещия и по-мъдрия? Това най-малкото е спорно. Тогава с какво право?
Ти си загрижен за мен и за моето спасение. Но нима аз искам от теб това? А дори и да не разбирам какво искам, мислиш ли, че си толкова силен и убедителен в словата и делата си, че да ме вкараш в правия път? Та ето поради туй първото писмо, което ти пиша, е за несвободата. Поумней, приятелю, и последвай думите на Апостола: “Имаш ли вяра, имай я за себе си...” Не ме изкушавай с глупостта си, та да не стане така, че покрай нея да похуля и онова, което добре и правилно говориш. Не ме товари с непосилна за мен отговорност, “с правила мъчни и тежки за носене”. За мен, простосмъртния, е предостатъчно бремето, че живея и че всеки ден отново и отново се уча да вярвам...
Твой, и т.н.
Разсъждавайки в среднощния час на дългото свое превъзпитание от грубата кайма на плътта към мекотата на разума на въцърковения егоист (комуто подобават честта, славата и апатията), реших да изкажа онуй, което до днес мислех само на тъмно, под покрова на нощта, обител на всички тайни. Та нали макар и да не съм видял с очама своима нищо от бъдното и нищо от отминалите дни, па дори и смътно през огледало, както би подобавало на трудещия се с трудовете си под слънцето, аз все таки облагородих се поради самата си ипостасност, а и поради четенето и съставянето на много книги, което според Еклисиаста няма край, и като помъдрях с преголяма мъдрост (достигайки края), заслужих велелепен език. Казано без лукавото смирение на някои събратя - хризостомен станах. Нали все пак подражавах на древните според съвета на Златоустия в "Уроци за възпитанието", а и защото няма да се посрамя да се изложа поради смиреномъдрието си, което ми помага да не се интересувам от мненията и от единодушието на стадото (което точно поради стадността си няма как да е и смиреномъдро).
Следвайки Хераклит, изследвах себе си, яко задължен единствено на себе си за знанията и уменията (макар че Татиян Асириец не го одобрява в "Реч срещу елините"). Еже този тежък дял - да изследваш всичко под слънцето - според Проповедника Бог е дал на човека. И аз ли ще бъда онзи, който ще се противи Богу в името например на нещо неясно и неизбежно като мисълта за смъртта, спохождащи (мисълта и смъртта) всеки или поне по-добрите измежду нас (докато се трудим с трудовете си под слънцето).
Има два вида знание - абстрактно и интуитивно (notitia abstractiva et notitia intuitiva), казва Уилям от Окам, разумен мъж, преди мен по време. Поради това и аз, вземайки повод, ще го преинача по аналогия към действията човешки - acta (а не действията на разума - intelligentia), и ще се потрудя тук, следвайки настоятелните веяния в главата си, да утвърдя какво че също има два вида acta - интуитивни и абстрактни.
Според както е посочил небезизвестният онзи Боеций в "Коментари към Порфирий", логиката чрез метода на разсъждението (disputandi) и на умозаключението (ratiocinationes), а също и по пътя на различаването (internoscendi) ни дава възможност да разберем кое разсъждение в даден случай ще бъде лъжливо и кое - вярно, а също и кое ще бъде винаги лъжливо и кое - никога. От това ще се възползвам, че да посоча кое е мъдро, кое - премъдро, а кое - нито едното, нито другото, ала нещо трето - с други думи, посредничещо помежду двете. Така, сякаш участвайки в онези мечешки боеве, за които говори блаженият Августин в "Против академиците", ще се опитам да не се посрамя и да заслужа публичното ръкопляскане, споменато и там.
А защо, приятелю, уподобявам начинанието си на мечешки боеве? Защото както за мечката не е според природата й да участва в театрални битки, но е заведена там от господаря си, който, като я е покорил, е променил тварното й назначение, което ще рече, че е в силата му да го стори, така и аз ще се заема да докажа на глупавия, че е глупав, макар че това съдържа вътрешно противоречие и предварителна присъда за неуспех. Но нали затова деянията, рекох, биват абстрактни и интуитивни.
Пък ще ме заклеймиш, чини ми се, че като съм се заел да ти доказвам глупостта, демонстрирам собствената си суета - е, не е ли по-добре е да демонстрирам суетата си, отколкото липсата на такава. Все пак, когато показваш нещо, което нямаш, лъжа сторваш. Така че ако не си суетен и показваш колко не си суетен, ти всъщност правиш нещо, което го нямаш и съответно не разбираш. Биват деянията абстрактни, нали така?
Интуитивните дела пък биват според модела, чрез който сме си избрали да изграждаме мненията си. А както пише Клайв Луис – мъж мъдър, в “Онази грозна сила”, има десетки различни мнения, но те се отнасят само до времето, преди да е станала ясна същността на съответния проблем. След това не би трябвало да има десетки различни мнения. А каква е същността на проблема?
Да се върнем на мечката, заведена от стопанина си на боевете мечешки. Какво иска той от нея – да побеждава и да му носи пари. Ако мечката го попита: “Права ли съм да побеждавам и да ти нося пари?”, тя всъщност нищо не го пита. Ако пък рече: “Прав ли си ти да искаш тези неща от мен?”, той в най-добрия случай ще й обърне внимание, че от парите, които му изкарва на боевете, той й купува храната. Така цялото житие мечешко ще се затвори в кръгомислието на няколко излишни въпроса. Ще се подмени проблемът – от питане за смисъла на деянията във въпрос за начина на извършването им. Все едно да казваш: “Аз ям, за да живея, следователно трябва да живея, за да ям”. Подобен силогизъм на този е и следният: “Аз постя, защото обичам Бога, следователно Бог ме обича, защото постя”; или пък: “Бог е заповядал да обичаме ближния, ерго трябва да обичаме ближния, защото Бог е заповядал”. С други думи, ако не беше заповядал, може и да не обичаме. Така излиза. А после по конференции, форуми, купони и други конгресуси си самодоказваме колко е важно човеку свободен да бъде, защото ако не е свободен, не е човек, а ако не е човек, Бог няма. И от всичко това излиза, че Бог има, защото е заповядал да бъдем свободни...
И в какво собствено се състояла тази свобода? Простичко е, думаш ти, свободата е това или да си с Бога, или против Него! Ами сега. Откога диалектиката има пряко оформяща сила върху екзистенциалните питания? В това “или-или” има нещо твърде абстрактно, има нещо недотам явно, но пък безчестно – мечката или може да изкарва пари за стопанина си, или той ще я убие. Ами ако по тази логика си зададем въпросите “Всякога ли сме с Бога?” и “Всякога ли сме против Него?”, няма ли да видим, че и на двата не може да се даде положителен отговор. Следователно има нещо друго, някакво различно от тези две състояния, в което нито сме със, нито против Него. Това, ще речеш ти, понеже си многоопитен в четенето на различни мъдрости, е топлохладност. Е, добре, но може ли човек да бъде по отношение на нещо безразличен, а по отношение на друго – не. Разбира се, че може. Тогава каква ще да е тази глобална, тази всеобемаща топлохладност? Някаква абстракция, рационална категория, ползвана от незрелия ти ум, от която извеждаш живота на личността и без която си безсилен да разрешиш противоречието между безкрайността и времето и между Божественото битие и човешкото житие. Не виждаш ли, че и топлохладността е само думичка, с която се прикриваш – себе си или вярата, в която мислиш, че е правилно да вярваш? Не знаеш ли, че известните думи от “Откровението” св. Андрей тълкува само за добродетелта и греха – тоест “горещ” по отношение на добродетелите и “студен” за греха. Той не си е позволил да навлиза в сферата на дискурсивното мислене и оттам да дава квалификации.
За теб обаче това не е спънка – и ето, рационалната категория придобива нормативна стойност, а пък човешката личност се проявява едва ли не само като акцидентална нейна характеристика. Ти, защото не можеш да отделиш себе си от начина, по който вярваш (или вярваш, че вярваш), пък и никой не може, изведнъж започваш да искаш от другите да могат да го правят? Вероятно понеже не разбираш какво точно искаш, а преди това – какво говориш и мислиш. А какво ти е внушило, че само твоят начин на вярване (или на вярване, че вярваш) е правилен, ако не именно неразбирането? И това, понеже, както рекох, си многоопитен в четенето, ти определяш като свобода – да си с Бога или против Него. Когато вярваш, си с Него, когато не вярваш – си против. Само че кога вярваш? Когато казваш и вършиш определени неща? Тоест онези, които не казват и не вършат тези определени неща – те са противниците Божии. Ала нали и те могат да кажат същото за теб и тогава кое казване ще е правилно – един вид, от божествена гледна точка, а?
