“Каква е реалността на съпружеството за безверното съзнание? Най-напред “секс”, “физиология”, с други думи тъкмо тази “плът”, за която френският поет Маларме, доста далечен от какъвто и да е християнски аскетизъм, толкова правдиво казва, че тя сама по себе си е, “уви”, нещо невесело. Ах, това им е хубавото на истинските поети, че макар и невярващи... не участват в рекламната пропаганда на ада... На второ място идва “психологията”, тоест спонтанните емоции, които по определение са преходни и противоречиви; на човека му “се искат” едновременно най-противоположни неща. Емоциите са си само емоции... Не стига, че “психологията” при такъв възглед е част без цяло; самата тя продължава да се дроби на гмеж от противоусети. На трето място е “социологията”: семейството като “клетка на обществото”. Невкусно. На четвърто – “икономиката”: съвместното водене на стопанство. Тъй-тъй. На пето – “моралът”. Още по-зле.” (Сергей Аверинцев, Брак и семейство: несвоевременен опит за християнски поглед върху нещата).
Изобщо отношението днес към съпружеския живот се гради върху някакви общи приказки без каквато и да било връзка с тайнствеността на човешката личност. От друга страна, имам чувството, че много от хората, вземащи отношение по въпроса, сякаш не са женени или омъжени. Ако някой от тях лично е разочарован от своята “половинка”, все пак това си е негов проблем, а не на обществото. Тук не ми се ще да говоря за църковния брак – какво представлява той, какви са неговите цели и смисъл. Впрочем много хора си мислят, че целта на брака са децата. От църковна гледна точка това, разбира се, не е така. Целта на брака е т.нар. домашна църква. Целта е – казано е още в началото на Стария завет – мъжът и жената “да бъдат една плът”. Да бъдат едно в Бога. Както и да е.
Ние днес сме особено влюбени във формулата “на мен така ми се иска”, “имам право да живея както си искам”. Че това въобще не е вярно, е ясно. Няма човек, който живее “както му се иска”, нито пък прави “каквото си пожелае”. Въпросът е защо се повтаря като мантра. Моят отговор е – за да се подмени смисълът на свободата на човека. Да се направи така, щото “свобода” и “произвол” да станат синоними. Тоест онази гмеж от противоусети, за която говори Аверинцев, да се превърне в “светогледна позиция”. Има една категория хора, които живеят по този начин. Уверявам ви, че това въобще не е приятно. С тях обикновено се занимават психиатрите и животът им никак не е лесен. Практически тази идеология, която ни се натрапва, цели да превърне живота ни в бъркотия от безсмислени болки. Не смея да говоря тук дали това се прави нарочно или не – по-скоро, струва ми се, както обикновено, повечето хора не знаят нито за какво говорят, нито какво искат.
От друга страна, много люде твърдят, че държавата няма право да им се бърка в личния живот. Съгласен съм. Но нека да продължим нататък тогава. При това положение да бъдат така добри, когато им се роди дете, да не го прехвърлят на държавата в някой дом, нито пък да искат от същата държава социални помощи. Иначе някак не е честно. Аз ще правя каквото си искам в леглото си и в дома си, а “продукта” от това правене ще прехвърля на другите, защото не ми се иска да се занимавам и с него. Брей.
Накрая, има ли смисъл, отговорете ми, да пиша тук и за онова, което обикновено се нарича човешка отговорност. Изглежда, няма нужда. Та нали много от нас държат да се самоосъществят като личности. Под личностно осъществяване те разбират професионалното и социалното израстване. От тази гледна точка от децата практическа полза няма, а ние държим на практическите ползи тук и сега. Децата пречат на “мъжката” подлост и на “женския” егоизъм. Няма време сега за децата. И после същите тези ми говорят, че са свободни и не просто го говорят, а си го и вярват. Както казах, повечето хора въобще не знаят какво приказват и какво точно искат...
Няма коментари:
Публикуване на коментар