Д Н Е В Н И К

или ЕСЕТА, а също и СВОД за писателско просвещение,
за духовно просветление и за още и разни неща и предмети
с отношение към въображението

I

Здравей, мило дневниче… Ето как трябва да отпочва всеки дневник. Трябва, защото през този школско-романтичен и патиниран праг е най-лесно да се влезе в душата на читателя. Да се влезе в душата му подобно на полска къртица. Полска в смисъл на поле, а не на Полша.
Винаги съм бил противник на писането на дневници. Спомням си всеки аргумент, който съм привеждал против писането на дневници. Писането на дневници не е истинско писане. То е имитация на литература, имитация дори на имитирането на литература от иначе съвсем нелитературни азбукари. Обаче дневникарството е и още нещо - то има спомена да говори на и за хора, които биха го прочели след смъртта на автора. Тоест са писани с нагласата, че са важни, ergo особен, неординарен човек е и писалият. Знаел е той, че рано или късно това ще му бъде признато, че ще си спомнят за него, но тогава (там, вече) ще бъде късно и ще съжалят дълбоко, но ще им е за поука. Затова не обичам дневниците, противни са ми, поради което най-сетне реших да съставя дневник, та да покажа веднъж завинаги как се прави това. Смея да браня надеждата, че някой може да намери печурки за себе си тук.
От друга страна, кой в днешно време започва дневник освен някоя полусънна ученичка (студентка), тайно (а и явно) раждаща стихове от семейството на:

Протягам аз ръце добри към теб
и слънцето с косите ми играе.
Ела при мен, да тръгнем ний напред,
да се изгубим двама във безкрая.

И още:

“Отива си така от тоя свят -
красиво, тихо, незабележимо,
животът - нито беден, ни богат.
Затуй и в есенното слънце има
неизразимо сладостна печал
(за нея Тютчев някога е пял)…”

Или някой трудно порастващ - но инак умно момче, много чете - колекционер на научнопопулярни книги за историята, за археологията, за астрономията, за религиите и за живота на гениалните хора например, чиито отношения с творчеството се изчерпват с бездънното лично, тъмно, потресно, безбожно, небожително, вулгарно-милозливо страдание и с недосхванатите философии на философите. Той, когато пише, обикновено (макар и не задължително) омастилва белия стих:

Цял живот хора пресрещах на пътя си,
хора, които ме лъгаха, и побеляха от тях косите ми
и лирата ми падна от десницата като на Пан Нещастния,
решил да се бори с боговете.
И с боговете все се сблъсквах -
на бога и на дявола се кланях, докато разбрах,
че те са мъртви. Мъртви са - извика Ницше.
Мъртви са - повтарям с него днес…

и така нататък до неминуемата депресирана надежда в края:

Научих аз урока на живота - студен планински извор.
Разбрах едно, страданието не убива,
то е горене, светлина за всеки - предател
или пък обичан.
Разбрах, че има време за всичко…

Евентуално.

Лиричен герой от този сорт със сигурност ще се хареса, защото явява, че всеки може да бъде писател или поет (в случая), стига само да одухотвори псевдоперсийския килим в хола си, като тук вече може да бъде открит и народностният елемент. И наистина, определено липсва трудност в това да говориш за себе си, ползвайки чужд речник и фразеология, автоматично обозначаваща диалектическото напрежение между Доброто и Злото в “библейски” - разбирай “премъдростен” - ключ. Той пасва и на бравата, която отваря вратата към коридора, водещ към залите на религиозното настроение, а кой, пита се, не е религиозен в днешно време. Особено в днешното бездуховно време, господа. Дори да е хулник, пак е вярваща душица той (умно момче е, знаеш ли колко чете и колко е ерудиран). Вярата в Бога я оставяме на еснафите, защото те толкова могат, а ние живеем в по-голямото. Да не говорим че понеже читателят е и потенциален писател, лиричният богатирлък е твърде удобен начин да се загърбят собствените комплекси, като сублимират в светли идеали. А идеалите са си светли по принцип. Те нали са обратното на еснафлъка. Повечето похабители на дървесина обаче тук имат един вид телеологичен проблем. Те се занимават с тази полезна дейност именно с надеждата да си придобият благоутробие. Само че и одухотворено. Ако нещо не им се получава и заветната цел - благоутробието духовно - все не се постига - да, хората са лоши, че не разбират от родна реч, омайна, сладка. Особено новобогаташите. Те пък съвсем не разбират от що звучиш навред край мен. Сякаш са им длъжни - хората, новобогаташите, депутатите, министрите, министершите и другите там, сякаш заради тях живеят и без тях никак няма да могат. Мръсници са те, за една възторжена стихосбирчица пари не дават, а за палати и лимузини дават. Как да не ги презираш в беднотията джобна и в богатството духовно? Тъй че да псуваме, реклама е най-малкото… Но да не съм съвсем несправедлив, не са чак еснафи нашите герои, защото еснафите - както цветисто се изразяват, нали овладели са словото - та еснафите освен да подпръдват под дебелите юргани до дебелите си жени друго не знаят; а ето, ние се вълнуваме от световните идеи, модерното мислене им носим, както и агнетата по хайдушки също любим - и какво лошо в това. Въпрос на кройка…