Горко на свободата човешка, когато я определяш така, викам ти! Горко и за Христос, Който се смири до кръстна смърт заради тази твоя “или-или” свобода! Тя е най-добрият начин да отвърнеш поглед от различните и винаги лични страдания на човеците в тази наша долина на скърбите. И ще ми припомниш може би Неговите думи, че “Който не събира с Мен, разпилява”, но защо ще ми ги припомниш. Те са казани в контекста на упованието, което да имаме в Него, а не като заплаха. Или ще ме убеждаваш, че Бог се заканва като някой набит в училище – как ще си го върне “после, след възкресението, ще видите вие”?! Че за какво Му е тогава изобщо да умира, а преди това – да се въплъщава и да страда? Че Той не може ли да си “го върне” предварително, щом така мислиш, че постъпва? Или пък ще ми обясниш, че Унизилият Себе Си чрез това унижение господарува над нас! Така не ти ли заприличва на някои наши събратя, които натяквайки непрестанно колко са самопожертвувателни, карат близките си да се чувстват виновни? Но с тях се занимават психотерапевтите. Ами да Го пратим и Него на психотерапевт!
Ти определяш себе си като “воин на Христа”. Това ще рече, че ние, останалите, сме “цивилни в Него”. Добре, дори и така да е. На военния подобава да изпълнява заповеди и да не разсъждава върху тях (надявам се, поне в казарма си бил). Сигурно затова си тълкуваш Господните деяния по военному – “показвам, а после наказвам”. Но тези неща, признай, изобщо не се изискват от цивилните. Ако пък тръгнеш да ме убеждаваш, че всички ние сме “воини на Христа”, ще трябва и да ме убедиш, че си ми и командир, тъй като няма как инак да ми даваш заповеди, които да не мога да обсъждам. Тоест ще трябва да ме убедиш и че Църквата Христова е армейско съединение. А това, че са твои тези заповеди, мисля, няма съмнение, макар че непрекъснато отпред им слагаш прилагателното “Божии”. Разбираш ли, в убеждаването е твоят проблем. Ти искаш от мен да следвам твоята свобода и да напусна своята. Но с какво право? С правото на обичащия ме? Едва ли. С правото на самопожертвалия се за мен? Не мисля. С правото на по-знаещия и по-мъдрия? Това най-малкото е спорно. Тогава с какво право?
Ти си загрижен за мен и за моето спасение. Но нима аз искам от теб това? А дори и да не разбирам какво искам, мислиш ли, че си толкова силен и убедителен в словата и делата си, че да ме вкараш в правия път? Та ето поради туй първото писмо, което ти пиша, е за несвободата. Поумней, приятелю, и последвай думите на Апостола: “Имаш ли вяра, имай я за себе си...” Не ме изкушавай с глупостта си, та да не стане така, че покрай нея да похуля и онова, което добре и правилно говориш. Не ме товари с непосилна за мен отговорност, “с правила мъчни и тежки за носене”. За мен, простосмъртния, е предостатъчно бремето, че живея и че всеки ден отново и отново се уча да вярвам...
Твой, и т.н.
сряда, 24 март 2010 г.
“Мостът между световете”
(Бележки по повод една грешка)
Преди известно време в реклама по БНТ за благотворителен концерт за Хаити един или една от участниците каза нещо в смисъл, че Бог е любов и “е превърнал камъните в хлябове”. Всъщност тук става дума за едно от изкушенията на Сатаната: “И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. А Той му отговори и рече: писано е “не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста” (Мат. 4:3-4). Виждаме, че именно превръщането на камъните в хлябове Христос е ОТКАЗАЛ да стори. Разбира се, тук не искам да сложа акцента върху неграмотността на сценаристите на посочената реклама – това за съжаление няма как да бъде изненадващо, нито пък, още по-малко, с желание да оспоря или да се опитам да компрометирам самата благотворителна инициатива. Вземам този пример, защото е “най-удобен”, за да посоча, че доста неща в областта на християнското православно учение в днешно време все повече се изопачават, докато се стигне до момента, в който вече искрено се вярва, че Господ е “превърнал камъните в хлябове”. Всъщност искрено се вярва, че за Бога може да се каже “всичко”, което ни се струва “правилно” и “добро”, и съответно да се отрече другото – “лошото” и “грозното”. Това инстинктивно разделение в метафорите може най-лесно да се представи от отъждествяването, което правим, на отношенията “добро – зло” и “светлина – мрак”. Логиката е следната: казва се, че тъмнината не е нищо повече от липса на светлина, СЛЕДОВАТЕЛНО злото не е нищо повече от липса на добро. Забележете как, първо, тук въобще не се пита КАКВО (по-точно КОЙ, но това е отделна тема) е доброто, тъй като вече предварително е прието, че то е “светлина”. На второ място, игнорира се фактът, че злото (както и доброто) НИКОГА НЕ Е БЕЗЛИЧНО и не може да бъде безлично. Дори и човек да няма философски или богословски познания, лесно може “по детски” да разбере това от собствения си опит. Тук обаче, и това е третото и най-важното - именно житейският опит е компрометиран заради “идеята”. Достоверността му се подлага на съмнение според същия принцип, според който знаем, че съществуват елементарни частици. Да, тях ги няма в реалността на личния ни опит, но науката знае, че ги има във “фундаменталната” реалност. Грубо казано, по този начин ЛОГИКАТА на едно правилно умозаключение СЕ ОБЕКТИВИРА и “върху” мисленето изобщо, както и в частност за нравствената реалност. Така става възможно и доброто и злото да се мислят строго рационално, т.е. абстрактно. Механизмът обаче не е само и просто философски, той е психичен механизъм (по-правилно - психолингвистичен). Етичните длъжности стават безлични и абстрактни, но не в трансцендентален смисъл, както Платоновите идеи например, а в някакъв чисто оперативно-социален и в крайна сметка утилитарен контекст. Оттам те стават и СУБЕКТИВНО ОТНОСИТЕЛНИ.
Но защо става така, че не просто не знаем фундаментални, “азбучни” истини на християнството, но и не желаем да ги научим? По-точно – искаме да ги научим “по своему”. Може би защото си мислим, че знаем много неща и благодарение на тях ще инкорпорираме и двете хилядолетия църковно БОГОМИСЛИЕ, веднага ще го разберем “изцяло” и оттам онова в него, което ни се види глупаво, ще изхвърлим като несъвпадащо и противоречащо на големите ни знания. Те са базирани на житейски опит, на прочетени книги (в общия случай несистемно) и, естествено, на светли емоции. Изхвърля се от съзнанието фактът, че интелектуалните ни натрупвания са по същество стандартизирани и няма как да бъде другояче, и въз основа именно на това “изхвърляне” се изграждат и теоретични изхвърляния без никакво житейски и поведенчески осмислено значение и приложение – на първо място, разбира се, за самите нас, изграждащите ги. Така простичката логическа релация “А е В, следователно В е А” се приема и по отношение на Бога, т.е. по отношение на Несъществуващото Същество (св. Симеон Нови Богослов). А тази логика, сами виждате, е и формално невярна, защото ако мъжът е човек, то всеки човек ли е мъж; ако кравата е животно, следва ли, че всяко животно е крава.
