Градска самотия

Majorem fidem homines adhibent iis quae non intelligunt.
Ловъ за лъвовете са дивите осли в пустинята, - тъй и сиромасите са пасбища за богати , че да потегляме сега и ние с óное познание от имението си призори, дóндеже птиците все още не са изчуруликали цялостния потенциалъ на чуруликане, който притежаватъ в чистия кварталенъ въздухъ, éже цялата нощъ в апартаментътъ, която пренесохме безъ надежда и безъ слово на надежда, адовите слуги ядоха мислите ни и мислите ни се прекоросаха на носни кърпички, на сенки подъ очи, на пребита тръстъ. И напуснали сме дома отдавна ний, и долу край канала, край зоопаркътъ старъ, где тече водата с цвятъ на cuisee de nymphe effrayée , тамъ паметникътъ на най-красната армия гранитенъ взоръ въ душата вбива. Тогазъ седóхомъ и плакóхомъ ний край постамента с цвятъ на грипъ и този мемоаръ писáхомъ, че отъ денъ на денъ за беззаконията на дедите ослепяваме и за малодушието на синовете поръчителстваме, та дано поне Богъ даде незабравено да остане което с историята в огнивото на времето пращи.

И като свършили сме с мемоарътъ, по-после по “Графъ Игнатиевъ” сме вървели, а един трамвай се е спускалъ и отминавалъ. И свървали сме надясно по “Левски” и по левиятъ тротоаръ и по-подиръ пакъ наляво по “Гурко”, по “Гурко”, и до “Раковска” тогава надясно, и тамъ на “Раковска” чакъ сме се замисляли, че трябва да се повърнемъ в ложето си, якоже сме забравили в мислите си този денъ и нощта, която го следва неразлучнимъ способомъ, и не знаемъ какво да правимъ сега, а сме невямъ до “Кристалъ” отишли и пак не сме били сигурни какво сме правили тукъ и що се е очаквало от насъ в белия денъ на столичния градъ. Но на това място споменътъ отминава в ежедневие.

Сърцето ни е поразено и изсъхнало като трева, тъй че забравяме и хляба си да ядемъ , и коремътъ ни свива с колики, а отходното място, което съществуваше тамъ, на “Кристалъ”, откъмъ “6-ти септември” по-близо, го няма вечъ. Не, няма го вечъ. Да, ама нямаше още никакви хора покрай кафенето “Кристалъ” за щастие наше тогазъ, пъкъ трамваятъ изведнъжъ се явява и се мята на “Раковска”, от което произлиза трагично ПТП в мислите ни, както казахме, и насъ би трябвало тогава да ни въдворятъ в участъкътъ яко виновати за трагично ПТП, ама не ни въдворяватъ поради невинния, поради младенческия вънкашенъ видъ на слугата вашъ.

Защото ни е широко около вратътъ, затова - така казватъ обитателите на преизподнята, гдето на портала й пише: Nunquam adeo foedis adeoque pudendis utimur exemplis, ut non pejora supersint , в суетно наподобяване на безкрайностъ, и се хилят бесовете и кимватъ с глави с червени очи, както плюшено куче на задно стъкло на “Пежо” – сиво, с кални хукнали черти по калниците. Тамо в калниятъ лесъ кафевиятъ песъ е вдигалъ кракъ на всяко дърво и попикалъ е околовръстъ, за да не могатъ вълците да дойдатъ, якоже като надушатъ пътната маркировка, няма да я прекрачатъ, защото мъдри като змии спазватъ правилата и законите на оная частъ от света свой. Ний също спазваме правилата и законите на тази частъ от света свой, който другите и те наричатъ свой, та никой, изглежда, затова не ни го признава и се умилостивяватъ да ни го признаватъ само когато ги нарушимъ. Винаги е така напролетъ и трябва да е така, рекохме: Кой би ми далъ криле гълъбови? Аз бихъ отлетялъ и бихъ се успокоилъ, далечъ бихъ се отстранилъ и бихъ останалъ в пустинята; побързалъ бихъ да се скрия от вятъра и бурята. И тогава виятъ обитателите на преизподнята антихристова и антимохамедова: “Широко ви е около вратътъ”, казват, клъц, кимватъ с глави като плюшено куче с червени очи на задното стъкло на “Жигули” – синьо, с кални хукнали черти по калниците и с две торби пепелища в багажника, които заместватъ резервната гума - спука ли се някоя от гумите, да заставатъ на нейно място и така жигулито на пепелища да върви и да ни спомня старите дни. С червени очи.