Открил съм, че те, световните идеи, често преспиват с локални идиоти. Отрочетата им да бъдат дундуркани и обгрижвани от еснафите. Милите ни духоносци.

В този смисъл - посочих вече - един такъв “Свод” би бил изключително необходим както за ученичката (студентката) поетеса, така и за енциклопедиста-по-чехли в стремежа им да ни накарат да отвъртим крушките окончателно. Защото в желанието си да творят и само да творят забравят за продукта си (продукт ли, какво е това). Качеството му вече не е важно, нали всяко римувано и ритмувано слово, претендиращо да говори през сълзи, но със стиснати зъби, само по себе си е качествено. То излиза на бял свят от наболялата душа, а не от интелигентски игрички или от предварително заучени теории. Така че спрете да се гаврите с Поета. Разбира се, Поетът в този иконостас е един, който работи от сутрин до вечер, но никой не знае какво точно, защото е тайна. Стих се ражда там нейде, в тайната. Инак и светът може да загине. Случвало се е вече.
По този начин виждате как “Сводът” е нужен и нам, за да можем да разпознаваме и доколкото ни е възможно, да се опазваме от такива изтерзани от светлина, от идеи, от любов, от колкото повече познание, толкова повече тъга и от светулкова мощ личности. В творбите им в края на краищата задължително ще се стигне и до нещо като римуван no pasaran и ще се размахат пръсти, че и корави (защото са уж работнически) пестници. Да, все пак съзнават, че в литературата са новодомци, независимо от възрастта си, но са решили да останат там напук на прииждащите кандидати за слава, защото са го заслужили най-малкото с упоритостта си да правят това, което в по-нормално време и на друго място никой няма да им позволи да правят дори и един ден. Удобно е обаче, че живеем в демокрация и всеки е прав, че има право да си прави, каквото там си прави. Например:

“Ваште гласове ще дирят завет,
стреснати от моя грапав глас.
И насън ще ви измъчва завист,
че не влизам в рамки
като вас.”