Тук докосваме една от най-големите липси на съвременността, а именно съзнанието за метафизичните измерения на битието. На практика днешната култура е изцяло лишена от това съзнание. Когато стане въпрос за метафизика, тя се свързва или с психични процеси (подсъзнание и т.н.), или с широко разпространените магично-окултни моди, или – в най-добрия случай – със сферата на изкуствата. Тази лишеност, от друга страна, ражда и една болезнена колизия – хората продължават да размишляват върху трансценденталните измерения на живота си, само че вече не го знаят, съответно са изгубили и “уменията” – езикът, който ползваме, не го позволява. По-точно казано – блокира “от себе си” и “в себе си” всеки опит в тази посока. Колкото и странно да прозвучи, процесът най-лесно може да бъде идентифициран ПО ЛИПСАТА НА АВТЕНТИЧЕН ФОЛКЛОР (Б.а. - Отделянето на човека от занаята и традицията, превръщането му в “масов човек” или в “институционализиран индивид”, загубата на разликите между “роля” и “лице” и т.н. – всичко това и, разбира се, още много други неща лежат в основата на този процес.). Приказката, която, образно казано, отвека е един от традиционните “мостове между световете”, бе разкъсана в постмодерната деконструкция. От нея останаха символите, чрез които най-често се обясняват психични механизми в един по-скоро езотерично-психологически дискурс. Забравя се простият факт, че ако символите бяха толкова “прозрачни” за психоанализа, ако бяха толкова пряко свързани с областта на “подсъзнанието”, “архетипа” и т.н., ако изобщо “принадлежаха-по-битие” на тези сфери и осмисляха именно преди всичко тях, то просто нямаше да има необходимост както от тях самите, така и от психоанализа. Тук не твърдя, че те нямат нищо общо, а че вече са напълно езиково-инструментално присвоени, а по-такъв начин са и трансформирани в процеса на обективацията. Науката в случая много повече легитимира себе си чрез тях в желанието си да провиди онова, което стои “зад” или “над” тях. Това също се дължи на горепосочената загуба на метафизични умения. Разделението, което се прави между “историческо” и “символно” съдържание, всъщност никога не е съществувало в такава степен. Колкото по-високо е равнището на абстракцията, с която боравим, толкова по-далеч сме от “поетиката”, от “плътта” на логоса. Звучи странно и “елементарно”, но проблемът тук е и в самата дискретност на словото, в крайността на думите, които ползваме. Ние не можем да измисляме до безкрай различни думи, още по-малко – да ги насищаме с безкрайно различни съдържания, едновременно смесвайки ги. Тук се срещаме със своеобразен гностицизъм – всяко по-високо ниво на абстракция е “енергийно” по-отдалечено от съдържанията, от които тръгва и които ползва. И накрая, когато превърнеш един символ/понятие в “чиста форма”, тогава лесно налагаш тази форма върху различни “материи”. Прост пример за това, за което говоря, е тълкуването за Ева като за женски архетип, тъй като името EVE на френски е обръщаемо, т.е. жената като ангелите от теофанията на Плотин притежава двойствена природа (Б.а - Виж Жан Шевалие, Ален Геербрант, “Речник на символите”, ИК “Петриков”, С., 1995, 313-314. Всъщност самата категория архетип се опитва да бъде едновременно “метафизична” и “обективна”. Аз поне изпитвам сериозни съмнения по отношение на нейните съдържания.). Само че далеч не на всеки език това е така. Срещаме се челно с една изключително несръчна “метафизика”, с някаква “кабалистична антропология” с претенция за аналитична психология/социология.
Искам да кажа, че в случая психолозите и психиатрите са си присвоили “незаконно” тази област и оттам нататък тя бива мислена само и изключително в парадигмата на един “научен мистицизъм”. Самият им език е “метаезик”, той подлъгва и СЕ ПОДЛЪГВА, че е в състояние да обяснява процеси и смисли от различни сфери, и това е нормално дотолкова, доколкото в крайна сметка научните езици по същество са склонни към метаезиковост. Това е рационална необходимост, защото в противен случай отделните и все по-тясно специализирани научни дисциплини изобщо няма да могат да “разговарят” помежду си, което пък ще ги обезсмисли и ще им отнеме и собствената основа. Но оттук често на практика се раждат “нови реалности”, които понякога са комично далеч от своя първоначален обект на изследване. Тези “нови реалности” обаче са, така да се каже, концептуално непоклатими, защото произхождат и са тясно вписани именно в концептуалния си “произход”, в собствените си допускания, които пък са рационално единствено възможни. Тук имаме по същество ПОРОЧЕН КРЪГ НА ВЪЗМОЖНО НАЙ-ВИСОКО НИВО. Както пише Стенли Фиш в “Няма такова нещо като свободно слово”: “Бих поставил прост въпрос...: ако предлагате да изследваме и оценяваме допускания, с какво ще ги изследвате и оценявате? И отговорът е, че ще ги изследвате и оценявате с мисловни форми, които сами почиват на основополагащи допускания. На всяко ниво инструментите на рационалния анализ ще бъдат уязвими от самата деконструкция, която претендират да извършват.” (Б.а. Стенли Фиш, “Няма такова нещо като свободно слово... и това е добре”, ИК “Критика и хуманизъм”, 2003, превод Милена Якимова, Милен Русков, 31.)
Ето защо грешката, с която започнах в началото, не е подсъзнателна, а обратното – тя е, така да се каже, свръхсъзнателна. Симптом е за ценностна анихилация, КУЛТУРЕН СИМПТОМ, а не въпрос на индивидуални мнения и намерения или пък недостатъци и незнания. Например в случая, с който започнах, “в името на любовта”. Повтаря се, че Бог е любов (което всеки мисли, както на него му изглеждат думичките “Бог” и “любов”), без да се разбира, че ЛЮБОВТА НЕ Е БОГ. Както пише К.С. Луис в “Четири пъти любов”, когато любовта стане бог, тя се превръща в демон.
Така, съвсем грубо казано, житейският ни опит, чиито показания бяхме отхвърлили в името на “обективната истина”, по отношение на БОГОМИСЛИЕТО ни кара да заемем привидно противоположна позиция. В общия случай схемата е нещо такова: щом Бог е любов, следователно Той е и справедлив, следователно сътвореният от него свят също трябва да е справедлив. Обаче житейският ни опит ни сочи точно, че светът не е справедлив, значи, че или Бог не е справедлив, т.е. не е любов, или че Бог не съществува, което е същото, но казано с други думи. Богословската аргументация, че (опростено казано) за всичко това вината е наша, защото Бог не желае да ни отнеме свободата, няма как да бъде чута и да проработи поради простата причина, че понятията „любов“, „справедливост“, „зло“, „свобода“ и т.н. за нас са абстрактни. Те имат строго социална функция и оттам са и субективно относителни, и обективно правно задължителни – безличните им “чисти форми” до такава степен са възприели културните съдържания и особености, че е невъзможно да бъдат разделени. Това всъщност ни казва и известният израз “битието определя съзнанието”. Всичко онова, което чувстваме като “любов” и което мислим като “справедливост”, напълно логично се прилага (“се възлага”) и към Бога, защото за нас Той също е БЕЗЛИЧЕН. Той е “принципът на любовта”, “на справедливостта” и в юридически смисъл – на “последната инстанция”. Тъй като е немислим в Собственото Си битие, за разума Той е абстрактен и изпразнен от битие (тоест също става една от гореспоменатите “чисти форми”), а щом е абстрактен, се подчинява на законите на логиката, на мисленето, както и на задължителните и “самоочевидни” социокултурни изисквания. Въз основа на това няма как да бъдат приети онтологичните последствия на грехопадението. То дори и не може да бъде мислено като онтологичен “проблем”, “дълг”, “падение”, “развала”. Грехът също е безлично понятие – едновременно правно регулиран и субективно “изживяван” и схващан. Той, както и “любовта”, “справедливостта” и т.н. в съзнанието ни има характеристиките на “елементарните частици”. Разумът ни е узнал, че съществуват реално неща, които „не виждаме“ (елементарните частици), и точно ПОРАДИ ТОВА се бунтува против най-малкия намек, че базисни нравствени понятия като любов, справедливост, свобода и т.н. са, така да се каже, “инобитийни”, не принадлежат изцяло на този философски род и ред (нали в противен случай няма да са именно базисни нравствени ПОНЯТИЯ!). Тяхната „обективност“ се възприема чрез социалната им функция и това е напълно естествено – все пак без морално регулиращи принципи нито едно общество не би могло да просъществува и не съществува. Обективна даденост е, както видяхме, и относителността на понятията – затова спокойно и в определен смисъл справедливо може да се каже, че любовта, справедливостта и пр. са субективни и са въпрос на лично мнение и избор. Тук не може да става дума, че те са релативизирани, защото не съществува друг план, в който не са. Мисленето ни и съответно езикът са разделили “екзистенциалната” от “фундаменталната” реалност дотам, че първата се има като своеобразно “подмножество” на втората, а следователно и СЪС СЪЩИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ, приложени в друг контекст, в друга “среда”. Произходът на това разделение е философско-правен, но на едно по-дълбоко ниво е собственият “изказ” на ЗАКОНОДАТЕЛСТВОТО НА РАЗУМА, който е осъден непрекъснато да се завръща като по спирала към все по-усложнени, все по-чисти форми на пантеизъм (в най-добрия случай - деизъм). В противен случай няма как да обясни себе си, няма как да проумее собствената си “онтология”, а оттам и самозаконието си (което е предварително положено). Ако той не е част от “фундаменталната” реалност, от законите на природата и на битието; ако не е тяхна “върховна” форма и израз (Б.а. Оттам и словото, езикът се разглежда само като еволюционно най-висшата форма или пък начин за ОБМЕН НА ИНФОРМАЦИЯ в природата.), изглежда, ще трябва да се откаже от самия себе си и да изпадне в някакъв безкраен и безнадежден “солипсизъм”. Всичко онова в природата, в битието, в законите и т.н., което разумът обяснява, целият му стремеж към такова обяснение е свързан САМО И ЕДИНСТВЕНО със страха му да не може да обясни себе си, да не може да се “оправдае”. Инструментите, които ползва, обаче не могат да му помогнат, тъй като те не са предназначени да дирят “онтологичен смисъл”; те изобщо не могат да го изкажат така, че да бъде включен веднъж завинаги в цялостно и непротиворечиво познание. “Смисълът” като такъв принадлежи на друг порядък и се разпознава не като част, връх или логически завършек на специфичен ред, а като негово “начало” и “край”. Например, когато Айнщайн се е сблъскал с фундаменталните противоречия между Общата теория на относителността и квантовата физика, той е отказал да приеме, че на някакво друго, “по-високо” ниво те не си противоречат. Отказал е да повярва, че няма “смисъл”. Но дори и да бъде създадена такава обща “Теория на всичко”, тя, така да се каже, ще обясни евентуалната привидност на противоречията, но не и “смисъла на всичко”, защото “смисълът” е едновременно онова, от което се тръгва, и онова, към което се върви. Така интелектуалните инструменти, които се ползват, на практика са част от неговата наличност и не могат да го разкрият. Грубо казано, по никакъв начин не може да се търси смисъл, ако преди това не се вярва, че има такъв, но вярата по произход е извънлогична, не тъкмо “интелектуална”. Аз мога да обясня в какво вярвам, но не мога нито да докажа, нито да изкажа изцяло ЗАЩО вярвам. Не съществува рационален аргумент от такъв висок вътрешно непротиворечив порядък. А ако съществува такъв, следователно ще го има и еднаквия по сила противоположен аргумент. Отъждествяването между “механика” и “смисъл” тук следва същия принцип, който видяхме при отношенията между “екзистенциална” и “фундаментална” реалност. Онтологично “смисълът” има само и единствено екзистенциални “себеразкривания” и характеристики. Когато се прилага към “всичко”, “смисълът” губи смисъла си. “ВСИЧКОТО” Е КВАЗИПОНЯТИЕ, КВАЗИКАТЕГОРИЯ – ТО Е ТОЛКОВА ПРЕДЕЛНА ФОРМА НА АБСТРАКТНО ОБОБЩЕНИЕ, ЧЕ КЛОНИ КЪМ НЕБИТИЕ И В ТОЗИ СМИСЪЛ СЕ РОДЕЕ С “НИЩОТО”.