Понеже вечъ сме стигнали “Кристалъ” и няма какво повече да стигаме, свиваме наляво и следъ като подминаваме се с Министерство-то на войната, се включваме да живеемъ в градинката пред Народниятъ театъръ, ама и подъ сенките на музите пакъ не промишляваме какво се случва с насъ и защо. А е просто – с насъ е това, което е невямъ с всеки другъ – тоестъ преизподня креслива и изгнание отвредъ. Обаче ний, тъй като в себе си сме и сме сами по себе си, не вярваме, че и с насъ се случва същото като с всеки другъ, и си мислимъ, че нещо всеки другъ се е объркалъ и не е интелектуалецъ евроамерикански. Пъкъ и не може повечето да са като насъ, ибо нема какъ да са повечето като насъ. Може некои и да са като насъ, но повечето – отнюдъ, инакъ нашата максима, щом като бъде превърната във всеобщъ законъ, ще да трябва да разруши и самата себе си. И вече сме донейде повервали, че воистина тъй е, и иззадъ маската се откъртватъ и налитатъ метаморфози, дела и дни и спермят inside me могилите на своя нравъ, характеръ, стереотипъ, возпитателние же неволи и невямъ неволни изпускания не за предъ хора. Иже сóнмище словесá изрекохме, Владико животá нашего, и с óний еякулатъ попръскахме вредомъ яко пепелъ връзъ свирало, яко перо кукумяво в женски хамамъ. Ей, ей, тук же покои ся Авесаломовото вожделение наше да се надпрепускваме с ветърътъ в косите до “Света-та Неделя”, бившъ “Святий Кралъ”, бившъ “Ленинъ” (тоестъ безводниятъ духъ на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега вече е в света ) и предъ Богословскиятъ факултетъ да кондисаме, пъкъ да открехнемъ с прилагание на мускулное же усилие жежките порти и тамо щастието си да диримъ, а останалото във външниятъ мракъ да зафърлимъ, идéже будетъ плачъ и скърцане със зъби, ибо коликите сърдечни хичъ не ни изоставятъ.

Иже влезли сме вечъ вътре с жезълъ, ала както сме влезли, да ви изповедаме, тъй сме и излезли, тоестъ простие же. Но и Богъ тоже простъ пребъдва, яко не хуквайте да се гаврите с човекина, каквито и ний сме и каквито не изменихомся после престоя кратъкъ въ факултетътъ по теология-та. Яже въ факултетътъ се изучавахме на важни и с потенциалъ да бъдатъ още по-важни наукоподобия вечние, от които съвсемъ не разбрахме, а само узнахме, че са важни предмети-те, които изучавахме въ факултетътъ за спасението на душите ни, еже от Адамовото неповиновение отровени и от благостта на Благия излекуеми съ съизволението наше - иначе не биваетъ. Оти и если не сме приняли ничто во глави-те си, то пак ний сме виновните, яко окаменени не променихомся - макар прочее и Богъ изменяемий то же не биваетъ и нема у Него никакоя страстъ двигателна или друга некоя съставна - така че, Теофиле, у азъ-тъ нашъ е mea culpa-та и не че факултетътъ ни в нещо билъ кривъ передъ нами, грешните, а веруемъ же яко предметите туманни остали са заради топлохладните наши сърца. Че нали светлината болка е за оня, чиито очáма са болни, тъй и истината стине непонятна далечъ от насъ – съгрешилите съ бащите си, сторилите беззакония, извършилите неправди . Ама си знаемъ пакъ, че все ще се навъди человекъ безумникъ, който да крещи по стъгдите, че и по площадите беззаконията си на байряци да вее яко безгрешенъ предъ синовете си, та тъй да умий рукáма своúма, и ето во веки вековъ ще да му спомняме отнине недалечното наше тълпонародно, па и от днешния денъ същото масово противобожие деятелно и извержение антихристово, с чийто еякулатъ мъртъвъ всинца омазахме ся и нема помежду ни некой да е сухъ сега.

И вотъ, макаръ и да не се отчайваме в себе си и да имаме пълна надежда да се освободимъ от болестта , отиваме ний да пуснемъ своя вотъ на изборите за парламентъ. But wе have a problem because по времето тогазъ избори не бяха назначени с президентский указъ, пък ний, вотъ, искахме своя вотъ да дадемъ за парламента нашъ, тъй като ний óний президентъ тогдашенъ не бехме го избирали, пъкъ и до сей денъ не проумяваме в душата си как така некои осмеляватъ ся да казватъ какво че мнозинството винаги е право в изборите, които прави, като не съществува оная тълпа, която да разбира ясно и с разумъ какво прави, еже това нали е и медицински фактъ – тоестъ диалектика. И ето, от “Света-та Неделя” се върнахме назадъ, еже сведующаго в богословие-то подобаетъ, и пакъ презъ градинката предъ Народниятъ театъръ, само че къмъ дворецътъ и надясно в Руската черкова свещъ да запалимъ на владишкиятъ гробъ, па подиръ покрай Офицерскиятъ клубъ се зачервихме от надежди не за предъ хора и едно посолство австрийское, друго посолство италианское, та на амина предъ парламентътъ кондисахме, на ъгълътъ на академия-та на науките светли. Ама нали не е денъ за вотъ...

И тъй, ден след ден, by the way, преминава животътъ и ветърътъ в косите ни вей.