Утрини

Рано е. На площада, под ароматните липи, са насядали трима мъже и пият кафе. Пушат. Чакат вестниците, преди да дойде минният рейс с нощната смяна. Откъм боровете се чува крясък на сойка, някъде бързо потропва кълвач, реката шуми, на гарата електрически локомотив включва двигателите си и се смесва с бръмченето на моторна косачка по задната улица. Лек ветрец раздвижва клоните на върбата над бронзовия паметник. Слънцето не се е подало иззад баира, но върховете на боровете вече се губят в светлината му. Сутрините все още са мразовити, над площадчето лъха на топъл хляб. Две баби излизат от фурната, приказват си нещо и тръгват надолу. Изведнъж църковната камбана започва да бие и птиците рязко излитат.
- Седем часа - казва единият - едър мъж, около 40-годишен, и поглежда часовника си, - поп Петър по радиото гледа. Да си свериш часовника по него! - пластмасовата чашка в грубата му шепа е като врабче яйце. - Розата пак ще се сърди, че го събудил. Пак ще има - попе, попе, да те лопам… А, чакай… ей-й-й, добре, че я видях… - скача бързо и изтичва до пътя. - Лельо Денке, лельо Денке! - вика и възрастните жени се обръщат. - Лельо Денке, кажи на Стоян… ее-е тая камбана! - маха с ръка. - Чакайте! - и се затичва към тях.
- Какво бе, Иванчо? - леля Денка, жена между 70 и 80-годишна, възпълна, с шарена забрадка и малки мустачки, се упътва насреща му. - Уф, тая камбана, не мож си чу приказката!
- Лельо Денке, кажи на Стоян, че надвечер ще мина… той знае… за колата… Че утре, живот и здраве, ще вървим.
- Добре, Иванчо, ще му кажа! Майка ти как е?
- По-добре е сега, от снощи, ама нали знаеш!
- Е, тъй ше й то! Нали знайш, то жив човек - се го боли! Божа работа. Най-хубаво утре да идете.
-Тъй ше й тя… - бърка в джоба на ватенката. - Да не забравиш…
- Няма, няма! Айде, лека работа!
- Айде!
Леля Денка придърпва жилетката си, премества в другата ръка платнената торба с хляба и тръгва надолу да настигне комшийката си. Иван се обръща бавно, вадейки пакета с цигарите, навежда се, пали нова цигара и се запътва обратно към масите.
- Абе какво направи тоя човек, бе! Все закъснява. Вестниците му ги карат в пет! Рейса ей сега ще дойде! - мъжът до него се закашля и храчи в тревата. Той е по-млад, слабичък, но жилест, лицето му е надупчено от шарка, очите му са тъмни и нервни. Личи си, че не си е доспал. - Абе, Пеньо, адашът ти да не се е успал? Нали снощи бехте заедно?
- Адаша нема да дойде днеска, Кольо - третият отпива от чашата и смачка празния пакет. - Кравата му се разболяла и ще ходи за ветеринарния.
- Ти немаш ли уста бе, за кво мръзнем тука! - Никола ядосано хвърля запалката си на масата, тя обръща една чаша и пада на асфалта.
- По-леко де, по-леко! Огнян - на книжарницата - е днеска с пощата. Вчера се разбраха да го замести за днеска. Иване, я дай една от твойте!
- Аха! Да бе! Ти Огнян ако чекаш, много има да чекаш - Никола още не се е успокоил, макар и да говори по-тихо. Навежда се и вдига запалката. Подава я на Пеньо. - Знам го аз Огнян, той, щом каже в седем, чекай го в десет. Бамбашка работа. Ротният навремето вика налево, той се върти наопаки. Чудя се как взе книжка за кола.
- Абе рече, че той ще иде за вестниците днеска, пък ще видим. Ти все си махнаджия, все си крив…
- Абе, чекай си го Огнян, чекай го, пък аз отивам за баничка! - Никола става, вдига си сака. - Давайте да вървим вътре, тя работата е ясна! Огнян! Оня ден го гледам на реката, на Кръстов вир… вторачил се. Гл-ее-еда. Викам му, Огняне, Огняне, да те треска кой те фане! - смее се. - Не бе, приятел е, свестно момче е, ама си е вейнат! Бай Радой, баща му, Бог да го прости, имаше една приказка, дето съм я запомнил от него, нали си беше гавраджия…
- Гавраджия я, и ти си същият, да не сте нещо род! - Иван се изправя, взема си сака и го перва с едрата си ръка по гърба. - Остави го, ами айде, че рейсът идва!
Отгоре се задава малък “Чавдар” и спира пред паметничето. Още няколко души излизат от фурната и от кафето.
- Бай Радой викаше - аз кат` съм Радой, ти дан`си от сой! А, ей го бе, а стига бе, ама тоя взе че дойде!
Очукан “Форд” паркира пред книжарницата и от него слиза слаб мъж, още младолик, леко олисял. Отваря вратата отзад и започва да вади пакети с вестници на тротоара. Мъжете - и чакащите, и прибралите се, на групи тръгват към него. Смеят се, явно Никола пак е казал нещо. Единият от нощната смяна - по-възрастен, висок и с дълбоки белези на бузата и на челото, се приближава до Иван и го хваща под ръка:
- Ваньо, как е мама?
- По-добре е май! От снощи е по-добре!
- Мислех дали да не се обадим на Мария?