Ето според тези принципи, струва ми се, когато се казва, че “Бог е любов”, ДНЕС се има предвид, че “всичко е любов”, по-точно – че “любовта е всичко”. Тук презумпцията за ЛИЧНОТО БИТИЕ НА БОГА е предварително изключена, тъй като за съвременното съзнание, за съвременните културни “норми” едно такова допускане клони единствено към груб антропоморфизъм, който е несъчетаем с категориалното мислене, с “високите” изисквания на абстракцията. Метаезикът на днешната култура е “мостът между световете”...
(със съкращения)
Преди известно време в реклама по БНТ за благотворителен концерт за Хаити един или една от участниците каза нещо в смисъл, че Бог е любов и “е превърнал камъните в хлябове”. Всъщност тук става дума за едно от изкушенията на Сатаната: “И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. А Той му отговори и рече: писано е “не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста” (Мат. 4:3-4). Виждаме, че именно превръщането на камъните в хлябове Христос е ОТКАЗАЛ да стори. Разбира се, тук не искам да сложа акцента върху неграмотността на сценаристите на посочената реклама – това за съжаление няма как да бъде изненадващо, нито пък, още по-малко, с желание да оспоря или да се опитам да компрометирам самата благотворителна инициатива. Вземам този пример, защото е “най-удобен”, за да посоча, че доста неща в областта на християнското православно учение в днешно време все повече се изопачават, докато се стигне до момента, в който вече искрено се вярва, че Господ е “превърнал камъните в хлябове”. Всъщност искрено се вярва, че за Бога може да се каже “всичко”, което ни се струва “правилно” и “добро”, и съответно да се отрече другото – “лошото” и “грозното”. Това инстинктивно разделение в метафорите може най-лесно да се представи от отъждествяването, което правим, на отношенията “добро – зло” и “светлина – мрак”. Логиката е следната: казва се, че тъмнината не е нищо повече от липса на светлина, СЛЕДОВАТЕЛНО злото не е нищо повече от липса на добро. Забележете как, първо, тук въобще не се пита КАКВО (по-точно КОЙ, но това е отделна тема) е доброто, тъй като вече предварително е прието, че то е “светлина”. На второ място, игнорира се фактът, че злото (както и доброто) НИКОГА НЕ Е БЕЗЛИЧНО и не може да бъде безлично. Дори и човек да няма философски или богословски познания, лесно може “по детски” да разбере това от собствения си опит. Тук обаче, и това е третото и най-важното - именно житейският опит е компрометиран заради “идеята”. Достоверността му се подлага на съмнение според същия принцип, според който знаем, че съществуват елементарни частици. Да, тях ги няма в реалността на личния ни опит, но науката знае, че ги има във “фундаменталната” реалност. Грубо казано, по този начин ЛОГИКАТА на едно правилно умозаключение СЕ ОБЕКТИВИРА и “върху” мисленето изобщо, както и в частност за нравствената реалност. Така става възможно и доброто и злото да се мислят строго рационално, т.е. абстрактно. Механизмът обаче не е само и просто философски, той е психичен механизъм (по-правилно - психолингвистичен). Етичните длъжности стават безлични и абстрактни, но не в трансцендентален смисъл, както Платоновите идеи например, а в някакъв чисто оперативно-социален и в крайна сметка утилитарен контекст. Оттам те стават и СУБЕКТИВНО ОТНОСИТЕЛНИ.
Но защо става така, че не просто не знаем фундаментални, “азбучни” истини на християнството, но и не желаем да ги научим? По-точно – искаме да ги научим “по своему”. Може би защото си мислим, че знаем много неща и благодарение на тях ще инкорпорираме и двете хилядолетия църковно БОГОМИСЛИЕ, веднага ще го разберем “изцяло” и оттам онова в него, което ни се види глупаво, ще изхвърлим като несъвпадащо и противоречащо на големите ни знания. Те са базирани на житейски опит, на прочетени книги (в общия случай несистемно) и, естествено, на светли емоции. Изхвърля се от съзнанието фактът, че интелектуалните ни натрупвания са по същество стандартизирани и няма как да бъде другояче, и въз основа именно на това “изхвърляне” се изграждат и теоретични изхвърляния без никакво житейски и поведенчески осмислено значение и приложение – на първо място, разбира се, за самите нас, изграждащите ги. Така простичката логическа релация “А е В, следователно В е А” се приема и по отношение на Бога, т.е. по отношение на Несъществуващото Същество (св. Симеон Нови Богослов). А тази логика, сами виждате, е и формално невярна, защото ако мъжът е човек, то всеки човек ли е мъж; ако кравата е животно, следва ли, че всяко животно е крава.
Тук докосваме една от най-големите липси на съвременността, а именно съзнанието за метафизичните измерения на битието. На практика днешната култура е изцяло лишена от това съзнание. Когато стане въпрос за метафизика, тя се свързва или с психични процеси (подсъзнание и т.н.), или с широко разпространените магично-окултни моди, или – в най-добрия случай – със сферата на изкуствата. Тази лишеност, от друга страна, ражда и една болезнена колизия – хората продължават да размишляват върху трансценденталните измерения на живота си, само че вече не го знаят, съответно са изгубили и “уменията” – езикът, който ползваме, не го позволява. По-точно казано – блокира “от себе си” и “в себе си” всеки опит в тази посока. Колкото и странно да прозвучи, процесът най-лесно може да бъде идентифициран ПО ЛИПСАТА НА АВТЕНТИЧЕН ФОЛКЛОР (Б.а. - Отделянето на човека от занаята и традицията, превръщането му в “масов човек” или в “институционализиран индивид”, загубата на разликите между “роля” и “лице” и т.н. – всичко това и, разбира се, още много други неща лежат в основата на този процес.). Приказката, която, образно казано, отвека е един от традиционните “мостове между световете”, бе разкъсана в постмодерната деконструкция. От нея останаха символите, чрез които най-често се обясняват психични механизми в един по-скоро езотерично-психологически дискурс. Забравя се простият факт, че ако символите бяха толкова “прозрачни” за психоанализа, ако бяха толкова пряко свързани с областта на “подсъзнанието”, “архетипа” и т.н., ако изобщо “принадлежаха-по-битие” на тези сфери и осмисляха именно преди всичко тях, то просто нямаше да има необходимост както от тях самите, така и от психоанализа. Тук не твърдя, че те нямат нищо общо, а че вече са напълно езиково-инструментално присвоени, а по-такъв начин са и трансформирани в процеса на обективацията. Науката в случая много повече легитимира себе си чрез тях в желанието си да провиди онова, което стои “зад” или “над” тях. Това също се дължи на горепосочената загуба на метафизични умения. Разделението, което се прави между “историческо” и “символно” съдържание, всъщност никога не е съществувало в такава степен. Колкото по-високо е равнището на абстракцията, с която боравим, толкова по-далеч сме от “поетиката”, от “плътта” на логоса. Звучи странно и “елементарно”, но проблемът тук е и в самата дискретност на словото, в крайността на думите, които ползваме. Ние не можем да измисляме до безкрай различни думи, още по-малко – да ги насищаме с безкрайно различни съдържания, едновременно смесвайки ги. Тук се срещаме със своеобразен гностицизъм – всяко по-високо ниво на абстракция е “енергийно” по-отдалечено от съдържанията, от които тръгва и които ползва. И накрая, когато превърнеш един символ/понятие в “чиста форма”, тогава лесно налагаш тази форма върху различни “материи”. Прост пример за това, за което говоря, е тълкуването за Ева като за женски архетип, тъй като името EVE на френски е обръщаемо, т.е. жената като ангелите от теофанията на Плотин притежава двойствена природа (Б.а - Виж Жан Шевалие, Ален Геербрант, “Речник на символите”, ИК “Петриков”, С., 1995, 313-314. Всъщност самата категория архетип се опитва да бъде едновременно “метафизична” и “обективна”. Аз поне изпитвам сериозни съмнения по отношение на нейните съдържания.). Само че далеч не на всеки език това е така. Срещаме се челно с една изключително несръчна “метафизика”, с някаква “кабалистична антропология” с претенция за аналитична психология/социология.
