Християнство, култура, изкуство, политика

Най-непоносимата овца
е незаблудената овца.

Тя клепка с клепки,
ушка със уши
и пътя сочи
с настойчиво блеене.

Когато се научиш да блееш,
ще й обясниш,
че се е заблудила.

Здравейте! Четете и бъдете снизходителни!


петък, 28 май 2010 г.

Без заглавие

(На Красимир Крумов – Грец)

НО КОЙ Е ОНЗИ, възвисил се от гледане, с език - малък член за големи работи , който би страданието укротил? Нали от своето е отдалечен той, за какво му е чуждото? Тревите надолу ще растат и коренчетата им ще се впият в очите ни, когато жив светец видим пред себе си. Ние, които не знаем що ще се случи утре, защото нашият живот какво е - надгробен камък, подминаван от свои и чужди.
А все още, Боже, се крепим някак.

Най-вероятно не, а съвсем,
онова, което свят наричаме,
твърде надалеч е отишло.
Като прах.

Сега е трудно, Боже на чудесата,
невъзможно е, Боже на елените,
да се опълчим на пълчищата с ведри усмивки
и с бузи, пълни с пуканки и изкуствена сперма.
Боже, Боже, Боже на боговете,
на папратите и на човеците.
Със снимки ли вече ще живеем,
ще гонгнем ли петалата без въздух
и без милост.

Где си, Боже,
Господи на господарствата,
на корените и на сълзите.
На делфинските усмивки
и на бреговете.
Небесата като свитък се прибраха
и палимпсестите от своето опако се извадиха.
Кляфнаха камъните и пръстта плясна, та литна.
Мисля, надявам се, очаквам, старая се
да не мисля за всичко.

Боже на покривите
и на мазите,
дай ни, дай ни.

Детето в нас вече прорасна и излезе.
Сега да седнем не можем, да клекнем не можем,
да легнем не можем, да стоим прави едвам можем.
Детето в нас, макар и прогнило, прораства.

Господи, детето в нас остави при теб да дойде.
Не можем да легнем, не можем да седнем,
да стоим едвам можем.

Детето в нас, макар и почернено, броди по Тебе.
Ничком ще падна, Господи, и ще тръшна
тялото си и главата своя в бордюра безкраен.
Детето в нас, макар и страхливо, храбро е още.

Не давай им, Боже на ръцете,
в дупката да бъркат,
прорасналото да оскубят.
Да го изядат, да го продадат на пазаря,
за да живеят от него.
Да живеят от него -
това най-много желаят.

Господи, не позволявай детето в нас да порасне.
Не си благословил да кълчат краката му,
да тумбят главата му,
да блудстват с кожата му,
с боженцето му,
с петната от мастило и от диня върху блузката.
Не давай, Господи.
Няма да кажа аз “Господ да ги убие”.
Не давай, Господи.

Ето в невечерието
хора се бутат.
Свещ в ръката им.
Беззъби вонливи усти -
по иконите чисто място не остана.

Стиснали брадавици, подминават
нагоре, нагоре към престолите,
към властите,
към силите,
към господствата,
нагоре
към тебе, към мене, към нас
и още по-нататък.

Търсят, Боже, търкат,
надат се, не знаят
и се кръстят.
Дребни душици с голям кахър.

Господи, чуй молението от сметището.
Боже на вкисналото мляко
и на прогорените тенджери,
в своите очи са те виновни.

Пияни под стоманените блокове,
дърлим се, псуваме,
работни, безработни,
бездънни,
калпави.
В сиви дрехи и препрани ризи,
за евтина ракия тъжни,
за тебе, Господи на ракията,
на замрежените дупки от цигари.

Къде си, къде си ти,
къде си, попе,
владико,
животе наш.
Къде си, защо те няма, кучките родиха.
Никой вече не се интересува от нас.

Паднахме, а няма кой,
а няма какво, няма защо,
няма.

Боже на скандалите домашни
и на смръщените деца.
Не им говорете, не им говорете.
Боже, забрани да им говорят за Бога.
Бездънните хора
и вечните им деца,
Господи погали.

Боже на захабените кожи.
Господи на разширените вени.
Владико на незнаещите да крещят.

Онези там с петдневните бради
и с подвитите поли,
и с мътните очи,
които от влака виждам.
Онези, към които се е запътил
някакъв човек с каруца на прелеза.

Онези, за които четем у класиците
и по вестниците.
Които не знаем,
които не обичаме,
които ни дразнят с простотията си.

Боже на простите,
не ни давай да им се пречкаме.
Акъл да им наливаме,
ние - производителите на екзистенциални неврози.

Ние - производителите на екзистенциални неврози -
замаяно и гордо крачим между нас си.
Смъртта ни е като бяла река,
любовта - като бяла река.
Пропасти и тепета с метафори заравняваме.
Накичени с пространства
и с пристрастия.
С драматични мисли.
Ние - производителите на молитви.

Господи, погледни към нас.
Приласкай ни.
Боже на сърдитите от нещо.
Владико на чантичките.
На хладните коридори.
Господарю на скуката,
приглеждай ни.
Не ни изоставяй съвсем.
Дребни душици с голям кахър.

Чуй молението от пицариите.
Боже на пластмасовите вилици.
Господарю на брадите и на лулите.
На безбрачните библиотеки.
Чуй безпристрастието ни.
Вдигни го нависоко и го разчупи.
Дори в наглостта си,
дори в блудкавата си мъдрост
Теб дирим.
Или не.

Владико на съмненията.
Обсебени сме.
Покажи ни, че сме обсебени.
Макар да кимваме против тебе,
детинщините на разума прости.

В невечерието
приеми молението,
приеми децата,
приеми жената,
приеми мама и татко,
приеми умрелите,
приеми света,
приеми душата.

Вседържителю, благослови
тревите злачни и пътеките.
Линейките, тротоарите,
мръсните подлези
в кварталите евтини.
В кварталите скъпи.
В невечерието
на свещите.
И на лампите улични.

1 коментар:

  1. НИКОЙ
    И аз съм може би момченце,
    което се бои от мъртъвци,
    но вика всеки ден смъртта.
    О, тя ще го освободи от всичко:
    деца, дървета, буболечки,
    и всяко нещо със сърце от скръб!
    Защото
    подаръци отдавна няма,
    защото улиците все са тъмни
    и никой вече не умее
    да го накара да поплаче
    до тебе, боже.

    С.Куазимодо
    прев. Д. Петров

    ОтговорИзтриване