Жития по Матей

"И тъй, по плодовете им ще ги познаете" (Мат. 7:20)

Не е случаен и „лесен“ този стих от Евангелието по Матея. Не ви ли e направило впечатление, че при цитирането на думите на Христос често се използва единствено изразът "по делата им ще ги познаете"? Това ми прилича на (под)съзнателна грешка. Как така ще познаеш някого просто "по делата"? Делата могат да бъдат външно добри, могат да са „велики“ - така всеки лукаво трябва да бъде предварително оневинен, дори и почитан за делата си. Например комунистите, които се "борят" за "свобода в името на народа" и някои от тях искрено и наивно вярват в тази вопиеща до небесата безсмислица.
Защото съвсем друго е, когато се вгледаме в плодовете на делата. Плодовете на "борбата за свобода на народа" у нас са терорът, диктатурата, съсипването на житейски съдби – лични и семейни, и трайното отделяне на обществото и до днес от нормалния, сложен и противоречив свят...
Такива неща си мисля, престрашавайки се да напиша нещо за трите книги на Матей Стоянов за Ники Франсето и Алес Гут. Казвам „престрашавайки се“ най-малкото поради житейските, поколенческите разлики и това, мисля, е разбираемо. Няма да се правя на критик на литературните достойнства на трилогията - не защото тя е без такива – тъкмо обратното, а защото това би било своеобразно нейно „подценяване“, някакво отклонение от същинския й смисъл поне според мен. А той като че ли е подсказан от самия Матей Стоянов още с иронично-тъжното мото: „Всичко, описано тук, не може да не се е случило, след като с такова вълнение го измислих“.
Ще ми се да запазя особено неспокойния и човечен дух на тези, нека ги нарека, „Жития по Матей“, разказващи за изкуствено и неадекватно разполовения свят на хората: “Като напускали Содом, жената на Лот се обърнала и брала ядове – мрачно както винаги подхвана редник Топчиев. – Същото стана, когато язовирът заля едно село. Онази, дето се обърна, такива ги наприказва, че после мъжа й го парализираха...”
Гротескното “извращаване” на библейския разказ е от тези измислици, които не може да не са се случили. Инак защо ще парализират мъжа, ако жената не се е обърнала? А накъде се е обърнала? Към живота си, към дома си, които вече ги няма в буквалния смисъл на думата. Всъщност мъжът й щеше да бъде “парализиран” независимо дали беше казала нещо, или си бе замълчала.
Това обаче не е всичко. Вземайки повод от този откъс, ще кажа, че в него се провижда и безумната претенция на Партията да бъде “църква” в чисто земната, властническа представа на нейните идеолози. Как беше – “ти права си, когато съгрешиш дори”, или нещо подобно. С други думи, съгрешаването не е слабост, нито е осъдително – съвсем не. Когато язовирът залива селото или например когато воловете стават “народна собственост” – и в двата случая грехът е сила, следователно не е грях. Тук се вършат “велики дела”, “гради се нов свят”. В това вършене и градене здравият смисъл няма място, нито пък съчувствието. Всичко се прави “в името на народа и за благото на народа”, тоест няма на кого да се съчувства. Не са важни “плодовете”, а “делата”.
Има и нещо твърде важно в тези книги, за което държа да спомена. Това е разказът за градския дух, за онази, предишната София. Разбира се, предполагам, че по един или друг начин такива разкази можем да чуем за и във всеки от българските градове – Пловдив, Варна, Русе, Велико Търново, Бургас и т.н. Става дума, от една страна, за унищожаването и за унижаването на традициите, а от друга – за техния носител, който парадоксално сега се оказва “улицата”. Съпротивата на живия живот срещу унифицирането и срещу плакатното мислене е “гаменска” съпротива. Много от онези, които в нормално общество едва ли щяха да са пример за подражание, тук се оказват нормалните, запазващите своите човешки (противоречиви и понякога нелицеприятни) качества. Това е факт, който казва много повече за комунизма, отколкото която и да било теоретизация.
Богатият някога дом, чийто собственик е прогонен, е къща на призраци, където само леглото в спалнята все още пази вдлъбнатината от тяло. Там не живее никой, защото преди това единият от двамата партийци, състезаващи се за него, трябва да стане “по-равен” от другия. Сякаш домът не е свят и традиции, които се съграждат с любов и труд, а просто престижна награда за партийно-бюрократична хитрост. И все пак именно от напуснатата къща може да бъде наблюдаван същинският, “уличният” живот. Тя като че ли е средоточието, около което се завърта той.
Уличният живот не е призрачен за разлика от дома. Той има свои правила и герои, свои разбирания за достойнство, свои любови и раздели. Те донякъде се съобразяват с официозното, но винаги му се подиграват. Затова от него се интересува “гениалното копеле”, както сам се нарича, ченгето Брусарски.
Определението “гениално копеле”, струва ми се, е най-точното, което може да се измисли по отношение на представителите на системата на терора. Та нали в известен смисъл и сатаната е “гениално копеле”. Копеле, защото се е отказал от всякаква идея за синовство, от самата си същност на Божие творение. Ченгето, “разузнавачът”, който си слага всякакви маски, защото разбира, че светът на улицата е опасен свят. Лъжа върху лъжа, привидност върху привидност – всичко това в името на контрола, дори, забележете, не толкова партийния контрол, колкото личния. Да бъдеш харесван и уважаван навсякъде – и на улицата, и в коридорите на властта, както сме свикнали да казваме. Тази особена раздвоеност може да бъде привлекателна, нещо повече – може да се превърне в стимул за подражание и в начин за измъкване. Това също е показано ясно, без осъждане и без извинения...
В края на тази твърде кратка и напълно непълна статия искам да кажа и това, че трилогията за Ники Франсето и Алес Гут е единственото (или поне познато на мен) литературно произведение за годините след окупацията на България от съветските комунисти и нашенските им слуги от човек, който ги е преживял и надживял. Благодарен съм му, че е успял да ги напише (впрочем от него разбрах, че в момента подготвя и четвъртата книга от поредицата). Тези книги са необходимост за хората – поне за някои хора, от моето поколение (родените през 60-те години) и за другите - за някои от другите, след това. Дори и да не познаваме лично Матей Стоянов, “по плодовете му ще го познаем”. А и не само него...