Искам да кажа, че в случая психолозите и психиатрите са си присвоили “незаконно” тази област и оттам нататък тя бива мислена само и изключително в парадигмата на един “научен мистицизъм”. Самият им език е “метаезик”, той подлъгва и СЕ ПОДЛЪГВА, че е в състояние да обяснява процеси и смисли от различни сфери, и това е нормално дотолкова, доколкото в крайна сметка научните езици по същество са склонни към метаезиковост. Това е рационална необходимост, защото в противен случай отделните и все по-тясно специализирани научни дисциплини изобщо няма да могат да “разговарят” помежду си, което пък ще ги обезсмисли и ще им отнеме и собствената основа. Но оттук често на практика се раждат “нови реалности”, които понякога са комично далеч от своя първоначален обект на изследване. Тези “нови реалности” обаче са, така да се каже, концептуално непоклатими, защото произхождат и са тясно вписани именно в концептуалния си “произход”, в собствените си допускания, които пък са рационално единствено възможни. Тук имаме по същество ПОРОЧЕН КРЪГ НА ВЪЗМОЖНО НАЙ-ВИСОКО НИВО. Както пише Стенли Фиш в “Няма такова нещо като свободно слово”: “Бих поставил прост въпрос...: ако предлагате да изследваме и оценяваме допускания, с какво ще ги изследвате и оценявате? И отговорът е, че ще ги изследвате и оценявате с мисловни форми, които сами почиват на основополагащи допускания. На всяко ниво инструментите на рационалния анализ ще бъдат уязвими от самата деконструкция, която претендират да извършват.” (Б.а. Стенли Фиш, “Няма такова нещо като свободно слово... и това е добре”, ИК “Критика и хуманизъм”, 2003, превод Милена Якимова, Милен Русков, 31.)
Ето защо грешката, с която започнах в началото, не е подсъзнателна, а обратното – тя е, така да се каже, свръхсъзнателна. Симптом е за ценностна анихилация, КУЛТУРЕН СИМПТОМ, а не въпрос на индивидуални мнения и намерения или пък недостатъци и незнания. Например в случая, с който започнах, “в името на любовта”. Повтаря се, че Бог е любов (което всеки мисли, както на него му изглеждат думичките “Бог” и “любов”), без да се разбира, че ЛЮБОВТА НЕ Е БОГ. Както пише К.С. Луис в “Четири пъти любов”, когато любовта стане бог, тя се превръща в демон.
Така, съвсем грубо казано, житейският ни опит, чиито показания бяхме отхвърлили в името на “обективната истина”, по отношение на БОГОМИСЛИЕТО ни кара да заемем привидно противоположна позиция. В общия случай схемата е нещо такова: щом Бог е любов, следователно Той е и справедлив, следователно сътвореният от него свят също трябва да е справедлив. Обаче житейският ни опит ни сочи точно, че светът не е справедлив, значи, че или Бог не е справедлив, т.е. не е любов, или че Бог не съществува, което е същото, но казано с други думи. Богословската аргументация, че (опростено казано) за всичко това вината е наша, защото Бог не желае да ни отнеме свободата, няма как да бъде чута и да проработи поради простата причина, че понятията „любов“, „справедливост“, „зло“, „свобода“ и т.н. за нас са абстрактни. Те имат строго социална функция и оттам са и субективно относителни, и обективно правно задължителни – безличните им “чисти форми” до такава степен са възприели културните съдържания и особености, че е невъзможно да бъдат разделени. Това всъщност ни казва и известният израз “битието определя съзнанието”. Всичко онова, което чувстваме като “любов” и което мислим като “справедливост”, напълно логично се прилага (“се възлага”) и към Бога, защото за нас Той също е БЕЗЛИЧЕН. Той е “принципът на любовта”, “на справедливостта” и в юридически смисъл – на “последната инстанция”. Тъй като е немислим в Собственото Си битие, за разума Той е абстрактен и изпразнен от битие (тоест също става една от гореспоменатите “чисти форми”), а щом е абстрактен, се подчинява на законите на логиката, на мисленето, както и на задължителните и “самоочевидни” социокултурни изисквания. Въз основа на това няма как да бъдат приети онтологичните последствия на грехопадението. То дори и не може да бъде мислено като онтологичен “проблем”, “дълг”, “падение”, “развала”. Грехът също е безлично понятие – едновременно правно регулиран и субективно “изживяван” и схващан. Той, както и “любовта”, “справедливостта” и т.н. в съзнанието ни има характеристиките на “елементарните частици”. Разумът ни е узнал, че съществуват реално неща, които „не виждаме“ (елементарните частици), и точно ПОРАДИ ТОВА се бунтува против най-малкия намек, че базисни нравствени понятия като любов, справедливост, свобода и т.н. са, така да се каже, “инобитийни”, не принадлежат изцяло на този философски род и ред (нали в противен случай няма да са именно базисни нравствени ПОНЯТИЯ!). Тяхната „обективност“ се възприема чрез социалната им функция и това е напълно естествено – все пак без морално регулиращи принципи нито едно общество не би могло да просъществува и не съществува. Обективна даденост е, както видяхме, и относителността на понятията – затова спокойно и в определен смисъл справедливо може да се каже, че любовта, справедливостта и пр. са субективни и са въпрос на лично мнение и избор. Тук не може да става дума, че те са релативизирани, защото не съществува друг план, в който не са. Мисленето ни и съответно езикът са разделили “екзистенциалната” от “фундаменталната” реалност дотам, че първата се има като своеобразно “подмножество” на втората, а следователно и СЪС СЪЩИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ, приложени в друг контекст, в друга “среда”. Произходът на това разделение е философско-правен, но на едно по-дълбоко ниво е собственият “изказ” на ЗАКОНОДАТЕЛСТВОТО НА РАЗУМА, който е осъден непрекъснато да се завръща като по спирала към все по-усложнени, все по-чисти форми на пантеизъм (в най-добрия случай - деизъм). В противен случай няма как да обясни себе си, няма как да проумее собствената си “онтология”, а оттам и самозаконието си (което е предварително положено). Ако той не е част от “фундаменталната” реалност, от законите на природата и на битието; ако не е тяхна “върховна” форма и израз (Б.а. Оттам и словото, езикът се разглежда само като еволюционно най-висшата форма или пък начин за ОБМЕН НА ИНФОРМАЦИЯ в природата.), изглежда, ще трябва да се откаже от самия себе си и да изпадне в някакъв безкраен и безнадежден “солипсизъм”. Всичко онова в природата, в битието, в законите и т.н., което разумът обяснява, целият му стремеж към такова обяснение е свързан САМО И ЕДИНСТВЕНО със страха му да не може да обясни себе си, да не може да се “оправдае”. Инструментите, които ползва, обаче не могат да му помогнат, тъй като те не са предназначени да дирят “онтологичен смисъл”; те изобщо не могат да го изкажат така, че да бъде включен веднъж завинаги в цялостно и непротиворечиво познание. “Смисълът” като такъв принадлежи на друг порядък и се разпознава не като част, връх или логически завършек на специфичен ред, а като негово “начало” и “край”. Например, когато Айнщайн се е сблъскал с фундаменталните противоречия между Общата теория на относителността и квантовата физика, той е отказал да приеме, че на някакво друго, “по-високо” ниво те не си противоречат. Отказал е да повярва, че няма “смисъл”. Но дори и да бъде създадена такава обща “Теория на всичко”, тя, така да се каже, ще обясни евентуалната привидност на противоречията, но не и “смисъла на всичко”, защото “смисълът” е едновременно онова, от което се тръгва, и онова, към което се върви. Така интелектуалните инструменти, които се ползват, на практика са част от неговата наличност и не могат да го разкрият. Грубо казано, по никакъв начин не може да се търси смисъл, ако преди това не се вярва, че има такъв, но вярата по произход е извънлогична, не тъкмо “интелектуална”. Аз мога да обясня в какво вярвам, но не мога нито да докажа, нито да изкажа изцяло ЗАЩО вярвам. Не съществува рационален аргумент от такъв висок вътрешно непротиворечив порядък. А ако съществува такъв, следователно ще го има и еднаквия по сила противоположен аргумент. Отъждествяването между “механика” и “смисъл” тук следва същия принцип, който видяхме при отношенията между “екзистенциална” и “фундаментална” реалност. Онтологично “смисълът” има само и единствено екзистенциални “себеразкривания” и характеристики. Когато се прилага към “всичко”, “смисълът” губи смисъла си. “ВСИЧКОТО” Е КВАЗИПОНЯТИЕ, КВАЗИКАТЕГОРИЯ – ТО Е ТОЛКОВА ПРЕДЕЛНА ФОРМА НА АБСТРАКТНО ОБОБЩЕНИЕ, ЧЕ КЛОНИ КЪМ НЕБИТИЕ И В ТОЗИ СМИСЪЛ СЕ РОДЕЕ С “НИЩОТО”.