Прилепчива поетика. Натурален Ботев, малко Есенин с конячена есенция. Под тях звяр. Устоява на ветровете на завистта този звяр. През свободното от устояване време лелее правотата си. Като нас. Но не “като нас, простите хора” с нашите “обикновени, простички удоволствия”, които живеем и мърдаме единствено в поезията на подобни славеи, а “като нас”, които сме станали конформисти за разлика от Поета, умиращ в студа на гордия си (защото “не влизам в рамки като вас”) Парнас. Мисля, че се сещам и за една кръчма “Парнас”, но може и да греша. Та вокалната грапавина, която ще уплаши затлъстелия еснаф, е необходимият елемент, чрез който да се пренесем в света на рошавите бузи - най-често бохемско-гениен свят, понеже грапавите гласове са следствие от възвесели компании в приятелски кръг. В още един смисъл обаче грапавостта подсказва произхода писателев - произход от дълбините народни, от здравото семе, където под нелицеприятната външност се крие самородно злато. Прочее самородното злато не случайно е отработена метафора. Не е и съвсем тук заекът обаче. Забелязали ли сте, че Авторите от сорта Spiritus populiensis обикновено се въдят по масите на конформистите по т.нар. арт кафенета, където заедно и в мътилката на виното (все пак е поетично за разлика от ракията, макар че не са претенциозни лигльовци някакви - всичко могат да пият) псуват, заклеймяват и въобще критикуват неприсъстващите баш конформисти и “парашутисти” до момента, до който едните не си тръгнат, за да дойдат вторите и партиите да продължат в рачешки канон в модулация и обръщение - още три водки със сода. Те, разбира се, могат и безпроблемно се въдят и по други шведски маси, но поради паразитно-интелигентската си природа задължително се присламчват най-вече към арт кафенетата, към фондациите, към политическите партии - общо взето навсякъде, където има нещо за отсламчване. (В рудника, на полето или на строежа какво да отсламчиш - само потни подмишници.) А за присламчването с последващо отсламчване е необходима дълга канцеларско-редакционна практика, както и стар ген. При удавниците се среща статистически по-често. Така е, когато един човек не умее да мисли, не умее да говори и не умее да пише, то на по-умните хора причинява отвращение, а на неразвитите размътва умовете.
Друга характерна черта за този клас песнопойци е и особената музейно-етнографска любов към “народа”, под която прозира основното им схващане, че литературата учи - преди всичко учи, пък те са учителското тяло - консумиращите я на това как да живеят, сочи им пътя към доброто и им изяснява главните ценности както на житието и на битието, така и на Божиите закони в частност. Когато пишат за “народа” и за “простите хора”, те, изглежда, си представят какво “народът”, първо, ще прочете откровенията им за себе си и за своите си мъчнотии и, второ, като прочете, ще се види истински и жив като на снимка, ще ахне поради това, ще се хване за лопатата (ралото, струга, кормилото) и ще се облагороди. Ще заговори в рими и ще се потули нейде из пролетните ветрове с дъх на разорана нива. Поетичен Едем ще настъпи на земята. Изобщо тази “възрожденска” гламавщина е и ще продължава да бъде водеща у ония, които вместо да се хванат за лопатата (ралото, струга, кормилото), започват да описват в мерена и в неумерена реч всичко, което се мерне под носа им. Споменах вече, че в по-добро време никой нямаше да им позволи да правят това. Лошото е, че те друго май не могат и все пак е по-хубаво, че с него са се захванали - представяте ли си, ако трябваше да проектират мостове или да оперират херния. Нека си пишат, по не вреди. Все пак кого поболяват тия словоблудства, не е важно. Важното е, че са за “народа” и че той накрая ще си каже тежката дума за това кой е Поет, а кой просто завистлив калфа…
Горкият “народ”, комуто принадлежат всички тежки думи на тоя свят - от литературната до политическата, от религиозната до модната. Разтоварете го този “народ” от себе си и от откровенията си най-сетне:

“Аз съм без начало и без край.
Ще ви стряскам.
И ще ви додявам.
Нека вашият благообразен рай
има своя
млад и весел дявол.”

Разбирате ли, вие, за какво ставало дума? Процесът на творческото хълцане е детерминиран процес. Той задължително и безвъзвратно води до вселенски бунт с елементи на диаболична магария. Понеже животът и покрай него литературата са станали вече така подредени, непоносими и откъм липса на духовност пълни (духовността е въпрос на потно чело, на корав хлебец и на автотренинг, изобщо духовността е голяма работа), идва ахмакът-дявол, че да ни раздвижи кръвчицата. Да накара вените на челата еснафски да се издуят до инсулт, така че да познаят долината на смъртната сянка, което и евентуално ще ги одухотвори. А дори и да не ги отакова, не е страшно. Само не е ясно откъде накъде всяка характеропатия трябва да се отмята като творчески бунт. И я раздвижи дотам тая наша кръв непознатият ми ахмакодявол, че да му отвърна: Не те знам кой си, какъв си, откъде си и кое точно къде те стяга, но защо не си хванеш торбичката (раницата, “самара”, бутилката, пушката) с краешниците и не поведеш овцете (приятелите, “пещерняците”, бохемата, ловната дружинка) по склона - с което поне ще донесеш някаква полза и за себе си, и за семейството си - но без да се занимаваш повече с писане на стихове, а и с каквото и да било друго писане, моля. Писането е също работа, за която също трябват съответните хора, нали. Нали?