- Аз й се обадих снощи, след като тръгна. Сигурно ще дойде утре или вдругиден. И тя не можа да каже точно, ама ще дойде.
- А, добре! Утре ще вървим ли?
- Да. Ей сега видях леля Денка и й казах да каже на Стоян за колата.
- Добре.
- Ти кво тъй?
- Ами, нищо, уморих се.
- Отивай почивай, пък после…
- А, почивка! Кой ще изкара козите?
- Аз ги пуснах отзарана, бате. Отзад, до леля Къна, тя ще ги наглежда.
- Абе тя, жената, няма си друга работа, наште кози да оправя. Аз сега само ще хапна, ще се поумия малко и ще ги изкарам нагоре.
- Както искаш, ама по-добре почини малко. Следобед, като си дода, трябва да идем да приберем струга, нали знаеш. От оня ден приказвах с Добри. Свършил си е работата. Да видим как ще го прекараме.
- Ще се оправим. А докторът идва ли?
- Беше.
- И?
- Ами кво, същото.
- Не рече ли нещо.
- Кво да каже. Вика, най-добре в града, вика. Там имат рентген. Аз, вика, тука нищо не мога повече да кажа, докато няма снимки.
- Аха. Взе ли вестник?
- Не съм още, ей сега таман мислех.
- Кажи на Ганчо да изчака малко, няма да закъснеете, има време!
- А той де го?
- Сигурно за кафе е отишъл. Ей го там. Кажи му, пък аз ще ида да купя.
- Аха.
Прозорецът над книжарницата се отваря с хлопане и се подава главата на дядо Драгни.
- Огнянчо, Огнянчо - запази ми един “Труд” бе, аз ей сега…!
- Добре, бай Драгне, ще ти отделя!
- Аз ей сега ще сляза… К’во ново, има ли нещо?
- Все си е същото!
- Огнянчо-пеликанчо, как стана толкоз рано бе, чедо? - Никола се приближава заедно с още няколко души. - Да не си накарал Ленчето да ти държи оная работа, да не мож спа, а? - мъжете се смеят, докато бъркат по джобовете си за парите.
- О, Коле! - Огнян добродушно се усмихва и вади последния пакет вестници от колата, оставя го на тротоара до другите и хлопва капака. - Има какво да държи - държи! Нали така, бай Драгне?
Дядо Драгни, който току-що е излязъл от съседната на книжарницата портичка, се засмива:
- Така беше, ама аз май веке съм забравил!
- А, забравил, гледам те как подкачаш булките! - намесва се един от работниците.
- На човек кво му остава, Пешко! Ти ела на мойте години, пък…
- То ний да ги доживеем твойте години, бай Драгне - Огнян му подава един вестник. - Не бързай, после ще платиш!
- Абе аз сега да ти дам, че после…
- Айде по-живо, че нема да ви чекам - кой купил, купил - да вървим, че по пътя нагоре има свличане и ме бави - Ганчо, шофьорът на микробуса, към петдесет-петдесет и пет годишен, стои от другата страна на улицата и дояжда кифлата си.
- Ей-й, нема страшно, Гена! Нема да се плашиш - Никола се обръща. - Ще стигнем, без нас нема как!
- Абе, нема, ама…
- Спокойно де, идваме!
Мъжете припряно издърпват вестници от пакетите на тротоара, подавайки парите на Огнян, и един по един тръгват към рейсчето. Никола остава последен, озърта се и заговаря тихо:
- Оги, майка им на Иван и Сандо как е… разбра ли… че те нищо не казват?
- Не е добре. Одеве видях Капка, сестра е в поликлиниката…
- Че тя откога…
- От десетина дена. Видях я и ми каза - питах я де, нали говорихме с тебе оня ден, вика кака Стояна не е добре, вика. Докторът мислел, че ще излезе рак, ама не бил съвсем сигурен без снимка, ама почти бил сигурен.
- Ами те дали подозират?
- Абе май че знаят, ама човек нали все се надява…
- Кольо, айде бе, само тебе ли ще чекаме! - Ганчо се е подал от шофьорската кабина.
- Идвам де! - Никола пак се обръща. - Оги, говорихме си в бригадата да съберем по некой лев. Ти…?
- Е как!? Само ми кажи предварително, че да си направя сметката!
- Добре! Ама не казвай на Иван!
- Тъй и тъй ще разберат…
- Абе по-добре да не знаят засега. Като ги съберем, като им ги дадем, нема къде да мърдат.
- Прав си.
- Прав съм я! Айде, че сигурно с Гената вече се сродихме - махва с ръка и тръгва към микробуса. Преди да се качи, се обръща, ухилва се и извиква:
- Огняне, и да поздравиш Ленчето, нали!
Рейсчето прави няколко маневри на площада, обръща и тръгва нагоре по улицата.
Огнян отключва вратата на книжарницата и прибира останалите пакети вътре. След малко, като свършва, взема един вестник и се запътва към кафето. Поп Петър вече е там. Дядо Драгни се е настанил до него и му сочи във вестника. Явно нещо го е ядосало. Тук-там по масичките са насядали неколцина от служителите в кметството. Слънцето огрява част от площада, бронзовият паметник блясва. Към пейката пред пенсионерския клуб се е упътила баба Цанка и две котки с навирени опашки вървят подире й. Откъм гарата се понася локомотивна сирена. Гълъбите излитат и после отново се спускат пред фурната. Денят започва.