Ето според тези принципи, струва ми се, когато се казва, че “Бог е любов”, ДНЕС се има предвид, че “всичко е любов”, по-точно – че “любовта е всичко”. Тук презумпцията за ЛИЧНОТО БИТИЕ НА БОГА е предварително изключена, тъй като за съвременното съзнание, за съвременните културни “норми” едно такова допускане клони единствено към груб антропоморфизъм, който е несъчетаем с категориалното мислене, с “високите” изисквания на абстракцията. Метаезикът на днешната култура е “мостът между световете”...
(със съкращения)
петък, 19 март 2010 г.
Несправедливостта на празнодумието
“Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо. И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден; защото по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден... Още ли не разбирате, че всичко, що влиза в устата, минава в корема и се изхвърля навън? А онова, що излиза из устата, иде от сърцето; то именно осквернява човека...”
(Мат. 12:35-37, 15:17-18)
Възможно ли е да се ранява с думи? Разбира се. Този израз дори се е превърнал в символ-клише като силуета на виещ вълк пред пълна луна. Само че това не кара вълка да спре да вие от неудобство, че са го нарочили за клише. По същия начин думите продължават да нараняват, нищо че употребяваме израза под път и над път. Ще дам един по-краен, граничен пример, за да се открои ясно онова, за което пиша. На всеки от нас се е случвало да се скара с някого, да му каже тежки думи. След време, представете си, този някой умира. И тогава, именно на “фона” на смъртта, стават пределно видими безсмислието и дребнавостта на скарването, тогава идва подмолният страх от ИЗКАЗАНИТЕ СЛОВА, независимо дали сме вярващи или не. Откроява се като силует на прилеп пред пълната луна разбирането, че в общуването си като човеци сме допуснали непоправима беда. Думите остават да тежат подобно на онези замръзнали в пространството слова и изрази, описани от Рабле в “Гаргантюа и Пантагрюел”. Няма как да ги върнем обратно и да направим все едно че ги е нямало никога. Защото не е “все едно”.
Най-вече от тщеславие и от горделивост, общо взето, всеки ден си разменяме обиди и повече или по-малко “оригинални” квалификации. Един казал едно, другият бърза да му отговори подобаващо. Дори, забележете, сякаш се опиянява от удоволствието да търси “подходящите” думи за това. Да направи така, щото мисълта му да “удари” като юмрук, да “порази”, да “направи на нищо” другия. Само че словото е живот, то не е предназначено да “прави на нищо” и когато го ползваме с целта да унизим или да “разбием” човека, ние всъщност постепенно буквално убиваме себе си – сърцето ни трупа все повече в себе си своите “лоши съкровища”, тъй като “несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото” (Лука 16:10). А е “несправедлив” не защото непременно другият е бил “прав”, а защото посредством словото е пожелал да го “направи на нищо”. По този начин е направил и самите думи “празни” и за тези празни думи, казва Иисус Христос, всички ние ще отговаряме в съдния ден.
Такава е връзката, струва ми се, между празнодумието и несправедливостта. Пак казвам, не защото непременно другият е “прав”, а защото чрез думите си се опитваме да направим този друг “на нищо”.
Както е написано: “Кой ще ми даде стража за устата ми и печат на благоразумие върху устните ми, за да не падна чрез тях и да не ме погуби езикът ми!” (Сирах. 22:31).
Светлина, повече светлина!
Ти, кълна си, си най-забележителният прародител и никой с теб не може да се мери в тази всеобхватна, пълна с дрязги и невероятно объркана история. Направо страхотно! Какво излиза, значи вътре в нея се спотайвала една добре дошла и от самия Бог създадена възможност, която ти си оплодил с малка част от мъжкото си трудоплодие. Храс, и вътре в нея! Вклинил си се да служиш! Продължавай доброто дело, озорил си се, знам, и махни с ръка на разните му там учени и малтусианци да вървят по дяволите (Джойс, Одисей, 444-445). Ще ти се притече на помощ и глиганът от Корнубия (крал Артур, б.м., М.К.) и с копитата си ще смачка вратовете им (Галфрид от Монмът, История на бритите, 107).
Макар и старинна, тази история е твърде странна (Честертън, Вечният човек, 244) според свидетелството на Снуре Стюрлюсон в “Саги за кралете на Севера”: “Мечовете пееха в играта с режещите си остриета”, тъй като наистина би било странно, ако пееха със затъпени остриета. Поради това се решихме да принесем своя вклад, тоест според силите ни крехки свойто малко подношение, за да не би да остане нещо неясно и да се препотвърдят думите на апостола: “И до днес, кога се чете Мойсей, покривало лежи на сърцето им” (Кор. 3:15).
Струва си да започнем разказа си от онази българска ерес, наречена на името на един съвършен поп Богомил, с която се запознали братята на Кръста и на Храма във времената на светите си пътешествия към Гроба Господен. Поп Богомил ги покръстил, според легендата – с катран, и така станали катари. Други автори, като например Адсон от Мелк, твърдят, че името “катари” идва от Великата Истина, която те приели да носят и да съхраняват през вековете, както катърите – тези безбрачни животни, носят тежки товари по световните пътища. Във всички случаи обаче трябва да бъдем уверени, че донякъде става дума и за онова духовно чувство, sensus spiritualis, което според Бейкън се явява петото от седемте стъпала на духовния опит.
За съжаление, както в много други неща, така и тук ние, днешните хора, можем само да се взираме в сенките на отминалите дни, стъпили на раменете на онези неколцина гиганти, живели на острова, наречен Албион, за което свидетелства и гореспоменатият Галфрид от Монмът (стр. 21). Така Великата Истина остава за нас само спомен, преминал през деца и внуци, през бащи и деди, както флотът на Ордена на Храма, натоварен с незнайни съкровища, изчезнал в мъглите на Авалон, за да не се върне повече в отсамния свят, а да пребъдва в елфическите владения в очакване на Завръщането на Краля. А Великата Истина е, че Иисус Христос, който за непосветените е Божий Син, в среднощен час се съчетал с Мария, наричана Магдалена, от което вклиняване (виж по-горе) води началото си Родът на Посветените в Тайната. Всъщност не се изразяваме точно - самата Тайна е, че те са Посветените в Тайната, защото вклиняването е било тайно и на тъмно. В час полунощен, самотен – както казва поетът, когато само Мечката (Артур) грее на свода небесен. Така Посветените в Тайната, които са едновременно самата Тайна, се разсеяли по света, след като Рим унищожил Йерусалим. Много по-късно, в следващата епоха, откъслечни данни за която могат да се открият в един по-късен епос от ХХ век, съставен от Джон Толкин, “Властелинът на пръстените”, третата част от който се нарича “Завръщането на Краля”, та тогава потомците на Тайната, които, както изтъкнахме, също били Тайна, създали Ордена на Храма, в чийто външен кръг се допускали хора с остри мечове, а във вътрешния кръг не се допускали, тъй като бил запазен за Тайната. За да не би другите - с острите мечове, да заподозрат, че са лаици и предтечи на сноби, били изпратени да воюват на Изток със синовете на Робинята, които по нейното име се наричат агарянци, или още измаилтяни – по името на сина на Авраамовата робиня Агар – Измаил, защото Бог обещал и на нея, и на Авраам, че от Измаила Той ще създаде голям народ, който ще воюва със синовете на Сарра – жената на Авраам (Бит. 18:19-21, 21:9-10, 12-14, 17-20 и др.). Там те се запознали със Стареца от Планината, ръководител на тайнствена секта от убийци. Воювали с него, уважавали го и пренесли в Европа хашиша и думата “убиец”.