II

В началото бе Словото и то роди словесността. По-редно щеше да е, ако бях изписал “словесността” с “т” - словестността. С добавката си тя ще ни напомня онова деликатно изпънато кутре в процеса на отпиване от чаша кафе и ще се съчетае по своеобразен начин с горепосочените плетива. Ще е като любов между буржоазка и словослагател, описана в милионния тираж на някоя “розова серия”. Словестността е чувствУване на Красивото и на Морала, но едновременно с това може да се разкодира и като хашлашки майтап. При всички положения трябва да се знае, че думите имат най-малкото два контекста, в които да бъдат разбирани (срв. "полска къртица”). Тази истина, дори и само интуитивно схващана, седи като старец по бански под клонака на литературната - в частност на поетическата - лиственица. Там има всичко - и истинска жажда за нещо по-добро, и също толкова истинско неумение да си дадеш сметка за това можеш ли да пишеш, или ще е по-честно да реализираш някъде другаде излишъка си от сили. В крайна сметка всеки човек може да върши нещо, въпросът е да се досети какво точно. Така че думам ти, сватьо, сещай се, снахо…
Ето в този - и преди всичко в този - мащаб вече започваме да се досещаме как “здравей, мило дневниче” се родее и със “здравей, душо моя”, тоест с минирелигиозното настроение, за което в днешно време избраха словосъчетанието “творчески акт”. Практически получава се така, че за да бъде актът наистина творчески, всеки негов компонент трябва да е “полу” - нали именно полусенките са най-дръзките сред сенчестия народ и са с диалектически обагрена палитра (любима дума е това “палитра”. Като кажа “па-лит-ра-а”, се паля чак! - да перифразираме бай ви Ганя). “Творческият акт” тук е сложна служебна саморефлексия, която моментално ни сближава един с друг, тъй като излазвайки от щампата на самотната единичност, намира пристан в любовта към хората и към пеперудите ливадни. Пеперудата по принцип е мащабен символ поради мъчителното си преобразяване от гъсеница. Аз съм почти убеден, че то за самата нея едва ли е точно “мъчително”, но метатезите така правят - превръщат се в метастази. Това трябва да ни подскаже, че авторът, ползуващ такъв вид сравнения, е бил нравствена (литературна, интелектуална и прочие) гъсеница и е преминал тежкия път на “живота” и на душевната тренировка (за тази цел има и съответните психологическо-религиозно-всякакви наръчници, които могат да се прочетат по диагонал, когато назрее ситуацията), за да стигне до мига, в който започва да пише за всичко и за още нещо. Което пък от своя страна трябва (отново) да ни подскаже, че всеки може да стори същото, ако е достатъчно дъбов духовно и поне по два пъти на ден принципен, като “единственото, което не прощава, е лъжата”. Защото “духовният”, а и просто “добрият човек” (виж “ръце добри”) всичко може да прости, но не и лъжата (“цял живот хора срещах по пътя си, хора, които ме лъгаха, и побеляха от тях косите ми…). То пък означава, че азбукарят писател по принцип не лъже вече, защото е бивша гъсеница и днешна пеперуда, която - предимно от скромност - все още се учи да лети. Не е ясно защо само лъжата е непростима в тази всеопрощаваща вселена, но е такава поне в поетичната галактика и според виждането на родителите й в Творчеството с главно Т (“светлина за всеки - предател или всеобичан”). Подозирам, без да мога да го докажа, че в “служебната саморефлексия” лъжата всъщност няма място, тъй като усукалият се от какво ли не Аз не може да страда от себе си самия. Откровенията му, които са същевременно и неговите цели, са насочени “навън”. Там страдането пребъдва, инак не. Следователно продуктът на творенето ни намеква, че именно онова, с което читателят се среща сега, е такова с Т творчество. Щампите, както е известно, са с двойнствена, та и с троична природа. Отблясък от божественото са те.
Съществува и битийното условие всяка шаренокрила твар, летейки над ливадите и над зелените гори, рано или късно, но неминуемо, да срещне хищници. Не бързайте, те също са полезни, тъй като именно те (разбира се, има и някои “поети екзистенциалисти”, които не се нуждаят от тях) карат хвъркатичкото да стане религиозно (“религиозно” е другата дума за “духовно”). А обичайните хищници са два вида - с маска и без маска. За първите е измислена поговорката “Боже, пази ме от приятелите, от враговете си сам ще се пазя”, а за вторите са в сила правила, заети или от Библията, или от друга “Света Книга” в зависимост от предпочитанията и нагласите на употребяващия словесата, общият смисъл на които правила е, че “чрез лошите хора Бог ни изпитва, за да ни пречисти” и че “ако няма лоши хора, как ще познаем кои са добри”. С две думи - ако няма Зло, не можем да знаем какво е Доброто и обратното. Тази несложна, необорима и отдавна безпредметна диалектика е любима на всеки, започнал да се занимава с литература, защото това било единственото, с което изобщо е можел да се занимава (тук е и трагизмът на ситуацията). Тя също е любима и на писателя с наклонност към “премъдростта” и към “народа”.