Така минавали годините – във войни и песни за ветхи завети, орденът забогатял, придобил власт религиозно-политическа и тогавашните политици и олигарси в лицето на френския крал и на римския папа (който в този момент бил май авиньонски, тоест под командването на французина) решили да го унищожат и да си поделят съкровищата му. От своя страна римско-авиньонският папа имал и други причини да бъде обиден. Той разбрал, че не е допуснат в Тайната Църква, която била основана още от Христос и благоверната му съпруга и за чието пазене (неизвестно от кого) била създадена и видимата, нетайната църква. Впоследствие се установило, че дълбока мъдрост (“софия”=България) се криела тук, тъй като видимата църква започнала да преследва Тайната Църква, което пък потвърдило причината да има Тайна Църква. В противен случай щяла да бъде унищожена от нетайната църква, която била създадена именно за да се съхрани в тайна Тайната Църква. Както и да е, това са сложни неща, които не могат да бъдат разбрани от непосветените, защото логиката, както се знае, е онова, което служи на посредствените умове да не се залутат в сложността на битието.
Та успели френският крал и римско-авиньонският папа в нечестивите си деяния, но само привидно, защото оцелялото ядро от Ордена се пръснало из Европа и се съхранило в Испания, а най-вече в Шотландия, където живеели потомците на единия от неколцината гиганти, споменати от Галфрид. Там те се слели с ордена на хоспиталиерите. Затова през въпросния период се говори за един орден – Ордена на рицарите на св. Йоан и на Храма. Тамплиерите помогнали на крал Брус във войната му с англичаните, най-вероятно в онази известна битка при Банокбърн (крал Брус обаче бил в съюз с Франция по това време, което е странно все пак), а впоследствие създали Ордена на свободните зидари. Според някои автори просто завзели съществуващата гилдия на майсторите на катедрали. Съществуват и други варианти на зидарската сага, някои от които започват от строителя на Соломоновия храм Хирам, но за това няма да говорим, тъй като то е ясно от само себе си – цар Соломон е баща на цар Давид, а Иисус Христос е от рода на Давид (Мат. 1: 1-17).
Но нека спрем сега дотук с онова, което някои наричат митологизирана история, и да се върнем в наши дни, в страната, наречена България по името на поп Богомил. Все още не е установено с яснота как точно от “Богомил” е станало “България”, но самите българи се гордеят с попа си и дори са кръстили една улица в столицата си на него. Има още един “Поп”, но там се събират наркомани и ученици, които отиват на купон – тоест да се опитват да достигнат петата степен на духовния опит. Поради това този “Поп” не е истинският поп, макар че българите, които се гордеят с поп Богомил, се гордеят и с него – тоест с неговия противник. Това обаче е лека форма на шизофрения, няма значение. Освен това и самата столица на българите се казва София, което на гръцки език значи “мъдрост” и според традициите на нетайната църква е името на Третото Лице на Светата Троица – Св. Дух, Премъдростта Божия. Както казахме обаче, традициите на нетайната църква не бива да се вземат под внимание, защото са само параван за Тайната Църква, за което свидетелства и огромната статуя в центъра на града София, която е “София” и е ипостас на няколко антични божества, слети в едно. Другите традиции – тайните, се знаят и от неколцина българи, които пък били просветлени от свои сръбски братя, и така се създало на земите им Звено – по-точно Приорат (не знаем дали вече е придобил статута на Велик Приорат, но се надяваме на това с все сили) на Ордена.
Една от целите, заслужаваща възхищение, одобрение и най-вече уважение, е усилната работа на братята и сестрите во Храме по обединението на християнството по цялата вселена, т.нар. ойкумена, откъдето произлиза понятието “икуменизъм”. Богословските, философските, историческите и политическите тънкости на разделението между нетайните църкви за тях нямат никакво значение. Първо, братята и сестрите не познават тези тънкости – за Тайната Църква обаче същите са маловажни като игра на деца с тънък ластик, така че липсата точно на това познание не им пречи никак. Второ, защото в света на злото (според съвършения поп Богомил и неговите последователи ойкумената е създадена от дявола) всичко е разрешено (потвърдено и от Достоевски) и следователно всичко може и да се купи. Така например е бил купен авиньонско-римският папа от френския крал, а по-рано – и “предателят” Юда, за да не се разбере с точност какво е станало със семейство Иисус и Магдалена Христови, та нетайната църква в Негово име да започне да властва и да заблуждава глупавите люде, трупайки богатства и власт. Имаме предвид, че и тук всичко може да се купи, стига да имаш необходимите средства за тази дейност, които пък могат да бъдат намерени и взети и от глупавите люде, и от нетайните им църкви. В тази връзка навсякъде по света в Ордена се приемат най-вече хора с такива възможности, независимо от това дали могат да въртят меч или да събарят противника с пика от коня – все пак в днешните хуманизирани времена не се сече с мечове, а се разстрелва с пистолети. По-лесно, по-чисто, по-бързо и по-тайно. От друга страна, охулването по медиите върши горе-долу същата работа. Към Ордена биват привличани – и това е много важно - и отделни видни интелектуалци и журналисти, с чиято помощ, както и с помощта на собствената им суетност, Орденът си осигурява онзи необходим му баланс между властта на златото и силата на човешкия дух, от което съчетание според пророчеството на Заратустра (Зороастър) ще се въздигне Свръхчовекът. Тук имаме още една препратка към поп Богомил и катарите, защото тяхната философия е в голяма степен сходна с метафизиката на персийския зороастризъм и вероятно произхожда от него със съдействието на гностиците, за които се знае, че били яростно гонени от нетайната църква. В тези гонения били унищожени много техни книги и по този начин нетайната църква направила Тайната Църква още по-тайна. Томас Малори, чието познание за Тайната е безспорно, е изказал едно пророчество, вероятно отнасящо се до днешната епоха (няма време вече за други епохи): ”И никой друг рицар в Артурово време не бил извършил и половината от техните подвизи. Както се казва в книгата, и десет рицари не били извършили половината от техните подвизи...” (Смъртта на Артур, 149). Например една част – но само една – от тези подвизи са някои благотворителни добротворства, където Златният телец влиза в ролята на дядо Коледа, с което ни се напомня, или – по-точно, братята и сестрите си напомнят, че Денят на зимното слънцестоене е един от старите келтски празници и друидите с бели мантии свещенодействат под дъба, както се пее в песните на бардовете. Нетайната църква го приема за Рождество на Божия Син, но Тайната Църква много по-добре знае за какво става въпрос всъщност – за тези свещени дни говори и Мерлин, а за него може да се изпише толкова много, колкото малко може да се каже. Тайна е. Както е писано от ръката на анонимния автор на Codex Luminarium, открит от водолази под илюминатора на един потънал кораб, неведоми са пътищата на сем. Христови и на техните наследници - рицари, архонти, приори и светила земни.
Макар и старинна, тази история е твърде странна (Честертън, Вечният човек, 244) според свидетелството на Снуре Стюрлюсон в “Саги за кралете на Севера”: “Мечовете пееха в играта с режещите си остриета”, тъй като наистина би било странно, ако пееха със затъпени остриета. Поради това се решихме да принесем своя вклад, тоест според силите ни крехки свойто малко подношение, за да не би да остане нещо неясно и да се препотвърдят думите на апостола: “И до днес, кога се чете Мойсей, покривало лежи на сърцето им” (Кор. 3:15).
Струва си да започнем разказа си от онази българска ерес, наречена на името на един съвършен поп Богомил, с която се запознали братята на Кръста и на Храма във времената на светите си пътешествия към Гроба Господен. Поп Богомил ги покръстил, според легендата – с катран, и така станали катари. Други автори, като например Адсон от Мелк, твърдят, че името “катари” идва от Великата Истина, която те приели да носят и да съхраняват през вековете, както катърите – тези безбрачни животни, носят тежки товари по световните пътища. Във всички случаи обаче трябва да бъдем уверени, че донякъде става дума и за онова духовно чувство, sensus spiritualis, което според Бейкън се явява петото от седемте стъпала на духовния опит.
За съжаление, както в много други неща, така и тук ние, днешните хора, можем само да се взираме в сенките на отминалите дни, стъпили на раменете на онези неколцина гиганти, живели на острова, наречен Албион, за което свидетелства и гореспоменатият Галфрид от Монмът (стр. 21). Така Великата Истина остава за нас само спомен, преминал през деца и внуци, през бащи и деди, както флотът на Ордена на Храма, натоварен с незнайни съкровища, изчезнал в мъглите на Авалон, за да не се върне повече в отсамния свят, а да пребъдва в елфическите владения в очакване на Завръщането на Краля. А Великата Истина е, че Иисус Христос, който за непосветените е Божий Син, в среднощен час се съчетал с Мария, наричана Магдалена, от което вклиняване (виж по-горе) води началото си Родът на Посветените в Тайната. Всъщност не се изразяваме точно - самата Тайна е, че те са Посветените в Тайната, защото вклиняването е било тайно и на тъмно. В час полунощен, самотен – както казва поетът, когато само Мечката (Артур) грее на свода небесен. Така Посветените в Тайната, които са едновременно самата Тайна, се разсеяли по света, след като Рим унищожил Йерусалим. Много по-късно, в следващата епоха, откъслечни данни за която могат да се открият в един по-късен епос от ХХ век, съставен от Джон Толкин, “Властелинът на пръстените”, третата част от който се нарича “Завръщането на Краля”, та тогава потомците на Тайната, които, както изтъкнахме, също били Тайна, създали Ордена на Храма, в чийто външен кръг се допускали хора с остри мечове, а във вътрешния кръг не се допускали, тъй като бил запазен за Тайната. За да не би другите - с острите мечове, да заподозрат, че са лаици и предтечи на сноби, били изпратени да воюват на Изток със синовете на Робинята, които по нейното име се наричат агарянци, или още измаилтяни – по името на сина на Авраамовата робиня Агар – Измаил, защото Бог обещал и на нея, и на Авраам, че от Измаила Той ще създаде голям народ, който ще воюва със синовете на Сарра – жената на Авраам (Бит. 18:19-21, 21:9-10, 12-14, 17-20 и др.). Там те се запознали със Стареца от Планината, ръководител на тайнствена секта от убийци. Воювали с него, уважавали го и пренесли в Европа хашиша и думата “убиец”.
Така минавали годините – във войни и песни за ветхи завети, орденът забогатял, придобил власт религиозно-политическа и тогавашните политици и олигарси в лицето на френския крал и на римския папа (който в този момент бил май авиньонски, тоест под командването на французина) решили да го унищожат и да си поделят съкровищата му. От своя страна римско-авиньонският папа имал и други причини да бъде обиден. Той разбрал, че не е допуснат в Тайната Църква, която била основана още от Христос и благоверната му съпруга и за чието пазене (неизвестно от кого) била създадена и видимата, нетайната църква. Впоследствие се установило, че дълбока мъдрост (“софия”=България) се криела тук, тъй като видимата църква започнала да преследва Тайната Църква, което пък потвърдило причината да има Тайна Църква. В противен случай щяла да бъде унищожена от нетайната църква, която била създадена именно за да се съхрани в тайна Тайната Църква. Както и да е, това са сложни неща, които не могат да бъдат разбрани от непосветените, защото логиката, както се знае, е онова, което служи на посредствените умове да не се залутат в сложността на битието.
Та успели френският крал и римско-авиньонският папа в нечестивите си деяния, но само привидно, защото оцелялото ядро от Ордена се пръснало из Европа и се съхранило в Испания, а най-вече в Шотландия, където живеели потомците на единия от неколцината гиганти, споменати от Галфрид. Там те се слели с ордена на хоспиталиерите. Затова през въпросния период се говори за един орден – Ордена на рицарите на св. Йоан и на Храма. Тамплиерите помогнали на крал Брус във войната му с англичаните, най-вероятно в онази известна битка при Банокбърн (крал Брус обаче бил в съюз с Франция по това време, което е странно все пак), а впоследствие създали Ордена на свободните зидари. Според някои автори просто завзели съществуващата гилдия на майсторите на катедрали. Съществуват и други варианти на зидарската сага, някои от които започват от строителя на Соломоновия храм Хирам, но за това няма да говорим, тъй като то е ясно от само себе си – цар Соломон е баща на цар Давид, а Иисус Христос е от рода на Давид (Мат. 1: 1-17).
Но нека спрем сега дотук с онова, което някои наричат митологизирана история, и да се върнем в наши дни, в страната, наречена България по името на поп Богомил. Все още не е установено с яснота как точно от “Богомил” е станало “България”, но самите българи се гордеят с попа си и дори са кръстили една улица в столицата си на него. Има още един “Поп”, но там се събират наркомани и ученици, които отиват на купон – тоест да се опитват да достигнат петата степен на духовния опит. Поради това този “Поп” не е истинският поп, макар че българите, които се гордеят с поп Богомил, се гордеят и с него – тоест с неговия противник. Това обаче е лека форма на шизофрения, няма значение. Освен това и самата столица на българите се казва София, което на гръцки език значи “мъдрост” и според традициите на нетайната църква е името на Третото Лице на Светата Троица – Св. Дух, Премъдростта Божия. Както казахме обаче, традициите на нетайната църква не бива да се вземат под внимание, защото са само параван за Тайната Църква, за което свидетелства и огромната статуя в центъра на града София, която е “София” и е ипостас на няколко антични божества, слети в едно. Другите традиции – тайните, се знаят и от неколцина българи, които пък били просветлени от свои сръбски братя, и така се създало на земите им Звено – по-точно Приорат (не знаем дали вече е придобил статута на Велик Приорат, но се надяваме на това с все сили) на Ордена.
Една от целите, заслужаваща възхищение, одобрение и най-вече уважение, е усилната работа на братята и сестрите во Храме по обединението на християнството по цялата вселена, т.нар. ойкумена, откъдето произлиза понятието “икуменизъм”. Богословските, философските, историческите и политическите тънкости на разделението между нетайните църкви за тях нямат никакво значение. Първо, братята и сестрите не познават тези тънкости – за Тайната Църква обаче същите са маловажни като игра на деца с тънък ластик, така че липсата точно на това познание не им пречи никак. Второ, защото в света на злото (според съвършения поп Богомил и неговите последователи ойкумената е създадена от дявола) всичко е разрешено (потвърдено и от Достоевски) и следователно всичко може и да се купи. Така например е бил купен авиньонско-римският папа от френския крал, а по-рано – и “предателят” Юда, за да не се разбере с точност какво е станало със семейство Иисус и Магдалена Христови, та нетайната църква в Негово име да започне да властва и да заблуждава глупавите люде, трупайки богатства и власт. Имаме предвид, че и тук всичко може да се купи, стига да имаш необходимите средства за тази дейност, които пък могат да бъдат намерени и взети и от глупавите люде, и от нетайните им църкви. В тази връзка навсякъде по света в Ордена се приемат най-вече хора с такива възможности, независимо от това дали могат да въртят меч или да събарят противника с пика от коня – все пак в днешните хуманизирани времена не се сече с мечове, а се разстрелва с пистолети. По-лесно, по-чисто, по-бързо и по-тайно. От друга страна, охулването по медиите върши горе-долу същата работа. Към Ордена биват привличани – и това е много важно - и отделни видни интелектуалци и журналисти, с чиято помощ, както и с помощта на собствената им суетност, Орденът си осигурява онзи необходим му баланс между властта на златото и силата на човешкия дух, от което съчетание според пророчеството на Заратустра (Зороастър) ще се въздигне Свръхчовекът. Тук имаме още една препратка към поп Богомил и катарите, защото тяхната философия е в голяма степен сходна с метафизиката на персийския зороастризъм и вероятно произхожда от него със съдействието на гностиците, за които се знае, че били яростно гонени от нетайната църква. В тези гонения били унищожени много техни книги и по този начин нетайната църква направила Тайната Църква още по-тайна. Томас Малори, чието познание за Тайната е безспорно, е изказал едно пророчество, вероятно отнасящо се до днешната епоха (няма време вече за други епохи): ”И никой друг рицар в Артурово време не бил извършил и половината от техните подвизи. Както се казва в книгата, и десет рицари не били извършили половината от техните подвизи...” (Смъртта на Артур, 149). Например една част – но само една – от тези подвизи са някои благотворителни добротворства, където Златният телец влиза в ролята на дядо Коледа, с което ни се напомня, или – по-точно, братята и сестрите си напомнят, че Денят на зимното слънцестоене е един от старите келтски празници и друидите с бели мантии свещенодействат под дъба, както се пее в песните на бардовете. Нетайната църква го приема за Рождество на Божия Син, но Тайната Църква много по-добре знае за какво става въпрос всъщност – за тези свещени дни говори и Мерлин, а за него може да се изпише толкова много, колкото малко може да се каже. Тайна е. Както е писано от ръката на анонимния автор на Codex Luminarium, открит от водолази под илюминатора на един потънал кораб, неведоми са пътищата на сем. Христови и на техните наследници - рицари, архонти, приори и светила земни.
Абонамент за:
Публикации (Atom)