Така летящата от отчаянието към светлината пеперуда, сблъскала се с мрачните зони на битието, слиза на земята и отваря книгите на мъдрите човеци. Настроението в кухнята е, че интелектуалната дисциплина и разсъдъчното знание са неща, с които се занимават дребните души, склонни към умоподреденост (а както е известно, всяка подреденост е противопоказна за представителите на Spiritus populiensis). Важността на “древното” се състои именно в това, че е “забравено”, че е окултно (тоест скрито), но и че може да бъде открито от пеперудата посредством нейното “страдание, водещо към просветление” (виж Злото и Доброто). Най-често това става с помощта на историко-философско-религиозно-някаквата научнопопулярна литература и чрез изучаването (едва ли това е точното действие) на т.нар. източни религии (източните религии са онези, които са духовни, за разлика от западните, които биват материални) посредством четенето на премъдростни левенти като Кастанеда, Коелю, Дънов, поредния Шри Еди-Кой-Си и много други. Особено важна и почитана в пантеона на възвисяващите се е сибилата Ванга, за която ще е необходима поредица дневници, а земният живот е един, макар левентите да не са съгласни с единичността. Множественост им дай на тях, че е богата на полусенки. Това тяхно четене представлява бромирано зазубряне на сентенции и на коаноподобни въпроси, за да може най-малкото бързо да бъдат объркани нападките на все още непросветлените духовно, към които, разбира се, пеперудите и техните гъсеници се отнасят със снизходителна мъка (но на практика единственото, което ги сближава с дисциплинираното познание, е именно това зубрене). Те тъгуват, когато виждат толкова много бездуховност наоколо си, светло страдат, почти по Дебеляновски (разбира се, поручикът, загинал на фронта, едва ли има нещо общо с тези точно бивши гъсеници), от това, че хората са толкова, ама толкова невярващи. Бездуховността е онази граница на света, онзи почти физически вакуум, засмукващ всяко нежно, светло, чувствУващо, крехко, смело, немиловидно красиво, тъжно, омъдрено, впиянчено създание, чиято единствена опора е надеждата да загине в “Ноктите на гадовете”. “Ноктите на гадовете” е една особена територия между двата свята. Тя е едновременно вход, дом, сън и шосе с няколко правила за движение. Ето ви един синтезиран девиз на тази премъдростна държава, границата на която е “Ноктите на гадовете”: “Ако чуеш звука от пляскане с една ръка, ще отвориш чакрите си и през тях Космическата Енергия ще зациркулира и ще разбереш, че няма добро и зло, а всичко е само във все още обвития от булото на Майя твой разум. Ще достигнеш ново ниво на съзнание и ще видиш Буда, който е Христос, който е Аллах, който е Йехова, който е Уцтилопочтли, който е Адам Кадмон, който си ти, който съм аз, който сме ние, който е и мивката, в която миеш мръсотията от краката си, когато се прибереш вечер от бачкането”. И така нататък. След като веднъж е почнала, енергията спиране няма. За нея шлюзове няма открити. И започват да гънат крака, да размахват ръце, да гледат с очи, да чуват с уши, да пишат с пера, да крачат с крака, да бърникат с уреди за бърникане, да отварят чакри - това не знам какво е - да припяват хорово и/или поединично Закона на ОМ, убедени, че са достигнали ако не просветлението, то поне просветата на впечатлението. С десни очи и леви усмивки те знаят, и то как знаят, че творческият акт е въпрос предимно на любов и на позитивни енергии. С една дума - започват да творят, но този път наистина. Без шеги. Досега творчеството им е било, така да се каже, непълноценно, но оттук нататък, оттук нататък нещата придобиват ново качество. Онирични стават нещата. Нали истината е проста и ясна и е въпрос на духовност. Вече няма отчаяние, няма съмнения - функционира Законът на ОМ и енергията тече (подобно реката, пред която седи мъдрецът и схваща себе си като част от вселената. Някои от Поетите дори са чели малко Хесе), както тече животът - оттук-натам, но не по права линия, а по спирала. “Вечното завръщане” на устоите битийни - други, освен че са чели малко Хесе, са чували за фрагменти Елиаде - те са интелектуалната коричка върху крем-карамела. И ето юноши, девойки, на средна, че и на почтена възраст пергиши и някакви, недоизяснени за мен същества, разтварят съзнанието си и се размечтават не за признание (какво филистерство), не - за искреност и любов, видите ли, се размечтават. Странни хора са, казвам ви. Обикновено през повечето време безплодни, но затова пък позитивно (позитивното не означава некритично - о, не!) настроени по отношение на съществуващото, което всъщност не съществува наистина, защото само така ни се струва на нас, омерзяващите Вселената неводолейци. Неводолейци ще рече отпадъци от Духовното, които няма да се доберат до Ерата на Водолея, която освен астрологична е и духовна, а, както имах удоволствието да подхвърля вече - духовността е… голяма работа е духовността...